На Юг - в РАЯ

 Продължавам си мисълта от предния текст за Бурунди....
Американецът Кен, които ме взе от границата до Кигома, живее от двадесет години в Буджумбура с жена си и десетте си осиновени деца (всичките сирачета от Бурунди). Той е фанатизиран на тема християнство и след като започна да "проповядва" се сетих, че имах една каучсърфърка от Америка преди време, която ми бе казала, че ще срещна много хрисияни фанатици ако стопирам из Щатите... Кен бе меко казано изкукал относно Бог и гледах много да не отговарям защото всякакъв спор с луди християни е тотално безсмислен, това ми е показал горчивия опит в Англия, където имах срещи с подобни хора и се впуснах в безкрайни глупави спорове, а те са точно като радиостанция и нонстоп си повтарят каквото си знаят :) Иначе Кен бе приятен човек, на границата от танзанийска страна си купихме визите, за мен 50$ за него 100$, защото е с амеркански паспорт. Пристигайки в Кигома Кен ме покани да се запозная със семейството му. Те всички бяха на ваканция в Танзания с цел да плават до един остров в езерото Киву с конструираната от брата на Кен яхта. Брат му живее в Кигома от много години и е направил чудна платноходна яхта. Запознах се с десетте деца на Кен, много ми бе интересно да видя тотално различни като манталитет деца от Бурунди, говорещи чист американски английски, облечени коренно ралзично от връстниците си наоколо, по поведение досущ като американчетата, единствената разлика между тях, Кен и жена му е цвета на кожата. Иначе изглеждат като щастливо семейство, типично американско обаче. :) След като ме почерпиха закуска омлет, се разделихме и аз лека полека поех по уж главния път към Арyша - стотици километри черен път с минимален трафик. Първия ден успях да стигна едва до следващия град Касулу. Там местен ми предложи да разпъна палатка в недостроената им семейна къща. Заселих се вътре със семейните кокошки, които имаха и малки пиленца, така че много удобен ни беше на вички този подслон от идващия дъжд. Вечерта майката сготви угали и страшно ми се услади след дългия пешеходен ден. Втория ден отново не постигнах голям напредък с километрите, но тъкмо преди да се стъмни и да разпъна палатката до паркинг за камиони, успях да изляза от черния път на главния. Ден три бе значително по-успешен, бавен камион ме закара чак до Сингида, което е на 300 км от Арyша. Там към полунощ се озовах в центъра на града и докато се опитвах да изляза от него, дyзина бода-бода шофьори ме заразпитваха какво правя на улицата посред нощ с огромната си чанта, бяха ужасяващо притеснени, че някои ще ме ограби, типичното африканско мислене... Тези бода-бода шофьори обаче бяха учудващо приятни, всичките бяха много запалени да ми помогнат с каквото могат и един от тях ме покани да спя у тях. След кратко возене на мотора се озовах в дома на младежа, жена му и сина им на 4 месеца. Във всекидневната им още висяха поздравителните картички от сватбата им :) Толкова приятни и гостоприемни хора, направо гузно ми беше да седя и да чакам да ме хранят,да ми сервират и отcервират, но колкото и пъти да предложих помощ, всеки път ми се казваше да си седя на стола и да пия и ям още и още :) Говорихме си до късно вечерта, каниха ме да спя в къщата, но аз както винаги не устоях на изкушението на градината. Това пътуване без палатка е абсолютно немислимо, Африка е рай за спане навън, не мога да си представя да се затворя вътре, а и още отсега усещам как ще се изселя да живея на палатка на лозето като се прибера в Хасково :)) Сутринта с много благодарност си взех довиждане с домакините ми и поех към Арyша. Мислех си - 300 км какво пък не е много ще се справя още до обяд... Да ама не! Като ме взе един БАВЕН камион и като се залюшка по тия разбити пътища....... едва в 21:00 вечерта преборихме 300-те километра и стигнах на-после Арyша. Добре, че домакинът ми там е французин, който не си ляга рано и не ми беше неудобно да го обезпокоя по това време. Ромейн дойде да ме вземе от центъра заедно с още един каучсърфър - момиче от Виетнам, което също му е на гости. Хапнахме навън и след като се прибpахме почнахме да си разказваме кой къде е пътувал.. Ромейн е живял 5 години в Индия и с него споделяме огромна обич към Индия. Веднага ми пусна индийска музика и като тръгна разговора за Индия не се усетихме колко късно е станало. На другия ден Ромейн беше на работа, той работи като директор на тур-агенция. Арyша е най-туристическото място в Танзания, на километри от тук са Нгоронгоро, Серенгети и Килиманджaро, пълно е с туристи и тук играят големите пари, таксите за вход в парковете само надхвърлят 50$, а за Килиманджaро туристите си плащат по 2000$ за няколко дни. Аз целия ден се разправях с битовизми... еее даже и като пътуваш понякога се появяват битови проблеми на хоризонта :) Маратонките ми бяха нацяло отворени отпред и половината ми крак отвън, така че намерих обущар да ги закрепи колкото да не влиза пясък поне, то вода ясно че ще влиза :) После тръгнах да търся камуфлажни панталони, че от моите вече наистина нищо не остана - е в цяла Арyша нито едни камуфлажни нямаше. Поне се разходих из града и вечерта в дома на Ромейн дойдоха още две каучсърфърки oт Дания. Те живеели в Уганда 6 месеца, работели като доброволки към червения кpъст и сега преди да си заминат за Европа решили да пътуват малко из Танзания. Веднага заговориха за малария, едната от тях вече три пъти била болна и последния път за малко да я изтърват докторите. И това въпреки че пие хапчета профилактично. Ехх тия чужденци само малария им е в главата, все затова говорят...
На следващия ден успях да стигна до Дар Ес-Салаам с дълъг стоп. През целия път от Кигома до Дар природата се променяше така вълшебно, зелени гори, савана, каменисти ниски планини, ярко оранжева почва, последвана от сива такава с поникнали като гъби масайски глинени къщички в същия цвят, в които е съответната почва в района... За първи път видях баобаб и онемях при вида на това зашеметяващо красиво огромно дърво! Баобаб е любимото ми дърво, безспорно :) Откакто съм в Танзания най-обожавам да седя под сянката на баобаба и да слушам птичките, които са от шарени по-шарени и песнопойни :) Из Танзания обаче не можеш да видиш много диви животни покрай пътя както беше в Кения.
Пристигнах в Дар по тъмно, имаше чудовищно задръстване поради наводненията, много къщи и мостове бяха отнесени. Имах домакин или нещо подобно, всъщност къмпингувах в градината на една каучсърфърка, която така и не видях лично, защото бе заминала за Коледа, но много мило от нейна страна, че ми позволи да спя в разкошната градина на самия плаж в северната част на Дар. Бе по-удобно да стигна до мястото пеша, колите бяха тотално зациклили в задръстването. На вратата на къщата ме посрещнаха охранителя и кучето Симба, с което веднага станахме първи приятели. Настаних се под палмите в градината и малко след като заспах започна поредната тропическа буря. Часове гръмотевици, проливен дъжд почти до сутринта.... палатката просто нямаше как да издържи на толкова тежък дъжд и вятър, така че цяла нощ се борих с водата, опитваща да се промъкне от всички страни... На сутринта под мен имаше локва, но слънцето тъкмо се подаваше зад облаците, а усмивката ми не слизаше от лицето като подадох глава от палатката и видях пейзажа... плаж докъдето ми стигат очите, морето затихнало, палмите тихо се поклащат уморени от силния вятър..... аххх колко е прекрасно морето след буря! Бях на брега на океана, за първи път след Джибути, след толкова джунгли, планини, пустини.... накрая пак бях на брега и само океана пред мен, максималната безкрайност и свобода, идеше ми да полетя, но вместо това  в пристъп на радост скочих в морето :)) После цял ден си ходех с напоените със солена вода дрехи и стопирах из Дар Ес-Салаам, много добър за стоп се оказа този град, може би най-добрия от всички досега. Вечерта едва се прибрах до градината, защото мостът над реката бе тотално съсипан. На другата сутрин тръгнах рано към центъра, за да си купя билет за ферибота до Занзибар в 12:00. Убих малко време в центъра и като дойде време се натоварих на корабчето на име Летящ Кон :)) През септември същото това фери потънало и загинали над 100 човека. Африканците не могат да плуват, не се учат нито като малки, нито като големи, затова при водни инциденти всичко живо се дави.

Ще разкажа скоро и за Занзибар, където прекарах Коледа и ми се случи нещо изумитено - срещнах хора, които с ръка на сърцето мога да нарека африканските си родители :)

Сега лирично отклонение:
От вчера - 30.12 музиката се завърна в живота ми!!! Нямам думи, с които да благодаря на Калин, който ми изпрати mp3-player от България до Дар и направи Коледата ми възможна и прекрасна, макар и толкова далече от дома. :) Жест, който никога не ще забравя и който изцяло ще промени пътуването ми занапред, защото това е което ми е липсвало, за да спра да виждам негативните неща около мен, за да спра да чувам негативните хора около мен и да започна да виждам всичко само в розови багри! Нищо вече не може да ме ядоса, нищо не може да ме сломи! Може би ако имах музика дори ужасните хора в Етиопия щяха да ми се струват розови :)) Просто не е за вярване колко радост ми носи музиката и колко променя обкръжаващата ме среда или по-точно начина, по-които я възприемам.
Освен това в Танзания най-после постигнах една огромна победа! След 4 месеца на пътя най-накрая се отърсих от очакванията, които имах преди да замина и започнах да приемам и ОБИЧАМ АФРИКА такава каквато е, с всичките и недостатъци! За да не е пътуването ми разочарование просто трябваше да се преборя със себе си и да започна да виждам Африка само откъм положителната и страна. Дните на Занзибар ми дадоха времето, нужно да осъзная къде се намирам и какъв ЩАСТЛИВ и БОГАТ човек съм да съм в този РАЙ тук и сега, сред тази зашеметяваща природа, мили хора и изумителна култура! Толкова време ми отне да спра да забелязвам дразнителите и да пътувам отново тъй както в Азия - виждайки САМО положителното и игнорирайки напълно отрицателното. Африка е един истински диамант и аз най-после го открих!!! ХАКУНА МАТАТАААААААА

Коледа по занзибaрски :)


Нямам възможност да пиша в момента, но успях да сложа няколко снимки за настроение :) Лято ееееееее




red colobus - уникална маймуна, много общителна макар и дива




Гледах масаиски танци в 5 звезден хотел, където преспах една нощ (дълга история :))
Гледката от хотела към плажа

На Бъдни вечер спах в двора на мюсюслманско семейство :)
из Stone Town


в океана....


на плажа...


по пътя... :)

Из Руанда и Бурунди......все тъй зелено и мокро

 Ехх, сега как ми е трудно да пиша за предните дни, доста време мина откакто бях в Руанда и Бурунди, вече съм в Дар Ес Салаам от снощи и тук умът ми е зает с настоящите проблеми - целия град е наводнен и през цялата нощ ме връхлетя тропическа буря с проливен дъжд и силен вятър, така че вместо да спя трябваше да подпирам палатката да не се счупи. :)
И така... след като напуснах Кигали имах бърз стоп до езерото Киву,  където преспах една нощ - красиво място, много хора от Кигали ходят там за yикенда. От там се върнах на главния път и поех на юг към Нюнгве национален парк с идеята да се промъкна и да видя маймуни. Руанда също като Уганда е зверски гъсто населена и няма абсолютно никаква природа останала извън националните паркове, всичко е плантации - банани и чай най-вече. Но пък е доста планинска и зелена и поне създава усещането, че си сред природата, макар тази природа да е изцяло творение на човека, дори малките горички покрай пътя са от евкалиптови дървета, които са били внесени от Австралия и сега масово се отглеждат. Те растат бързо и ги ползват за дървесина, но са слаби дървета и ерозията е навсякъде, защото след като са изсекли всички местни дървета, за да засадят евкалипти, са почнали проблемите с укрепване на почвата и наистина на много места има свличане по пътищата. Късно следобед стигнах Бутаре - града, където се отклонява пътя за парка и последният ми стоп за деня бе повече от фантастичен - взе ме възрастен немец на име Ханс, работещ в компания за конструкция на водно-електрически централи. Покани ме в къщата си, където живее с още един германец, негов колега. Останах две вечери при тях и такива неща чух от този човек, дето не можех да си ги представя дори... Той е живял и работил в Нигерия и Либия. Разказа ми потресаващи истории за насилието в Нигерия и я определи като най-опасната страна в света според него. Много пъти е бил на ръба да го убият, нападали са го с какви ли не оръжия и то не веднъж, разказа как в Нигерия животът няма абсолютно никаква стойност, как дори ако видиш пътен инцидент трябва да бягаш възможно най-бързо и най-далеч преди да са дошли групировките бунтовници да доубият оцелелите и разграбят каквото има за грабене. Разказа, че е виждал стотици трупове на хора, загинали при пътни произшествия, които никoй не прибира, остават си край пътя до пълно разложение. Разказа за Либия и войната там, как сега страната е в тотална криза защото го няма Кадафи да осигурява на либийци всичко безплатно (дом, образование, медицинска помощ... всичко) и хаосът сега е пълен, според него нищо добро не чака Либия в близко бъдеще.... Водихме дълги разговори на вечеря докато ядем пица, приготвена от самия Ханс, лелее първата ми пица от толкова време и беше незабравимо вкусна! На вторият ден сутринта отидохме на обекта, върху който работят. Всичко се прави с човешки труд, целия път до мястото се копае от работниците с обикновени мотики, има само една машина, която помага за разбиването на камъните, но всичко останало са няколко стотин работници (мъже и жени), които по 16 часа дневно с мотика в ръка проправят път в планината. Ханс е отговорника на проекта, всеки ден по два пъти ходи на място и е изумен от точността на работниците, споделя че това са най-добрите работници, които някога е имал и в Европа дори не можеш да мечтаеш за такива. Идват на работа преди работно време и почват веднага да работят, правят всичко с усмивка, дори си пеят докато работят и никога не се оплакват... а работата е толкова тежка! Минахме по целия път до обекта и навсякъде имаше групички от хора, копаещи в различните части на пътя, разбиващи камъни или укрепващи почвата, за да няма свлачища... Всичките усмихнати до уши. Ханс обяснява че това за тях е огромен шанс да получат пари на ръка, защото те са фермери и при тях всичко е на базата на разменна търговия. Никога не са получавали кеш пари за работата си, така че сега са много щастливи, че могат да отидат до магазина и да си купят нещо. Ханс бе много ентусиазиран за изненадата, която им бяха подготвили за Коледа - негов колега, маскиран като Дядо Коледа, се появил на обекта и подарил по чифт гумени ботуши на всеки работник. По този повод цяла вечер седях на лаптопа на Ханс да му направя колаж с няколко снимки на Дядо Коледа и работниците. Получи се много забавно особено като праснах знамето на Руанда до главата на Дядо ни Коледа :) Толкова ми беше хубаво при Ханс и такива интересни истории разказваше тоя човек, че не ми се тръгваше. Всъщност вторият ден след посещението на обекта аз отидох право в националния парк и прекарах целия ден там. Е просто нямаше как да имам по-голям късмет - видях шипанзета!!! Така трудната за откриване и така интересната маймуна, толкова подобна на човека и хитра, че когато се опитвах да ги снимам само като видят че вдигам апарата веднаха изчезват :) Адски интересни за наблюдаване, няколко часа ги преследвах за по-читави снимки но за съжаление са много бързи и нямах добри шансове в така пресечена местност с огромни бодливи храсталаци, дори успях да падна в едно дере и здраво да се окалям докато бях в транс от преследването на маймуните. :) Все пак ги снимах макар и от разстояние и не много на фокус, но поне успях да видя в природата това невероятно същество и освен това си направих доста голяма разходка из леко планинските джунгли на националния парк. За щастие никoй не ме видя, а и аз не видях жив човек цял ден. Всичко е толкова зелено и магическо, пълно с малки цветя и птици... и за късмет не валя цял ден. Привечер се прибрах при Ханс, на стоп ме взе полицейска кола със затворник вътре. Седяхме и се гледахме със затворника, той с белезници, аз все още без (ама кой знае някъде може и да ме оковат за нещо, това е Африка все пак :))))) Питах полицая какво е направил човека, получих отговор че е откраднал нещо. Ама не питах какво, че ми беше неудобно. Карали го в затвора вече. В Руанда огромна част от хората са в затвора заради геноцида, тогава са убивали още като деца и сега вече порастнали си прекарват живота в затвора. Ханс сподели, че е само въпрос на време всичко да почне отново, защото в Конго са избягали много хора от племето тутси и въоръжени до зъби чакат удобен момент да се върнат в Руанда и да си върнат властта. На следващия ден на раздяла Ханс ми подари страхотна дървена маска. Поех към Бурунди с надеждата да стигна Буджумбура същия ден, след като подминах Бутаре обаче трафикът изчезна и вървях доста часове и доста километри преди да ме вземе кола до следващото село. От там още не малко километри и се озовах на границата късния следобед. Там съвсем никакъв трафик, минах за двайсетина минути, дадоха ми виза за три дни и платих 40$, след което си продължих пешеходстването. Също като в Руанда, така и в Бурунди продължих да се "наслаждавам" на десетките хора и най-вече деца, викащи след мен "дай ми пари muzungu" и така докато шофьор на такси спря и ме взе на стоп. Много странно ми беше, но не възразих. Остави ме в първия град по пътя за Буджумбура и там като ме запука един дъжд и като се стъмни лелееее ужас такъв дъжд ме валя нищо сухо не остана по мене! Скрих се под един навес до пътя и реших да седя там и да стопирам каквото мине, ама нито раницата можех да си оставя на земята, защото по земята направо река от червена кал и вода... и около мен десетина деца всичките зяпащи и чакащи да видят какво ще прави музунгу-то в тая ситуация. Кола на пътя - никаква. Съвсем се сдухах, като затихна леко дъжда почнаха да минават коли. Махам, махам - никoй не спира! Зачудих се какво става, това не е Европа все пак, в Африка всеки спира на бял стопаджия. Накрая едно такси спря. И ме взе пак на стоп! Цял ден махам, нито една нормална кола не спира, само такситата ме вземат и то без пари! Таксито бе пълно с други хора, които очевидно си плащаха, но никoй не възрази, че белият човек се вози безплатно. Стигнахме в Буджумбура, където поне не валеше, тръгнах да търся адреса на хостовете - двойката латвийци Елина и Марцис. Докато се оправя и намеря мястото стана 21:00, накрая даже се наложи да стопирам по малките улички, защото нямаше хора да питам за посоката. Като по чудо първата кола спря и направо се опулих като видях бяла жена шофьор, която се оказа че познава Елина и ме закара право у тях. Те живеят в огромна къща с басейн и още по-огромна градина :) Панорамна гледка към града и езерото, тих квартал в планината... какво повече му трябва на човек. Посрещнаха ме топло с разкошен индийски чай, много свежи и приятни хора! Говорихме си до късно и Марцис ми показа паспорта си, който е слабо казано уникален, тъй като е тотално пълен. Той си отлепя ненужните визи и има някои визи, които са му добавени с телбод към паспорта :)) Просто не можех да повярвам като го видях, а аз се притеснявах че нямало да ми стигнат страниците... Марцис веднага ме съветва: "визата за Руанда пада най-лесно, малко с ютията и готово" :))) Почвам да кроя планове да опороча собствения си паспорт по същия начин ако се наложи... Настаняват ме в голяма стая с все тъй голямо легло (в тази къща всичко е голямо :) и за първи път от мнооооого време спя на истински чаршафи без да си ползвам спалния чувал! И още една премиера - на следващия ден си изпрах дрехите, защото се оказа, че те имат и ПЕРАЛНЯ :))) Като я видях и ми идеше да се прекрастя, последно като видях истинска пералня бе преди почти 3 месеца в Шарм Ел-Шейх в Египет. Оттогава - кофата и сапуна. Лелее няма такова щастие да се опереш особено като нито една чиста дреха не ти е останала. След като пуснахме пералнята с Елина отидохме до града и тя ме заведе на страхотно плажче на брега на езерото Танганайка. Разказа ми за крокодила Густав, които изял повече от 50 човека през живота си и сега уж казват се преместил в езерото Киву. Почти никoй не смее да плува в езерото заради крокодилите, още повече че наскоро от зоологическата градина в града избягали няколко крокодила и се прибрали и те в езерото :) Тази новина така ме стопли - това трябва да е съдбата на всички животни в безумното творение на човека - животинския затвор наречен зоопарк. Следобед в къщата дойде индиец, техен колега и приятел и донесе истински уникално вкусни за моята зажадняла за индийска храна уста самоса :))  Вечерта отидохме и в ресторанта, които индиецът държи и така се наядох с моята най-най-любима на света храна, по-любима дори от българската (макар че сега добре ще ми дойде една тлъста българска баничка с боза :)))))) На следващия ден уви трябваше да напускам Буджумбура и Бурунди въобще, на раздяла Елина ми даде латвийски шоколад (лелееее ШОКОЛАД :)))) който с такъв неописуем кеф похапнах докато стопирах, че за половин час шоколада го нямаше :) Стопът от Буджумбура на юг към най-южната граница с Танзания ми отне целия ден. Доста се прецаках като избрах тази граница, защото всичкия трафик минава през другите, но пък поне имах привилегията да се наслаждавам на красива панорама към езерото по целия път надолу. Като стигнах границата бе тъмно, самият офис на имиграционните е всъщност 20 км преди границата и там ме остави последната кола. Граничарите бяха изумени като им обясних че искам да си разпъна палатката там след като ми подпечатат паспорта. И понеже в Бурунди малко хора говорят английски бе още по-трудно да ме разберат. За щастие се появи възрастен американец със супер стар модел ленд роувър, който пътуваше за Кигома, но на следващата сутрин. Той живее в Буджумбура от много години и говори суахили, така че изгубените в превода се намериха и след като ми удариха печата опънах палатката на тревата до офиса им. Всички граничари бяха толкова притеснени, че ще спя навън, че всеки искаше да ми плати стая в хотел, защото си мислеха, че не отивам на хотел поради липса на пари... много трудно бе да обясня, че и пари да ми дават на хотел не отивам, получих тотално неразбиране, но това няма значение щом в крайна сметка ме оставиха да спя навън. Американецът пък бе толкова късно на границата защото, забравил паспорта си в Буджумбура и чакаше човек да му го донесе. Пътувал с цялото си семейство за Кигома и изпратил жена си с децата си да не го чакат. Така аз имах късмет - цяла празна кола и сигурен стоп до Кигома, което бе повече от прекрасно имайки предвид тоталната липса на трафик....

Продължавам да пиша тия дни пак, сега става тъмно и трябва някак да се придвижа до градината, в която къмпингувам... градът е наводнен, а моста до там бе разбит от реката сутринта и не знам сега дали ще мога да се прибера... и пак цяла нощ ще подпирам палатката да не я счупи вятъра и ще се събудя с локва вода вътре, както днес.... както всеки ден - добре дошли в Танзания в дъждовния сезон! :)))

Hakuna Matataaaaaaaaaaaaa :))))

Еиии голяма лудница е тая Уганда, много зелени и мокри дни прекарах там :) След като писах от Форт Портал, тръгнах да вървя по един черен път към езерата. И така следващите 5 дни само вървях ли вървях..... Обиколих всичките езера (Никуруба, Нябулита, Нябикере, Мвамба.......) успях дори да посетя водопадите Махома нелегално :) Още при първото езеро Никуруба видях множество маймуни черно-бял колобус, а докато дебнех пеперуди за снимки, се сбъдна така дългогодишната ми мечта - лице в лице (или по-точно ръка в опашка) със зелената мамба :)))  Е няма такова щастие!!!! Да докоснеш една от най-отровните змии, тъй красива и спокойна, дори не направи усилие да избяга в първия момент. Явно добре осъзнава силата на отровата си щом няма страх. Безкрайна радост ме обзе в мига, в който я видях да ме наблюдава от клонките на един храст на не повече от метър разстояние! Инстинктивно най-напред награбих апарата да я снимам преди да избяга и успях , тя направо ми позираше. Едва след това понечих да я докосна, не реагира в първия момент и ми позволи да я докосна близо до опашката. Като понечих да я хващам обаче се усети и ми се изплъзна между пръстите :) И все пак радостта ми бе огромна и усмивката не ми слезе от лицето цял ден. Както каза един американец колоездач, когото срещнах по пътя - змиите и пеперудите са едни от най-красивите създания на света. :) След срещата с мамбата се отправих към следващото езеро и се стъмни точно като го достигнах. Свърши ми и водата, но си напълних от езерото. Местни младежи ме видяха да си разпъвам палатката край езерото и един от тях много настояваше да се преместя в техния двор, поканиха ме на вечеря и майка му наготви страхотна касава (адски вкусно нещо!!!!) Говорихме си до късно, младежът на име Део се оплакваше, че не може да играе футбол защото му е счупен крака и ходеше с патерици. Бе поредния фен на Бербатов и Манчестер Юнайтед, в Африка всички са чували за България само покрай Бербатов, а по-старите знаят и Стоичков. Иначе си нямат идея къде на картата е България. Обикновено ни слагат в Америка или Азия, а някои даже си мслят, че е в Африка. :) На сутринта отидох на брега на езерото да видя дали хипопотамът ще се покаже, местните казаха, че в езерото живее хипо и дори Део го видял предния ден :) Чаках доста, влязох да плувам с надеждата, че ще дойде да плуваме заедно, но нали хипопотамите не излизат често от водата през деня, а винаги надвечер, не успях да го видя :( Трябваше да продължавам пешеходния си поход към Кибале НП - огромна джунгла пълна с маймуни, която е национален парк, но много лесно можеш да се вмъкнеш тайно, няма огради. Прекарах целия ден в джунглата, едва проправяйки си път през адски гъстата растителност. Бе валяло предния ден и всичко бе влажно и както винаги - много зелено. Видях червеноглава и червеноопашата маймуни, синя маймуна, естествено черно-белия колобус и още разни маймуняци дето не им зная имената :) За жалост не видях шимпанзетата, но такъв ми бил късмета. Късно следобед се върнах на черния път покрай плантациите от чай и банани и продължих към следващото село Изунга. Целият район около езерата е изключително живописен, всичко е свежо зелено и пълно с цветя... Навсякъде има малки селца с глинени къщи и плантации от чай и банани. Бананите ги ползват за приготвяне на матоке и ги берат зелени, така че нямаше никакви готови за ядене банани, дето да мога да си открадна, не ми хареса вкуса на зелените. Замръкнах в това селце Изунга и видях църква, ейй викам си пак ще се разпъна на ливадата на църквата ама не било, още преди да питам ме заговори гимназиста Роналд и ме покани да къмпингувам в техния двор. След минути в двора на дърводелеца (бащата на Роналд) имаше двайсетина деца и големи дошли да видят музунгу-то. Всеки път като разпъвам палатката има огромна тълпа около мен и всеки с огромен интерес следи всяко мое движение. Най не обичам помагачите, които с мнoгoто си добри намерения да помогнат, но с незнанието си как се борави с палатка като нищо да ми счупят рейките, което ще е огромен проблем! Затова деликатно ги отблъсквам като тръгнат да помагат :) Всъщност през всичките тези дни на пешеходстване открих неприятната страна на Уганда - всички деца без изключения в мига, в които ме видят, казват само едно "muzungu, give ме money". Това се крещи от всички страни на пътя докато отмина на около 200 метра от тях, поне не са упорити като етиопските деца и не ме следят с километри. Но и тук децата са отврат! Детската популация е по-голяма от тази на възрастните и тълпите от деца са навсякъде. На едно място отнесох и така познатите ми до болка камъни, гадинките се вбесиха, че не им дадох нищо и явно бяха по-агресивни. Така и Уганда стана една от страните с "дъжд от камъни". Всички тук без изключение млад или стар знаят само едно нещо за музунгу-то - той е БОГАТ и има МНОГО ПАРИ!!! Всеки, независимо дали ме кани в къщата си или ме заговаря на улицата, има само една мисъл в главата - че чужденецът е пълен с пари. Един нещастник дори сподели, че хората в Европа спят завити в пари и ядат пари ?!?!? Някои хора си мислят също, че раницата ми е пълна само с пари... Много много тъжно, африканците се оказаха ненормално глупави хора, но затова ще пиша друг път че имам много да пиша по тази тема. Вечерта при Роналд и семейството му бе невероятна, те естествено нямат електричество, но имат радио на батерии и цяла вечер по радиото вървяха песни, които обожавам :) Напалихме огън в двора, едно бебе-прасенце постоянно идваше до мен да си играем (Уганда е първата страна в Африка, където видях да отглеждат прасета), за вечеря майката бе наготвила картофи с едни супер дребни гъби, които били от градината на лелята. Много вкусни гъбки, за пръв път опитвам такива. Роналд мечтае да стане дърводелец като баща си, адски добър е вече,  дори ми покажа огромна статуя на маймуна, която е издялал. Има талант и много му се удава това изкуство. В селото имат и научен център - малка стаичка с книги за животните и природата и Роналд е отговорен за него, той държи ключовете. Рядко интелигентно момче, както и много възпитан, нито веднъж не ме нарече музунгу и разбра отначало още, че ненавиждам да ме наричат така. За всички други обаче аз име нямам, не съм човек, а музунгу - бял ходещ банкомат, пълен с пари. Затова и единственото, за което повечето хора ме заговарят е "дай ми пари, музунгу". А е изумително колко мили и гостоприемни могат да бъдат ако те възприемат като живо същество. Роналд ме изпрати на следващия ден до другото село, където ядохме чапатита и се разделихме след като разменихме контакти. Надявам се ще успее да осъществи мечтата си, определено го заслужава. Аз продължих към следващите езера и успях да открия така пазените в тайна ако не си платил входна такса водопади Махома. Защо пазени в тайна... ами защото ако питаш местните за посоката всеки ще ти каже дай пари :) Имало и собственик на водопада, които трябвало да събира входната такса, но срещу съответната сума корумпираните му съселяни няма да откажат да ви го покажат. При мен обаче тия номера не минават, затова се забих по едни дерета и едни баири, едва издрапах по стръмното с тая тежка раница ама така е като си кътам камъните и коралите от Египет... Ама накрая ги намерих де :) Красиви водопади, заслужаваше си търсенето! После се върнах на черния път, между другото по тези малки пътища коли почти не минават, основно ползват за транспорт бода-бода и е пълно с досадни бода-бода шофьори, които ме тормозеха с присъствието си и молби да ги ползвам за транспорт. Тук никoй ама НИКOЙ не разбира защо вървя пеш и как може това да ми харесва, за тях най-големия ужас е да вървят и въобще африканците определят пътуването където и да било като страдание. Те мислят, че аз страдам като пътувам и колкото и да им обясняваш нещо различно, не разбират и си вярват на тяхното. И през ум не им минава дори, че като пътуваш научаваш много неща и виждаш света, те виждат нещата само до най-примитивното - транспортирането от едно място на друго. Изобщо разсъжденията им ако въобще могат да се нарекат разсъждения, ме навеждат на мисълта че целия живот за тях е: ядене, спане, размножаване, земеделска работа и до там. Много силно впечатление ми прави че никoй не чете книги тук. И въобще няма го този интерес да научат нещо, да сътворят нещо, да правят нещо различно, дори да сготвят нещо ново, да пробват различни комбинации... Няма идейност, няма мисъл отвъд това, което някой им е казал на готово в училище. Никoй не се замисля дори, че в Европа има бедни хора, нееее, за тях бял ли си значи си много богат, абсолютно невъзможно е да си беден! Естествено това вярване се е подхранвало с годините от белите тук, които винаги са парадирали с богатството си и затова дори и сега като видят бял човек той непременно трябва да е богат.
След като посетих всичките езера из района, накрая хванах и стоп до парка "Queens' Elizabeth". Трима израелски туристи и техният шофьор отиваха на сафари в парка, който е пълен с какви ли не животни, включително лъвове и гепарди. Израелците бяха семейство три поколения - дядото, сина и внука - всичките страстни любители на животни! Дошли специално за сафари, въоръжени с хубави фотоапарати... Много се изкефиха на пътуването ми и на раздяла ми дадоха огромен пакет сушени фурми от Израел! Егати вкусните фурми, направо се побърках от радост и ги изядох за нула време още същия ден :) Оставиха ме на главния път пресичащ националния парк и както обичам да казвам - парка нямаше огради :)))))))))))  Веднага се изнесох от пътя и се набутах правo в саваната!!! Е, няма такава радост, следващите часове прекарах с бизони, антилопи всякакви размери и видове, а накрая видях и негово величество слона :))) Поиграх на гоненица и с една дива свиня (Пумба, само дето сурикатът Тимон липсваше) и трите и малки свинчета. Разпънах палатката навътре в саваната и зачаках идването на лъвовете с огромно вълнение. Цяла нощ подремвах леко, но с едното ухо се ослушвах с такавa надежда, че във всеки един момент може да се сбъдне друга голяма мечта - да гушна Симба и Муфаса :) Но уви - нищо до сутринта! С леко разочарование, но и радост от всичко, което видях, се отправих пак към пътя, където след много километри пеша най-накрая ме взе кола за следващия град. Там разпънах палатката близо до пътя, едни хора ми предложиха това местенце и спах много добре. Естествено вече нямаше животни, в Уганда животни има само в националните паркове, всичко друго е обработваеми земи и къщи, гъстотата на населението е огромна, а популацията над 40 милиона. На следващия ден най-после достигнах Кабале и занесох на шивачка панталоните си, поредната огромна дупка бе закърпена. Всичките ми дрехи са или мръсни и миризливи, или само мръсни в следствие на постоянните дъждове. Тъй като пръстта по земята е червена като мине кола или бода-бода по пътя и те изпръска, всичко става на червени петна. Не знам кога ще се добера до хост, където ще имам възможност да си изпера дрехите както винаги на ръка, може би хостовете ми в Бурунди ще имат кофа и сапун, а дотогава ще смърдя на воля :)) В Кабале заредих с храна, след което почти по тъмно излязох от града и тръгнах да вървя към границата. По пътя едно момиче ме заговори и покани да спя у тях :) Бе супер мила и много жизнерадостна, запозна ме с баща си и мащехата си (майка й и сестрите й са починали, даже гробовете им бяха в двора). Приготви ми страшен чай (вода с джинжифил и захар :)), които впрочем се оказа доста добър на вкус. Много настояваше да спя вътре в къщата, но аз и обясних колко много си обичам палатката, всъщност вече не знам как ще я карам като съм на каучсърфинг, не ми се спи никъде вътре, само на палакта ми се спи. Ще трябва явно да сърфирам само хора с градини. :) На сутринта си взехме чао и хванах пътя за границата, отначало много вървях, но после ме взе кола до самата граница, където минах за 10 минути. Никакви въпроси, никакви проверки на багаж... но пък имаше хиляди дразнители предлагащи обмен на пари или такси до Кигали... И така вече бях в Руанда. Бе сравнително по-тихо, не толкова много хора крещяха "muzungu" от всеки ъгъл, бе все така зелено, навсякъде само чаени и бананови плантации... Адски гъсто населено, трудно даже да се мушнеш в храстите за тоалетна, там вече ще има някой друг :) В ранния следобед след стоп с една кола (двама кенийци, живеещи в Кигали) се озовах в Кигали. Първият западен тип африкански град, много чист и уреден. Няма и смог, не е за вярване просто!!! И за капак всички бода-бода шофьори и техните пътници носят каски на главите :))) Нямах хост, но не бързах да излизам от града, разходих се добре, отидох на адреса на посолството на Бурунди, но се оказа, че са го преместили в друг квартал, така че реших да не се разправям и да си взема транзитната им виза, която дават на границата. Вярно е кратка, само 3 дни, но не ми се чака целия уикенд в Кигали чак до понеделник и кой знае още колко дни ще чакам да ми я дадат. А Бурунди е малка страна, ще мога поне нещо да видя за 3 дни, пък и хост си намерих. В Кигали никoй не отговори, но нали е уикенд, сигурно ги няма повечето хора. Вечерта по тъмно тръгнах да излизам от града да търся място за палатката. Заговори ме много приятен полицай и като разбра какво смятам да правя каза, че веднага се заема да ми уреди място. След няколко минути цялата кигалска полиция се бе изсипала около мен, всеки идваше да се запознае, всички бяха много приятни и дружелюбни. Накрая дойде шефа на полицията заедно с някаква важна дама, кметица, но не разбрах дали на Кигали е кметица - много жизнерадостна едра негърка. Говорихме си към половин час, натовариха ме на полицейската кола и ме закараха на страхотна ливада до една офис-сграда в центъра на града :) Имаше и ноща охрана, и тоалетни... тотален лукс :)))) Наспах се като бебе и ето ме сега - напускам Кигали след малко и хващам на запад към езерото Киву. След още някой ден и към Бурунди... ХАКУНА МАТАТА :)))))

Поздравu :)

 Поздравявам ви всички с това стихотворение на Блага Димитрова, изпратено ми от човека, на когото безкрайно много благодаря че превежда публикаците на английски! Стихотворението е разкошно, приятно четене :)

"Ключов камък"

Мост вековен, упование на протегнати ръце,
метната дъга над пропаст,
тайна спойка я крепи – ключов камък.
Моя клетва и проклятие,
прикована цял живот да споявам
залез с изгрев, вчера с утре, спомен с блян, сън с наяве.
Ключов камък,
кръстна участ – да поемам върху себе си
тежкия разпятен дял между протвополжности –
да и не, екстаз – покруса, край – начало,
и да се ломят подмолите, и да гаснат мойте дни,
до последен дъх да свързвам
бряг към бряг, отсам с отвъд, миг и вечност,
Ключов камък – в мост на обич.


Поздравявам ви и с една песен и филм, които много обичам и много ме надъхват в този момент и въобще винаги :))))


I'm an angel, I'm a devil 
I am sometimes in between
I'm as bad it can get
And good as it can be
Sometimes I'm a million colors
Sometimes I'm black and white
I am all extremes
Try figure me out you never can
There's so many things I am

I am special
I am beautiful
I am wonderful
And powerful
Unstoppable
Sometimes I'm miserable
Sometimes I'm pitiful
But that's so typical of all the things I am

I'm someone filled with self-belief
And haunted by self-doubt
I've got all the answers
I've got nothing figured out
I like to be by myself 
I hate to be alone
I'm up and I am down
But that's part of the thrill 
Part of the plan
Part of all of the things I am

I am special
I am beautiful
I am wonderful
And powerful
Unstoppable
Sometimes I'm miserable
Sometimes I'm pitiful
But that's so typical of all the things I am

I'm a million contradictions
Sometimes I make no sense
Sometimes I'm perfect 
Sometimes I'm a mess
Sometimes I'm not sure who I am

I am special
I am beautiful
I am wonderful
And powerful
Unstoppable
Sometimes I'm miserable
Sometimes I'm pitiful
But that's so typical of all the things I am

I am special
I am beautiful
I am wonderful
And powerful
Unstoppable
Sometimes I'm miserable
Sometimes I'm pitiful
But that's so typical of all the things I am
Of all the things I am
Sometimes I'm miserable
Sometimes I'm pitiful
But that's so typical of all the things I am
Of all the things I am
 

Лирично отклонение :))

Онзи ден като излязох от интернет кафето, се сетих още толкова много интересни неща, които исках да напиша, но какво да се прави, нямам тази възможност, май трябваше да си взема лаптопа. Вчера се махнах от Кампала с усмивка на лице и нова виза - тази за Руанда. Успях да стигна вчера следобед в така мечтаната през последните дни дестинация - Форт Портал. Тук се намират кратерните езера и една огромна джунгла, които ще обикалям пешком следващите дни. Джунглата е пълна с какви ли не маймуни, все пак Уганда е известна най-вече с разнообразието на маймуни сред животинския свят. Има и горили, но за да те пуснат в планините където живеят те, трябва да платиш 500$ :) Болни хора и тук парите са Бог, нищо че на всеки ъгъл има смешни надписи от типа "i love Jesus" на калника на колело или "what God can do man can't" и какви ли още не подобни, така е навсякъде в Кения и Уганда :) Ама най-великия бог са парите и всеки тук се кланя на този бог. Наскоро имах кратък религиозен разговор с един шофьор, които сподели... "Бог е за да ни пази от опасности и да ни дава пари" Ами...?!? Май няма какво да кажа повече. Снощи къмпингувах нелегално в ботаническите градини на Форт Портал :) Не си представяйте европейски тип ботанически градини, то си е баш джунгла и е супер красиво! Видях и доста интересни птици, но нямах късмет с времето, през ноща заваля и сутринта не спря, така че трябваше да събирам палатката в проливен тропически дъжд. Сега всичко по мен е мокро, но кипя от ентусиазъм и енергия за езерата! Все пак съм на Екватора и то в дъждовния сезон, трябва да свиквам. Адски зелено е всичко тук, приказно красиво. Вчера видях няколко нови вида маймуни измежду които white colobus и blue monkey.
Иначе направих сметката за месец ноември:
130$ - визи
29$ - интернет 
3$ - шивач за панталоните ми
20$ - пращане снимки за БГ
6$ - минерална вода в Джибути
21$ - храна и други дребни разходи

Физически се чувствам повече от добре, напоследък наблегнах на редовното хранене с цел да не губя тегло, но не се получава поради факта, че вървя много. Така че се примирих със загубата на тегло, явно е нормално и продължавам да се храня добре, най-вече внимавам да не пропускам обяда, защото това ми е редовния номер :) Екипировката се държи, имам предвид палатката и чувала. Все още са безупречни, макар и мокри.
Имам само две големи мъки на душата - едната е, че ще съм някъде по пътя на Коледа, кой знае пак какъв дъжд ще ме плющи, вместо да съм вкъщи при родителите ми, дето човек не може и да мечтае за по-прекрасни родители, които са ми такава голяма подкрепа!!! Без тяхната огромна морална подкрепа и факта, че се грижат за моето слънце Робин, просто нямаше да е така прекрасно пътуването ми и не знам въобще дали щеше да го има!  Така че на Коледа далеч от дома ще е кофти, лошото е че тук всички празнуват Kоледа и в Кампала отвсякъде се чуват Тиха Нощ, Джингъл Белс и всички са в коледно настроение. Поне да бях в мюсюлманска държава, та да не ми напомня нищо за Коледа... Така или иначе втората ми болка е още по-голяма. Тя се нарича МУЗИКАЛНА БОЛКА :( Нямам си музикаааааа хора вече 3 месеца живея без моята музика и направо не знам как! Егати грешката направих като тръгнах без mp3-плейър :( Моят се поразвали преди да замина и не го взех ама и нов не си взех нали мисля за бюджета и сега пак не ми се вписва в бюджета, но дори да си взема плейър от тук няма как да сваля музиката си, защото нета е супер бавен :( Тук и youtube не може да се зареди, една песен отнема 1 час така че не мога и да мечтая да си чуя музиката. А УМИРАМ да си вървя по улиците и да си слушам саундтрака на Спирит и на Братът Мечок :(((( Така ужасно ми липсва особено като съм в град и чакам за виза и хич не ми се слуша шума от колите и крясъците на бода-бода идиотите! Поне да си изплача мъката тука в писмен вид, че няма и на кого да се оплача, абе глас в пустиня е това пътешественика :)  Не знам как ще я карам още толкова месеци без музика... живот без музика не е живот просто :(
Айде аз хващам към езерата, че денят преполови. Там поне няма да ми липсва музиката, нали ще съм на природа и ще слушам птиците и маймунките :))))

Кения и Уганда - като две капки вода :)

Продължавам си мисълта от предната публикация...

След фантастичните часове с животните близо до Найваша, продължих да вървя в посока езерото, където се насладих на огромното многообразие на птици... стотици пеликани, чапли... просто такова разнообразие, не можеш да изброиш колко различни видове виждаш за 5 минути... Точно преди да плисне проливен дъжд от водата се подаде една огромна глава :)) Хипо, гледащ ме с нескрито любопитство право в очите :) Толкова му се зарадвах, а след секунда изплува още една любопитна глава и четири очи се вторачиха в мен. Когато заваля се потопиха и изчезнаха така бързо както се бяха появили. А аз побързах да намеря дърво с гъста корона, че да се скрия. Дървото не ме опази много, дъждът бе зверски проливен, скрих камерата под якето и реших да вървя обратно към дома на Рyт, че скоро щеше да се стъмни. Стигнах по тъмно, разказах им за вълшебния си ден и цяла нощ сънувах животните, горейки от нетърпение да ги видя пак утре. Сутринта си взех довиждане с домакините ми, пихме по един чай (тук викат чай на млякото със захар и съвсееем мъничко чай, даже понякога не слагат чай, но пак му викат чай) и Рyт ме закара с мотора до главния път към животните. Намерих ги не особено трудно, но бяха сменили поляната. Половината ден прекарах с тях, съвсем забравих за времето. Усетих се следобед, че имам доста път и хванах да стопирам. Веднага ме взеха до следващия град Май Махо, по пътя наблюдавах гледката към връх Лонгонот и си мислех колко хубаво щеше да е всичко ако Африка не бе една ужасна машина за пари и ако можех да си взема раницата и да ида в планината, която е поредния национален парк, таксуващ безумни суми за да се качиш до върха плюс никъде не те пускат сам, навсякъде с гайдове и шерпи..... Още в Етиопия почувствах силно разочарование от факта, че цялата природа е собственост на някой, който прави пари от нея и не е достъпна за никой, който иска да отиде да и се любува сам и без организирани турове. Тъжно, но факт. В Кения е все същото, че дори и по-зле, тук наистина няма много останала природа извън парковете, всичко е обработваеми земи и няма животни. На места, където има останала савана или около езерата могат все още да се видят животни, останалите са по националните паркове. Хубавото е, че след като видях животните около Найваша и езерото, разочарованието ми стана по-леко за преглъщане. Концентрирах се върху малкото достъпна природа. След Май Махо на стоп ме взе камион за Нарок, толкова бавно се движеше по нагорнищата, че щях да заспя. :) Там вече на смрачаване тръгнах да излизам от града с идеята да пробвам още малко да стопирам и ако не ме вземат да опъна палатката някъде. Взе ме кола, но не за моята посока - на запад към Кисуму, а за Масай Мара - най-известния и посещаван парк на Кения. Шофьорът Тони (това не му е истинското име, ползва го за туристите) бе истински масай, живеещ с жена си и четирите си деца в малко масайско село точно на входа на националния парк. Бе изключително приятен човек, работи като шофьор на туристи и ме покани у дома си като разбра откъде идвам и как пътувам. И така - следващите 2 дни живях в глинената им къщичка в селото, за което туристите плащат по 20$ само да го посетят за половин час. За мен Тони и семейството му се грижеха като за свой. Всеки ден ме хранеха с ориз и картофи и ми даваха да пия толкова много мляко, както те самите правят, за масаите животните са всичко и имат много крави, кози и овце. Имах уникалната възможност да се сприятеля с тези хора, които живеят по традиционния си начин вече толкова много години... Жената на Тони дори английски не говори, животът в селото е простичък, всичко е естествено, единственото, което ги свързва с цивилизацията е, че повечето масаи имат мобилни телефони, но това го свързвам с туристическия бизнес все пак. През деня жените и децата остават в селото, а мъжете отиват да пасат стадата. Всички носят гривни от мъниста, направени от жените в селото, а те носят и много други накити. Много характерно за масаите е, че меката част на ушите им е силно продупчена и разтегната надолу. Дупките на двете уши естествено не са равни и едното винаги виси повече от другото. :) Някои дори си ги премятат и увиват върху горната част на ухото да не им пречат :) Аз лично не можех да спра да им зяпам ушите и въобще накитите, не всеки ден виждам истински масаи все пак. Много бе интересно как хората от селото ме приеха като част от тях като разбраха каква е моята история, а другите туристи идваха, снимаха накичените масаи, плащаха си за всяка снимка и си отиваха... Е, такъв е живота, всеки вижда различни неща според начина, по които пътува. Втория ден излязох да се разходя в посока парка и се оказа че той нямал огради, така че на практика бях нелегално в Масай Мара няколко часа, докато ме видя познатият на Тони Кетонга, който ме посъветва да се омитам по най-бързия начин преди да ме видят рейнджърите, защото било забранено да се излиза от хотелите дори и да се ходи където и да било около парка, а аз бях вътре в него :) Реших да го послушам, за да не създам проблеми на Тони и семейството му ако ме хванат. Видях няколко газели и зебри, няколко жирафа, но нито следа от лъвове, слонове и други, те са по-навътре в парка. И двата дни докато бях при Тони, валеше много проливно и успявах да излизам от къщата само предиобедите, когато не валеше. Сега е дъждовния сезон тук и просто такова количество вода се изсипва и пътя до Масай Мара на отиване бе ужасяващо тежък за преминаване, дори един от мостовете на реката бе отнесен и едва минахме... Напуснах къщата на Тони с голяма благодарност и тръгнах да вървя в дъжда (заваля още сутринта в моя чест явно) 90 км до главния път. Походих към час, бях вир вода, нито чадъра ми нито якето ми ме опазиха от този тропически дъжд. Мина първата кола с един младеж турист и шофьора му кениец, взеха ме, но бяха много притеснени дали ще успее колата да мине по целия път заради дъждовете. Минахме за щастие, колата на няколко пъти се извъртя перпендикулярно на пътя, но не се обърнахме поне :) Оставиха ме на главния път, където почнах да вървя към Кисуму. Спрях да хапна обяд покрай пътя и ме наобиколиха 5-6 деца, искащи да ми вземат обяда и да им дам пари. За първи път срещнах гадни кенийски деца напомнящи ми за етиопските, които на всичко отгоре бяха и нахални и трябваше да ги гоня с викове, за да ме оставят да си доям обяда. Веднага след това ме взе кола с трима братя, пътуващи за малкото си градче на брега на езерото, но преди това имаха план да отидат на погребението на техен колега и да посетят сестра си в друго градче близо до езерото. Братята Джон, Морис и Ибрахим бяха повече от мили и гостоприемни! Бяха много заинтересувани от пътуването им и много се радваха на това, което правя, шегуваха се че един ден и те щяли да тръгнат да пътуват по света :) И тримата работят в Найроби, но са от малко градче на езерото Виктория. Директно ме поканиха в дома на сестра си, която живее също недалеч от езерото, но доста далеч от техния дом. Те бяха решили да пренощуват при нея, за да могат на следващия ден да отидат на погребението, което е на брега на езерото на място наречено Хома Бей. Сестра им Люси ни посрещна безкрайно гостоприемно в огромната си къща с леко колониален стил архитектура. Нагости ни невероятна вечеря с най-разнообразни ястия включително и готвени банани, които в Уганда ги наричат матоке, а май и в Кения така се наричат ако не греша. Тъй като няма течаща вода, те събират дъждовната и я ползват за всичко, а дъжд колкото искаш, не спря да вали и чак покрива протече. Дори пият дъждовната вода, която бе много вкусна, по-вкусна от чешмяната. На суртинта ни приготвиха голяма закуска - сладки картофи с чай (то си е мляко де ама те нали чай му викат). Много вкусни се оказаха тези сладки картофи, разказваха ми, че едно време като ходели на училище всяка сутрин това ядяли - сладки картофи с мляко и не огладнявали през деня. После тръгнахме за погребението, така че вече и погребение посетих, не е много туристическо, а? :) Нямаше нито един мзунгу (бял човек) там, но пък хората бяха заети да празнуват и не ми обръщаха внимание. Да, правилно сте прочели - празнуват. Все пак това е кенийско погребение... никой не е облечен в черно, никой не плаче, има цяла поляна с големи шатри и пластмасови столове, огромни тонколони в средата и нещо като сцена, на която се произнасят речи от роднини и приятели, съпроводени от музика, пеене, пляскане с ръце... Още като седнеш на стола ти дават брошура-програмка на погребението, в колко часа какво ще има, кой ще изнася реч, плюс кратко инфо за живота на покойника и негови снимки с вдовицата и децата и на работното му място. Не пишеше само от какво е умрял, а на мен не ми бе удобно да питам. Всичко друго обаче научих за този напълно непознат, на чието погребение отидох. Тримата братя хич не им се седеше на цялото това нещо и явно отидоха само да отбележат присъствие. С нетърпение препираха да тръгват освен това много се тревожеха дали ще излезем от черния път преди да почне дъжда, защото ако почне ще останем там следващите два дни, пътя става непроходим за кола. Това им се случило преди няколко години и сега са много предпазливи. Изнесохме се тихо отзад да не бием много на очи, те затова избраха да седнем на най-задните столове. След това право към Кисуму като по пътя спряхме да ядем в едно ресторанче и аз хапнах така любимото ми угали за пореден път, и без това само това имаше за вегетарианци. Интересно, че всичко, което им разказвах за любовта към животните и вегетарианството, е заседнало някъде в съзнанията им, защото никой от тях не си поръча месо, всички ядохме угали, което много ме изненада, но може би са имали смисъл дългите разговори, които проведохме за животните. :) Подминахме Кисуму и стигнахме Масено - градчето, където исках да ме оставят. Разделихме се с обещания, че пак ще се срещнем някой ден и ще им ида на гости в тяхното градче до езерото. По принцип трябваше да имам хост в Масено, но нямах адреса или телефона му, защото той не бе влизал в интернет предните дни, защото нямало ток и не успял да ми пише, така че нямаше как да се намерим. Повървях до края на градчето и се стъмни, видях църква с голяма ливада около нея и реших да опитам за разнообразие, какво пък само в църква така и не си опънах палатката до сега :) Имаше един човек за нощна охрана, попитах дали мога да преспя на поляната и веднага получих положителен отговор. С него беше и негов познат младеж, с когото се заприказвахме и дори предложи да ме води да спя в къщата на чичо и леля му. Но аз нали си обичам палатката, интересно как тя се превърна в мой истински дом и сега най-комфортно се чувствам като спя в нея. Младежът ми разказа, че мечтае да стане журналист и дори работел в някакво радио сега. Искаше да ми вземе интервю като му разказах за пътуването, но само от мисълта взе лошо да ми става, до гуша ми е дошло от медиите в БГ, та сега и чуждестранни. :) Така че отказах и почнах аз да задавам въпроси. Той разказа, че е на 26 години и се оженил на 14, а на 15 вече имал 1 дъщеря, сега има 4. Потресох се, но няма какво да се направи, културата им е такава, семейството му го оженило без много да го питат. Чичо му пък имал 3 жени вече, това е законно. Баща му пък от многото си законни жени имал над 30 деца и не знае дори името на сина си... абе потресаващо е, тия хора не знам какъв живот живеят, тъжна работа. След като обсъдихме и заплатите в Кения и България младежът си замина, а аз се установих на поляната. На другата сутрин бърз стоп ме отведе до граничното градче Бусия, където пресякох границата с Уганда, платих 50$ за виза и вече бях в нова за мен страна. Още отначало ми направи впечатление, че всичко е много подобно, включително и хората, изобщо не можеш да направиш разлика между кенийци и угандийци, манталитета, културата, развитието на страните са почти еднакви. Отново всички говорят английски, освен него имат за официален език и луганда, както и суахили. Повървях малко докато изляза от угандийската страна на градчето Бусия и голям ленд роувър спря за мен, в него двама австралийци от Бризбейн, тръгнали на двуседмично пътуване с кола из Кения и Уганда. Откараха ме до Джинджа, където пресякох моста на Нил (това е мястото, известно като изворът на Нил, от тук тръгва реката, около която пътувах толкова време, от която пих вода, в която се къпах и около която посрещнах много залези и изгреви...) С много питане открих малкото градче Букая, където имах хостове - Артър и жена му Лови. Прекрасни млади хора, много широко скроени с много отворен поглед към света, все качества нетипични за африканци. Те са от Кампала, преместили са се да живеят в Букая през септември и не искат да се връщат в столицата, искат спокоен живот. Живеят в голяма къща, имат една прислужничка. Артър бе изумен, че успях да намеря Букая и не му се обадих от Джинджа или някъде другаде, а от няколко пресечки преди дома му. Той е пътувал в Европа и то чрез каучсърфинг, което го прави един от малкото ми хостове, които освен че хостват, са и сърфирали в чужбина. Гостиха ме чудесна вечеря, естествено на масата имаше матоке (готвените банани). Говорихме си до късно вечерта, а на следващия ден очакваха още един каучсърфър - Карина от Германия. Тя пристигна сутринта с нощен автобус от Найроби, не знам как оцеляват в тези автобуси по цял ден и нощ, егати скуката и мъката ще да е. Тя ме помоли да я взема с мен като отвам да се разхождам до Джинджа и до извора на Нил. Съгласих се, но нещо ми подсказваше, че си навлякох беля на главата. Първо - момичето не бе стопирало никога, но след като и казах, че ще стопираме до града, тя прие идеята без проблем. Още излязохме на пътя и първата кола спря, човекът бе много приятен и ни откара право в Джинджа и то точно до извора. Карина бе шокирана как бързо ни взеха и колко бе интересен шофьора, даже разменихме имейли. Изворът на Нил всъщност е просто реката в тази си част, където извира от езерото Виктория и на практика няма нищо специфично за гледане, но има бариера и такса от 5 долара за чужденци :)) Скъсах се да се смея като видях това и казах на Карина, че и гарантирам безплатно гледане на забележителността ако дойде на кратко оффроуд приключение. Прекосихме бързо голф игрището до бариерата (голф игрище в Уганда?!?!?) и избрах една малка пътечка в драките отстрани. След доста провиране, леко одрани ръце, а за нея и крака (ходи по къси гащи, а уж я е страх от маларийните комари), се озовахме на разкошна панорамна площадка с чудесна гледка към прословутото място. Гледка, която не струва 5$, но е безценна. После се разходихме около езерото, поснимахме птици, кучета, кози и какво ли още не и отидихме в града, за да мога аз да ползвам интернет. За жалост нет нямаше в никое от интернет кафетата, защото тока спира постоянно и за дълго и трябваше да чакаме докато дойде тока. Междувременно хапнахме чапатита на улуцата. И аз посетих един хинду храм! С огромна изненада установих, че в Джинджа и изобщо в Уганда е пълно с индийци! Толкова ми е хубаво като ги виждам по улицата, така уютно се чувствам сякаш съм си у дома! За първи път се чувствам така и си спомням за всичките вълшебни дни в моята любима Индия, за приятелите ми индийци в Агонда бийч, как тичахме по плажа и се замеряхме с бутилки, как гушках кравите по улиците, как си играех с маймунките по храмовете, как шарено, ароматно, вълшебно бе всичко..... цветовете, храната, ароматите, животните, хората, атмосферата......... може би никога няма да намеря място на света, което да обичам толкова силно както обичам Индия. И виждайки тези индийци в Африка, сякаш се пренасям в друг свят... свят тъй любим и скъп на сърцето ми. В хунду храма почти се разплаках, усетих такова успокоение и облекчение, сякаш наистина си бях у дома. Да, Африка е вълшебна и може би ще я обичам също толкова накрая, но Индия е моят втори дом, а домът винаги е най-скъп на сърцето. След доста чакане тока и нета дойдоха и след като свърших там, с Карина тръгнахме да се прибираме към Букая. И тогава се случи нещо ужасно... Докато вървяхме и разговаряхме отстрани на пътя, матато (минибус) с бясна скорост блъсна Карина и я отнесе във въздуха няколко метра назад!!! Както вървеше до мен и след секунда я нямаше! Ударът бе брутален, в първия момент помислих, че не може да е жива. Тя бе на земята няколко метра зад мен и докато се втурна към нея имаше още дузина хора около нея, един от които веднага тръгна да я вдига на крака и трябваше на сила да го спра, защото те глупаците тук явно си мислят че като се изправи на крака и нищо и няма! Помогнах й да легне на цимента, тя бе цялата в рани, едва гледаше и не можеше дума да каже, колкото и да я питах дали може да вижда и чува, отговор не получавах. Шофьорът на минибуса естествено бе избягал, никой повече не успя да го намери, полиция и линейка не дойдоха, тук такива неща няма, като има блъснат човек всеки се оправя по единично. Спомних си за една ужасяваща гледка на пътя в Етиопия - полицай, събиращ с ръкавици в найлонова торбичка червата и други вътрешности на размазан от кола или камион човек... Нито линейка имаше, нито нищо, само един полицай! В Уганда обаче инцидентите са толкова много и ужасни, а шофьорите толкова ЗЛЕ, че за първи път мога да кажа с ръка на сърцето - в тази страна шофьорите са по-зле от българските! Особено много инциденти стават с бода-бода (мотори-таксита, най-популярния превоз навсякъде). Никой не изисква бода-бода шофьорите да имат лиценз или нещо, те дори книжка нямат и абсолютно всеки тук може да работи като бода-бода и да вози хора. Според една статистика на ден в Кампала загиват 5 човека само в инциденти с бода-бода. И така... Карина горката цялата трепереше и бе червена като домат, но успя да се изправи и подпирайки се на мен я отведох в мижавата клиника на 30 метра от нас от другата страна на пътя. Сложиха я в малка стаичка на легло с много мръсни чаршафи, явно бая пациенти са минали от там. Докторът я прегледа набързо, каза че няма вътрешни увреждания и почнаха да и промиват раните, биха и болкоуспокояваща инжекция и и дадоха антибиотици да гълта. Цялата работа продължи повече от час с всички обяснения, които аз дадох относно самата катастрофа и накрая дори не платихме сметката, защото един от хората, които се заеха да търсят шофьора каза, че ще плати. Шофьор обаче не се намери, никой не бе записал номера на колата и нямаше как, те са стотици минибуси. Тръгнахме си по тъмно, Карина едва стъпваше от болки затова не я карах да ходи много, излязохме на главната и веднага вдигнах палец! Макар и в тъмното една кола спря и човекът като разбра какво се е случило реши да ни откара до Букая, но тъй като не отиваше там, аз настоях само да ни изкара от града и после да стопираме друга кола. Така и стана, горката Карина едва се качваше и слизаше от колите, но други опции нямаше за транспорт, тя не искаше да чува за матату, а бода-бода бе вън от коментар. Така стопът се оказа най-бързия, сигурен и комфортен превоз в Уганда, втората кола ни остави пред вратата на хостовете, които се шокираха като разбраха за случилото се. Кой знае защо при мен стана обратното - чувството ми за неуязвимост още повече се усили и макар да се опулих като видях какво стана и да се притесних много дали ще я бъде Карина, накрая пак излязох от цялата история с една от моите странни поуки и с чувството, че нищо не може да ме спре да постигна каквото искам със силата на положителното си мислене. Тя бе едва в началото на двуседмичното си пътуване и вече се бе сдухала от климата, автобусните мъки и какво ли още не преди да стане инцидента, а после и това... направо не знам как ще го преодолее, а и е толкова зависима от това да има друг човек с нея... а в случая както Артър каза, добре че аз бях с нея, иначе направо не е за мислене, освен това той сподели, че първото нещо, което става в Уганда щом някой е блъснат от кола, е че всеки наоколо използва този момент да ограби пострадалия и каквото могат му вземат преди да се свести. Според Артър само моето присъствие ги е спряло да й вземат всичко, каквото намерят. Сложихме Карина да си легне и на другия ден тя реши, че иска да стопира с мен до Кампала :) Така се сдобих с компания за следващите 100км. Още първата кола ни взе за там, правителствена кола, човекът работеше в министерството на правосъдието и имаше шофьор. По пътя спряхме да опитаме прословутите гонджа (друг вид готвени банани, дето се продават край пътя), после оставихме Карина на автогарата да хваща автобус за Мбарара, където тя отиваше по план, а аз отидох в центъра на Кампала да се среща с хостката ми канадката Каролин. Тя живее от 3 месеца в Кампала, на интершип програма е и работи по проекти, свързани със земеделието и фермерите в Уганда. Много е запалена по спортове, ходи на африкански танци и аеробика, живее с още едно момиче от Канада и момче от Индия. Ехх само като чух, че ще има индиец в къщата и като заточих лиги за храната.... :))) Да ама не! Индиецът Мо, както го наричат, хич не си пада по готвенето :) Но пък ми показа снимки от водопадите Сипи, където е бил миналия уикенд. Аз пък проявих инициатива като видях, че най-после имам хост с фурна, не само котлон и им сготвих български картофи-мазньоч, както ги наричаме вкъщи. Много им се усладиха, тъй като добавих и задължителната съставка - шарена сол. Имам едно пакетче в раницата, но не знам какво ще правя като свърши. Втория ден отидох в посолството на Руанда за виза, казаха ми да си я получа след 3 дни, струва 30$. Сега още съм в Кампала, днес е петък и след малко отивам да си получа визата и утре си тръгвам най-после от този ужасен град. Кампала е много неприятен град, защото е силно пренаселен, шумен и най-дразнещи са бода-бода, които са милиони и пресичането на улицата без да те убият е доста трудно и изморитело! Два дни в интернет кафе ми отне записването на 6 нормални ДВД-та със снимки, които днес пратих за вкъщи! Всичко е толкова бавно и мудно... Успях и тук да посетя хинду храм и дори индийците  тук са повече от всякога, сигурно поне 30% от популацията на Кампала са индийци, което прави поредния мръсен и неприятен африкански град по-поносим за моята анти-градска душевност :) Айде стига толкова че ме заболя ръката да печатам :))

Кения- едно красиво съкровище

 През последната седмица толкова неща се случиха, че не знам как ще успея да опиша всичко :) Пътуването е по-прекрасно отвсякога, нямам думи за красотите, които видях, животните, с които създадох приятелства и хората, които ме изненадват всеки ден с добрината си :)
Домакините ми в Найваша бяха голямо кекую семейство (кекую е едно от 42-те племена на Кения). Рyт, една от дъщерите им, ме посрещна в поредния дъждовен ден в Кения (сега е дъждовния сезон), натоварих се на мотора и и ме заведе у тях - огромна къща-студио. Те всичките са художници и просто в момента, в който прекрачиш прага на дома им, навсякъде около теб има изумителни картини, невероятни произведения на изкуството, от които не можех да отлепя очи за дълго :) Тотално арт-къща, много приятна атмосфера! Бащата се ядосваше, че писал дълъг мейл на компютъра и тока спрял, и после всичко на ново. Токът често спира в Кения и винаги като пишеш нещо, трябва да го запазваш, защото никога не знаеш в кой момент ще прекъсне. При семейството на Рyт живее още един каучсърфър - Крис от Германия, който е там за дълго и работи по някакъв проект, свързан с влиянието на медиите върху хората в Кения. Той избърза да се похвали, че вече два пъти е карал малария и е оцелял. И като се отплеснаха да говорят за маларията... майката се оплакваше каква тежка малария карала в Кисуму (град на езерото Виктория)... тук всичко живо реве, чужденците гълтат хапове и се пръскат със спреиове, местните се мажат с мехлеми и спят с мрежа против комари... много висок риск има навсякъде в Кения и няма местен, които да не я кара поне 1 път годишно. За чужденците това е чумата на Африка и всеки живее в особен страх от маларията. Навсякъде има комари и се cчита, че повечето са носители на най-лошия вид малария, разпространен основно в Кения и Танзания и особено около езерото Виктория. Абе тъпа работа, за какво идват тука като ще реват толкова, не мога да ги разбера тия хора какво им е сбъркано... А повечето местни си я карат като нищо, даже и на болница не ходят понякога ако е в по-лека форма. След маларийните разговори ядохме мокимо - много вкусно традиционно кекую ястие от царевично брашно, грах, царевица, картофи, всичко като гъста смеска, направо ненормално вкусно :) Вечерта цялото семейство сяда пред телевизора да гледа мексикански сапунени опери :)) Просто няма такъв смях да ги видиш дъщерите им как мечтаят да са бели и да идат в Мексико и да се оженят за главния герой :)) По новините пък вървят ужасни кадри от пограничните райони със Сомалия, където кипи война с Ал-Шабаб - терористична групировка, отвличаща чужденци от Кения към Сомалия. Всички почнаха да се шегуват с мен, че можело да ме отвлекат направо докато съм в Сомалия, нямало нужда да се разкарват до Кения за мен :) Сега цялата тази история е много нашумяла и кенийци изобщо не ми вярват като им разказвам колко мили и добри са хората в Сомалиленд. По-рано следобед имах щастието да държа в ръце домашен заек, който бяха дали на някаква жена, която размножава породисти зайци и отидохме у тях с кола да си приберем заека :) Слава богу поне зайците не ги ядат тук, а ги гледат за любимци. Много ми бе забавно да видя десетина човека наобиколили горкия заек и никoй не смее да го хване, защото ще ги одраска :)) И така заекът се озова в моите късметлииски ръце, опитах се да ги науча как да го държат така, че да не ги драска, но не знам колко ме разбраха. Много било сложно това да се държи заек в ръце :))) А то такова сладко зайче, едно беличко, пухкаво.... Вечерта Крис ми каза за място недалеч от Найваша, където могат да се видят много диви животни извън националните паркове. На сутринта се отправих натам. Още няколко километра след града видях жирафи, зебри, антилопи три различни вида, всичките пасящи отстрани на пътя. Прекарах много часове с тях, толкова много че страхът им изчезна и спряха да се отдръпват, когато ги доближа. Смесих се със стадата и накрая дори имах близки срещи лице в лице с най-смелия жираф, който почти ми облиза лицето с огромния си смешен език! Не знам как не го беше страх да ме доближи толкова много, те са страхливи животни, но този бе смел. Зебрите са още по-забавни, особено с накацалите по гърбовете им малки птички... Антилопите гну пък ме наобиколиха от всички страни, направиха ми обсада в кръг, много организирани и сплотени животни! Доста време ме проучваха плахо преди да продължат с хрупането на трева...

Продължавам да пиша утре, сега отивам да се срещна с хостката ми в Кампала :)

Малко сметки и равносметки :)


На 01.11 направих малко сметки, до тази дата похарчените пари са:
464$ - визи, изходни такси и принудителните ферита
43$ - интернет
30$ - пощенски разходи - пращане на снимките ми за БГ
17$ - входове забележителности
3$ - нашивки флагчета за раницата ми
72$ - храна, напитки и въобще всички други дребни разходи

От тогава разбира се разходите се увеличиха, за Кения платих 50$ за виза.

Относно състоянието на вещите ми:
Панталоните ми вече два пъти бяха на шивач, продължавам с кръпките, сега по-голямата част са кръпки отколкото здрави :) Всичките ми тениски се покриха с дупки и избеляха от силното слънце. Сандалите ми са с огромни дупки на петите, затова сега по-често нося маратонките. Здрави чорапи не ми останаха... Нашивките по раницата ми почнаха яко да падат, а тя самата още повече изсветля, но още се държи. Чантата за фотоапарата ми се разпра отвсякъде и много внимавам като я отварям, че и ципа се развали... Косата ми вече не мога да я среша по никакъв начин, не е възможно, има огромни расти и четката ще се счупи. Паспорта ми ще е пълен още преди Южна Африка и ще ми трябва нов паспорт :(
И така, за момента това е положението. Каквото може да се закърпи го кърпим, каквото не - го носим скъсано :) Много е добре, че ходя със скъсани дрехи из Африка, защото и без това съм идеална мишена за хората, които вярват, че щом си бял си богат, тъй че по-добре да приличам на просяк, пък дано не ми се точат толкова на портфейла като ме видят с дупки по дрехите. :)


Кения..... най-после спокойствие!

 Цял ден бяхме на пътя, на места бе отнесен от дъждовете, сега е сезона на кратките дъждове тука и всеки ден вали. След много часове и километри стигнахме асфалтовия път преди Исиоло и Бен бе много щастлив, че колата издържа, защото се тревожеше много, че се появи някакъв странен шум по едно време... след още няколко часа стигнахме моята първа спирка в Кения - Нанюки, градче точно на Екватора :) Разделих се с много благодарност с Бен, разбрахме се да се видим в Кейп Таун и да разкажа как е минало пътуването. Пристигайки в първото кенийско градче най-напред ми направи впечатление, че никoй не ме тормози, никoй не ми крещи в ушите "дай ми пари", никoй не ме цели с камъни... Хората изглеждат много мили и спокойни, има значително повече коли на пътя... Позвъних на хоста да му кажа, че съм в града, но се оказа, че той не може да ме посрещне днес, затова да му се обадя утре. Причината за това бе, че живее 4 км извън града и не му се разкарваше до града. Вече бе почти тъмно и тръгнах да си търся място за палатка, установих се до реката покрай една уличка. Това в Етиопия бе абсолютно невъзможно, защото щеше да има двайсетина човека обикалящи около палатката цяла нощ.... Никoй не ме безпокои до сутринта, минаваха хора наблизо, но в тъмното нямаше как да ме видят. Така добре закусих сутринта до реката и отново се върнах в центъра на градчето, обадих се на хоста и той дойде след час. Оказа се много приятен кениец, казва се Роберт и живее със семейството си във ферма извън града. Фермата се оказа огромна, освен растения имат и няколко крави, кози, кучета, котки и кокошки. Животните им са в много добро състояние и очевидно се грижат за тях. А за мен това място бе рай - много животни за игра, голяма поляна за палатка, гостиха ме и вкусни манджи, цялото семейство бяха много мили. Те са от племето кекую, в Кения има 41 различни племена. Ядат много царевица, особено печена на огън, макар да е твърда е много вкусна. Пият мляко със захар, което наричат чай :) Разговорите с белия човек обаче почват с темата за парите... бащата на хоста ми още като ме видя каза "твоята страна е много богата" и от там колкото и да им обясняваш, че не сме богати, защото сме бели, те си знаят само тяхното си... в Кения всички смятат, че белия човек има много пари, че в белите страни няма бедни хора, няма безработица, няма лоши пътища и т.н. безумия, с които те живеят и е много трудно, почти невъзможно да им обясниш, че няма нищо такова... Най-големият шок за бащата на хоста ми бе да разбере, че пътувам безплатно и спя на палатка, което го смути и се зачуди защо го правя след като имам много пари... А самият Роберт не вярвяше, че някой в Кения ще ме вземе на стоп, тъй като според него никoй в страната не би направил нищо за без пари, за хората тук парите са всичко. След гостуването ми в Нанюки се отправих към Накуру, където ме посрещна доброволецът Раян от Корпуса на мира. Противно на това, което Роберт каза, стопът до там бе лесен, мога да кажа, че Кения не е особено трудна за стопиране страна, макар и винаги да трябва да си извън града като стопираш, както и във всички други африкански страни, тук стопирането в градовете или покрайнините не става, така че трябва да се върви докато свършат всички сгради. Доста различни коли смених докато стигна до Накуру, взе ме един пастор, които отби от пътя си два пъти, за да се снимам със знака за екватора (два пъти го пресякох за деня) и за да посетя водопадите Томсън, които наистина бяха много красиви! Накрая ме взе и автобус на стоп :) Което тотално опроверга теорията на Роберт. Хората в автобуса бяха много забавни и дружелюбни и ме оставиха на място, където ме посрещна Раян. Младежът бе много приятен и интересен, освен дългите разговори и освен че ми показа целия град, ме заведе и до главните порти на един национален парк, където видяхме много маймуни, зебри, бизони, антилопи... Макар и извън парка пак можех да видя животни, а маймуните бяха навсякъде и много закачливи, така че не ми се тръгваше от това място. За съжаление самият парк е недостъпен, защото не само трябва да си плащаш като поп, но и не те пускат пеш вътре, а трябва да седиш в кола и да не излизаш от нея, да имаш гайд и т.н. нещата, които най-много мразя. Но за това ще пиша по-нататък, сега съм в Найваша, тази сутрин си взех довиждане с Раян, който освен всичко друго ми готвеше фантастична храна и снощи приготви угали - най-традиционното кенийско ястие, та сега и аз зная как се приготвя. Много още имам да пиша за Кения... а след малко имам среща с хостката ми тук в Найваша, тя е кенийка.

 

Втори път Етиопия

След като отново влязох в Етиопия, се чудех да се радвам ли сега, че мога да вървя пеш, или да плача, че пак съм в най-гадната страна на планетата! Веднага се почна с тормозители, преследвачи, дразнители и въобще всичко по старо му, до болка познато ми.... Походих си доста след границата, докато ме взе камион и се возих в ремаркето, та вятърът прочисти черните ми мисли.... Пристигнах в Харар, където имах хост - Силви, наполовина белгийка, наполовина етиопка. Европейското в нея определено преобладаваше не само визуално, но и интелектуално. Проведохме множество разговори и тя никак не бе учудена като и разказах патилата си в Етиопия. Тя е родена в Адис, баща й е етиопец, живяла е в Белгия и сега е решила да се върне да живее в Етиопия. Преподава френски в най-големия университет в страната, който аз имах възможност да посетя по случайност, когато напусках Харар. Университетът е наистина огромен, като самостоятелен град е с банка, магазини, дори зоологоческа градина, плувен басейн, кортове и т.н. неща дето въобще не са типични за Етиопия. Продължават да строят общежития за студентите, имат и големи площи за отглеждане на растения и животни, напълно независими са и дори храната си произвеждат в университета. Намира се на 30 км от Харар. Иначе Харар ми стана любимия етиопски град заради чудесната архитектура - малки къщички боядисани в най-различни цветове, много живописно разположен в планините, а и там се намира къщата на Хайле Селаси - растафарския крал... Още един бонус - всяка вечер около 19:00 дузина хиени идват в града и хората ги хранят, даже има шоу за туристите - дават им да хранят хиените. А тук храна за хиените колкото искаш, защото така омразните ми етиопци освен всичко друго са и страшни месоядци и дори ядат сурово месо, това им е любимия деликатес... Така че дните ми в тази страна се утежняват и от това обстоятелство. Много научих за тези хора и тази страна, но нищо хубаво, уви... След Харар отидох на юг и посетих езерото Аваса, пълно с всякакви чудновати птици... Там като запука един дъжд... и тъй като бях без хост тръгнах да си търся място край езерото за палатка, което е почти невъзможно където и да било в Етиопия, поради огромната гъстота на населението, навсякъде има хора и няма къде да се скриеш. За щастие за първи път имах приятни преживявания с хора на улицата - едно момиче ме заговори и покани у тях като разбра какво смятам да правя... За първи път някои ме покани в Етиопия. Момичето на име Мона обаче определено бе различна от повечето хора. Тя е от съседното градче Шашамене, което е най-известното растафарско местенце в страната, но сега учи и живее временно в Аваса. Отведе ме в къщата си, където живее с братовчедка си и колкото и да ме канеха вътре аз си предпочитах палатката, много ми е удобна и вече не се чувствам като да спя в стая, хиляди пъти по-добре ми е на палатка. Така че ми предоставиха двора за палатката и цяла нощ ме охранява кучето им Лъки, което според тях е много опасно и дори не искаха да го пускат в двора, докато аз съм там. За щастие с опасния Лъки станахме първи приятели :) На сутринта поех в посока планините, исках да посетя Жинка с надеждата да видя някакви племена в района и то стоейки настрана от туристите. За жалост това е едно от най-туристическите места в Етиопия и всичко е обърнато на бизнес, ако искаш да снимаш човек от някое племе си има даже тарифа за снимка, а за да влезеш в някои села се плаща яко :)) На мен ми бе забавно да видя тази човешка зоологическа градина (точно това е реалността) и да се посмея на човешката глупост, така че не взех нещата много присърце. Стопът до там бе добър, взеха ме две французойки и техния шофьор, къмпингувах в двора на един пансион и за щастие шофьорът на жените бе много интересен човек и успях да проведа доста смислени разговори с него. Също така участвах в автомивка на реката, което бе много забавно изживяване. :) Пообиколих добре местността около Жинка, планините бяха много красиви. Видях и доста местни от племената консо, цемай, бана, ари и дори трима от мурси, които се водят най-диви и интересни за туристите :) Аз повечето ги видях на местните пазари, имах късмет да се озова на три такива, където имаш най-добър шанс да ги видиш и то без да плащаш на шарлатаните от туристическата индустрия. Защото тук много хора пълнят джобове и гърла за сметка на тези от племената. И въобще цялата работа е толкова грозна... надали може да се опише с думи. Напуснах планините и Жинка с ясна цел и посока - Кения. Стига толкова с тая Етиопия, поне я разгледах добре, за което се радвам, защото определено няма да се върна тук в тоя живот :) Избрах пътя обратно до Шашамене, защото вече ме бе взела кола за там, вместо краткия път
през Ябело. Не сгреших, пристигнах в 22:00 в Шашамене, което се води едно от най-престъпните градчета. Повървях малко по главния път с идеята да намеря скрито местенце, където да палаткувам, но не се наложи. Един полицай ми предложи да си разпъна палатката в полицейския участък и така се озовах в компанията на още десетина полицаи, всеки от които се опитваше да ми помогне в разпъването на палатката или да ми донесе
шише вода или да ми предложи храна... Бяха много мили, наспах се идеално и на другата сутрин право на юг към Кения. Половината ден бе минал, а аз не бях много далеч от Шашамене, но за сметка на това бях на ръба на нервна криза, защото вървях километри и зад мен вървяха още двайсетина деца и по-големи изроди, крещящи "дай ми пари" и хвърлящи камъни.... и тогава чух кола :) Докато се обърна колата ме бе подминала и дори не успях да вдигна палец, но след няколко метра колата спря :) Бе огромен ленд роувър, облепен със стикери (даже български стикер "БГ") и очевидно пригоден за околосветски пътешествия с
разгъваща се палатка на покрива и огромен резервоар с вода, и какви ли не още джажи..... Когато колата спря първата ми мисъл бе "край, свърши се кошмара ми в Етиопия" и когато австриецът Бенедикт отвори вратата и ме попита дали имам нужда от превоз, едно гръмко "даааа" изскочи от устата ми. :) След секунди бяхме наместили раницата в багажника и не можехме да спрем да говорим, кой къде отива, как, защо, кога......... Той пътуваше сам с ленд роувъра си за Кейп Таун :) Мисълта, че ми спря кола за моята крайна дестинация, ме стопли много, направо за момент взех да се изкушавам вместо в Кения да сляза от колата в Кейп Таун :))) Но това не е моето пътуване, а и радостта ми от това, че щях да мина една от най-лишените от трафик граници (Етиопия-Кения) в следващите дни, ме топлеше достатъчно, че най-сетне ме обзе едно спокойствие - махам се от Етиопия ЗАВИНАГИ :))) Въобще не ме тревожеше неизвестното - Кения, просто нямаше как да е по-зле от това, през което минах. Нямах много време за мислене, защото Бен ме разпитваше много за пътуването ми и разговорът вървеше нонстоп. Той е фотограф и журналист, отива да си търси работа в Кейп Таун и се мести там, така че колата бе пълна с всичките му вещи. След като ме взе, успяхме да минем доста километри, но пътят бе лош и не стигнахме границата, точно преди да се стъмни спряхме в едно селце и попитахме дали ще ни пуснат да палаткуваме в един охраняем двор. Хората се съгласиха, аз разпънах палатката на тревата и с изумление гледах как Бен отваря палатка си на покрива на колата, която всъщност изглежда доста удобна и практична, но не и когато има вятър. После се оказа, че той си има два стола и маса, разпъна ги на поляната, наготви вечеря, която така добре ме засити, че можех спокойно да мина без закуска на сутринта. Естествено цялата поляна бе обградена от любопитни местни, които за щастие не можеха да минат оградата, а и си имахме гард, които се опитваше да ги разкара като станеха много шумни. Крясъците от типа "дай ми пари", "дай ми хляб", бяха все тъй около нас, но на мен вече някак
си не ми пукаше, мислех си само, че се махам! На другия ден стигнахме границата, накупих си малко храна с останалите ми етиопски пари вместо да обменям. Етиопският митничар бе пълен малоумник и ни бави много. Кенийският обаче бе много приятен, любезен и след като си платихме по 50 $ за виза, ни пуснаха бързо да минаваме. Вече бе късно следобед и предстоеше най-трудното - пътят от Мояле до Исиоло бе черен път изровен от дъжда, много лош и много опасен заради боевете междо клановете от етиопска и кенийска страна. Води се за една от най-опасните граници и много малко хора карат по този път индивидуално, повечето са в конвой. Може да се мине само с джип или камион, нормална кола няма да оцелее по този път. Минахме към 40 км след границата и се стъмни, спряхме отстрани на пътя на хубава полянка и решихме да къмпингуваме там. Легнах си в палатката с очакване да дойдат животни през нощта, може би хиени или лъвове, но нищо не видях за съжаление, освен мнoгoто дребни антилопи и смешни птици, приличащи на големи кокошки със сини вратове, притичващи през пътя...

Сомалиленд - по-зле от Европейския съюз



Продължавам си мисълта от предната публикация... На границата минах бързо и тръгнах да излизам от малкото гранично селце с идеята да вървя в посока Харгейса (повече от 300 км) и да стопирам ако изобщо мине нещо по пътя. Хората покрай пътя обезумяха като ме видяха, всеки идваше да ме пита къде отивам, журналист ли съм и изпадаха в ужас като чуеха, че тръгвам да вървя през пустинята към Харгейса... Явно тази информация бързо стигна до ушите на митничарите, които очевидно са си мислели, че като мина границата ще седна да чакам ленд роувър или тойота (това играе роля на автобус тука, платен превоз е). Дори не успях да изляза от селото и кола с бясна скорост хвърчеше към мен, без малко да ме ударят идиотите. Отвътре излязоха двама "офицери", но без униформи разбира се и се опитаха да ме вкарат в колата почти насила като първо почнаха жестоко да ми дърпат раницата. Вбесих се до крайност и ударих единия в лицето с юмрук, дръпнах си раницата и се развиках бясно, всички хора ни наобиколиха, офицерът ми крещеше в лицето, аз отговарях с огромна агресия и като се успокои идиота и аз намалих тона... Тъй като не успя да ме вкара в колата започна да ми обяснява, че ме арестуват и връщат в Джибути веднага, защото се опитвам да вървя пеш! Това било абсолютно забранено за бял човек чужденец и или трябва да взема превоз, или веднага да мина границата обратно. Започна много агресивно да ме заплашва, че няма да стъпя по-далеч от това село и веднага ще ме върне в Джибути. Тъй като отказах да вляза в колата трябваше да се върна пеш до границата, където ме арестуваха и затвориха в едни ограждения зад граничния пост. Казаха ми да чакам там и ми взеха паспорта и изчезнаха, всичко това под контрола на гадния офицер без униформа, когото ударих. Реших каквото и да става да не отстъпвам и ако трябва се връщам в Джибути, по-добре от това да седя в страна, където ме арестуват задето вървя пеш... Идиотът се върна след час, беше се надъвкал с кат прилично и беше по-спокоен явно под влияние на наркотика. Даде ми паспорта и ми каза, че трябва да платя 40 долара за превоз до Харгейса, иначе ме връщат обратно. Отказах категорично и поисках да ме оставят още няколко часа на границата, за да мога ако мине кола или камион да ги стопирам. Обясних им, че пътувам така, колко ме разбраха не зная, но ме оставиха намира зад огражденията, а ако минеше кола, щеше да мине на няколко метра от мен, така че можех да ги помоля да ме вземат. Седях там от 9 сутринта до 3 следобяд... Накрая офицерът дойде с един мъж, който каза, че ще пътува за Харгейса и ще ме вземе. Такава радост ме обзе, че се махам от границата... човекът пътуваше с майка си и дъщеря си. Тръгнахме късно следобед, нямаше път, а само пясъци и огромни бабунки от пясък... колата бе джип тойота, нoрмална кола никога не би минала по този път. Всичкият прахоляк обаче влизаше през прозорците и се покрихме в прах от глава до пети. Бе нещо между пустиня и савана, видях антилопи и много камили, грабливи птици и някакви много миниатюрни антилопки, които приличат на големи зайци :)) Пътувахме до полунощ, имаше едно-две селца по целия път и спряхме да спим в едно от тях. Разпънах палатката до колата и поне успях да се наспя. Спътниците ми спаха в някаква къща. На другия ден предиобед стигнахме Харгейса. Много приятни първи впечатления добих, всеки на улицата ме заговаряше и се опитваше да ми помогне, дадоха ми телефон да се обадя на хостовете от каучсарфинг. Иън, англичанинът при когото щях да остана, не беше в града в момента, но една от съквартирантите му Ана дойде до центъра и ме посрещна. Тя е американка и заедно с Иън и още 3 момчета американци живеят в голяма къща в покрайнините и преподават английски в университета на града. Почивката ми след тежките преживявания по границата започна от мига, в който влязох у тях. Всички бяха много мили и приятелски настроени, прекарахме спокойна вечер в сладки приказки... На другия ден излязох да се разходя из града, говорих с много приятни местни хора, един интелигентен възрастен човек ме покани на обяд и много искаше да му разказвам за Европа и какво мислим ние за Сомалиленд... едно момиче ме покани на гости в къщата си и се запознах с цялото й семейство, гостиха ме сладки и си говорихме много за тяхната страна... Сомалиленд е много различна от Сомалия и макар да е част от нея, някои страни по света я признават за отделна страна, но повечето не. Това е което най-много иска народа - независимост. Те се определят като тотално отделна държава и ако кажеш " Сомалия" вместо "Сомалиленд", ще се засегнат много. Всички мислят, че ако си бял си журналист и правиш проучване в страната. Туристи тук няма. Особено след последните отвличания и убийства в Кения, извършени от сомалийци, никoй вече не идва насам. В центъра имат един паметник на боен самолет МиГ, преживяли са ужасна атака по въздух, в която са загинали много хора през 1988 г. Иначе са много мили и любезни хората, както и очаквах. Всички са мюсюлмани и много силно впечатление ми направи, че нямаше нито една жена на улицата, която да не беше с покрита коса, дори в арабски държави можеш да видиш незабулени, но тук няма такива. Тук катът е все така на почит както в Джибути и Eтиопия, дори повече. Не можеш да видиш човек със здрави зъби тук, на по 20-25 години вече нямат зъби или ако имат са тъмнокафяви на цвят... Катът убива не само мозъка, но и съсипва зъбите. Хората са напълно зависими от него.... една цяла нация наркомани. Катът не ги прави агресивни обаче, а просто глупави и мързеливи, но като казвам глyпави наистина имам предвид ГЛУПАВИ, много глупави. Защото не можеш цял ден да седиш на сянка заедно с дузина кози и ти да дъвчеш листата, а те клонките на ката и да станеш умен... е няма как :)) Имат и големи кат-пазари, където има всякакво качество кат и ако не се достави навреме направо обезумяват. Това е реалността не само в Сомалиленд, но и в съседните страни като в Етиопия явно най-много им се отразява, защото там хората са уникални идиоти... В Сомалиленд дали заради религията или нещо друго, поне са приятелски настроени и гостоприемни. След като разгледах добре Харгейса, се прибрах при хостовете и Иън се беше върнал, така че цяла вечер дискутирахме пътешествия, той е пътувал много из Африка и научих доста интересни неща за следващите страни, през които ще минавам. Оказа се, че наистина по закон белите в Сомалиленд не могат да пътуват независимо или пеша, или въобще изобщо да пътуват.... Така че се отказах от всякакви намерения да пътувам из страната, просто страна, която ограничава свободата ми и където ми е забранено да вървя пеш и да стопирам, защото имам бял цвят на кожата, не е място където искам да бъда и ден. На другата сутрин напуснах Харгейса в посока Етиопия и още като ме видяха на пътя, полицаите ме прибраха в участъка. Никoй не прие обясненията ми, че искам да вървя пеш и бързо ми намериха кола за следващия град по пътя. Хората в колата бяха супер мили, което ме натъжи още повече за идиотските им правила, лишаващи ме от шанса да опозная народа на тази страна и да пътувам из нея. Много ме беше яд и дори тези хора бяха инструктирани от полицаите да ме оставят в следващия участък, където следващите полицаи трябваше да чуят отчаяните ми желания да изляза на пътя да вървя и отново свърших в кола, намерена от тях. И така до границата. Сърцето ми бе пълно с гняв, цялата идея на пътуването ми бе опорочена в тази страна и не срещах никакво разбиране...