Кападокия - земята на красивите коне

 

Малко обща информация:

Кападокия (на английски Cappadocia, на турски Kapadokya) е историческа област в Мала Азия, на територията на Турция. Кападокия е историческо и туристическо наименование, областта се простира предимно в турската провинция Невшехир.
Кападокия има уникално историческо и културно наследство. Там се намират приказните "комини“ – формирали се преди 13 милиона години впечатляващи природни скални образувания, сякаш обитавани от призраци. В националния парк Гьореме можете да се насладите на изумителните манастири, църкви и къщи, издялани в меките скали преди стотици години. Има над 30 църкви и параклиси с фрески от IX и XI в.
Първите следи от човешко присъствие датират от XI в. пр. Хр.
Районът е дом на някои от най–необикновените природни чудеса. Той се състои от областите Аксарай, Невшехир, Нигде, Кайсери и Кършехир. Когато чуят името Кападокия, повечето хора мислят за градовете Учхисар, Гьореме, Аванос, Юргюп, Деринкьой, Каймаклъ и Ихлара, и техните околности, където за милиони години земята е придобила фантастични форми. "Вълшебните комини", които изглеждат като обитавани от духове, и цели градове и храмове, разпространяващи се дълбоко под земята, съществуват в странна, неземна атмосфера.
Районът на Кападокия е обитаван от праисторически времена. През ранната бронзова епоха, поради добре развитата търговия, Кападокия е под влиянието на асирийската цивилизация. От тогава датира и писмеността. Изследователи са открили голям брой "кападокийски плочки" - глинени плочки, изписани с клиновидно писмо, които разказват за сватби, търговски спорове и много други. Всички племена, които са били запленени от Кападокия са оставили следи от присъствието си на това място.
В началото на първото хилядолетие в недостъпната пустош на Кападокия започват да се заселват гонени от Рим ранни християни. Някои от тях пристигат в Йерусалим през Антиохия (Антакия) и Цезарея (Кайсери) през II в. и се установяват в района, известен сега като Деринкьой. Те започват да разширяват съществуващите пещери от мека вулканична туфа и постепенно свързват в подземен град къщи, параклиси, църкви и дори манастири. Със сърце, душа и ръце те създават мира и сигурността, от които толкова отчаяно се нуждаят.
Твърди се, че в Кападокия има над 1000 църкви и параклиси. Неповторимото изящество на тяхната архитектура, дизайн и разположение спира дъха. Тези църкви притежават всички елементи на култовата архитектура: едно-, дву- и трикорабни базилики, кръстовидни планове, нартекси, коридори, апсида, куполи, колони и много други – и всички са издълбани в скала. Много църкви са украсени със старателно изрисувани фрески. Огромната задача тези църкви и подземни градове да бъдат поддържани, продължава непрекъснато дори при положение, че те се посещават от хиляди туристи годишно.




Моето пътуване в стил "мило дневниче" :))

Ден 1 - 6.04.2011
От доста време в главата ми се въртеше мисълта да се разходя до Кападокия за няколко дни. Турция винаги е била една от любимите ми дестинации за пътувания, а измежду близките държави най-любимата. Тъкмо бяха нацъфтели дръвчетата и в един слънчев априлски ден събрах багажа и излязох на изхода на Хасково в очакване на поредното вълшебно пътуване.
Учудващо бързо ме взе кола за Харманли, имайки предвид ранния час (около 6:30). Следващата кола ме остави направо на границата, където прекапа дъждец и имаше огромна колона чакащи коли. Пешеходците сме с предимство обаче, затова прередих всички и зачаках митничарите да се сменят. От турска страна млада митничарка кой знае защо реши да ми бърка в раницата, но като разбра, че съм на стоп, бързо се отказа. Стопаджиите ни третират като особено неподозрителни по всички граници. Обикновено никой не ни проверява, а на мен са ми давали и шоколад митничарите :) От другата страна на границата немалко почаках, докато накрая спря български камион за крайморско градче на юг от Истанбул. Радвах се на късмета си, че ще мина Истанбул без да се налага да стопирам в него, а и човекът се оказа приятен и разговорът вървеше до последно. Беше изумен как мога да пътувам така чак в Турция и като му разказах за по-далечните си дестинации съвсем му разбих реалността за страшния и опасен голям лош свят :)
Мястото, на което слязох от камиона и продължих стопа за Анкара, бе много неприятно - на самата магистрала, много трафик и трудно за отбиване. Въпреки това след няколко минути вече пътувах право за Анкара :) Двама турци, които често спираха за почивки и ми даваха какви ли не ядки, чипсове, сок, сладки... а на едно заведение ме почерпиха гьозлеме. Вече се стъмняваше, когато стигнахме Анкара. Предложиха ми да пренощувам у тях и на другия ден да продължавам, но аз прецених, че ако вляза в Анкара после цял ден ще ми отнеме да изляза, затова слязох на разклона за Кирикале. Вече беше съвсем тъмно, но застанах под лампите на една бензиностанция и не след дълго турчин, който говореше мъничко английски ме взе за Йозгат. Доста време пътувахме, а като стигнахме 10 км преди града имах огромни трудности да му обясня, че искам да сляза и да спя на палатка. Човекът искаше да ме закара в хотел и въобще не разбираше що е то палаткуване в тъмницата навън. Като видя обаче, че настоявам да спре, ме остави на пътя макар и с нескрито изумление. По най-бързия начин се отдалечих от пътя, за да не ме осветят фаровете на някоя кола и се заизкачвах по едно хълмче. Нищо не виждах в мрака, луна нямаше, беше облачно и духаше силен вятър. Повървях във всички посоки, проверих цялото хълмче за по-равно място, но никъде не намерих. Наблюдавах минаващите в ниското по пътя коли и обмислях дали да разпъвам палатка или не, заради силния вятър. Накрая я отворих и легнах вътре без да слагам рейките, само колкото да имам някаква защита ако завали или ако някой дойде и реши да ми отмъкне багажа :) Поради неприятния наклон цяла нощ се плъзгах надолу, а шумът от блъскането на вятъра в палатката въобще не ми позволи да спя. В малките часове на нощта вятърът утихна и станах да сложа рейките на палатката. Все още минаваха коли по този не особено главен път, учудих се много. До сутринта за щастие нямаше вятър, но аз продължих да се плъзгам надолу и събуждам заради това. 


Ден 2 - 7.04.2011
Утрото бе красиво! Полюбувах се на изгрева от върха на хълмчето, закусих чипс, който ми бяха дали двамата турци, пътуващи за Анкара. Вече не ме притесняваше дали ще ме види някой от пътя, така че бавно и спокойно си събрах нещата и тръгнах. Още стъпих на пътя и веднага ме взе кола за Йозгат. Трима турци, които въобще не разбираха английски и трудно им обясних, че не отивам на автогарата да взема автобус за Кападокия. Тъй като обаче ме оставиха там, трябваше да се върна до изхода на града, за да стопирам. Беше много приятно и образователно да повървя в 8 сутринта през турски град, в който явно няма много туристи. Събирах всички погледи поради раницата си, а погледите бяха наистина много, защото всички отиваха на работа. Като застанах да махам на изхода, всяка кола спираше, но никой не отиваше в посока Кайсери, голяма част от хората отиваха към училището, което бе малко извън града, а друга част към разни крайни квартали. Изумителното обаче бе, че всички спират. За мен това не е нещо ново, защото и преди стопирах в Турция и имах същите преживявания, но сравнен със стопа в която и да е друга страна, този в Турция е просто най-лесния и хората са екстремно гостоприемни.
На този изход за първи път в Турция жена ми спря, беше супер усмихната и позитивна, но и тя отиваше до училището. Накрая лъскав джип отби и човекът пътуваше право за Кайсери. Говореше страхотен английски, беше много ентусиазиран да ми покаже всяка забележителност по пътя и ми разказа много интересни неща за района и въобще за Турция. Толкова много фабрики подминахме, имат фабрики за какво ли не, страшно производство кипи в тая страна. По пътя видяхме езеро/язовир с особено ярък син цвят на водата, човекът каза, че тази вода е питейна. Остави ме на разклонението за Аванос, където започва същинската Кападокия или поне тази част от нея, която аз искам да видя.

Слънчицето вече бе напекло и беше прекрасен ден. С особено спокойствие и широка усмивка стопирах за Аванос, изгаряйки от нетърпение да се докосна до вълшебството на Кападокия - земята на красивите коне! Взеха ме мъж и жена, стана ми особено тъжно, че не говоря турски, жената бе толкова любопитна да си говори с мен, а аз дума не разбирах! Това езиковата бариера е ужасно нещо! Мъжът купи сладки, бисквити и кока-кола и естествено първо на мен дадоха от всичко... очите ми се насълзиха за пореден път. В Турция просто не можеш да останеш гладен, безчувствен и неусмихнат, хората са невероятни и се раздават на максимум. Оставиха ме в центъра на Аванос, където веднага започнах да се прехласвам по красивата джамия, огромната река с патици и гъски, които имаха и куп малки и позираха радостно за снимки. Старите къщи по хълмчетата ме накараха да хвана не една стръмна уличка само за да се докосна до автентичната атмосфера на мястото и да попадна случайно на някое ателие за грънчарство - с това е известен град Аванос. За щастие туристи, развалящи атмосферата не видях и разходката ми из градчето бе особено приятна. 
Из центъра на Аванос

Понеже нямах никаква карта на Кападокия, а само прерисувани на ръка гугъл-карти, трябваше да попитам за посоката за Гьореме - главният град на туристическа Кападокия. Вървейки във вярната посока една кола спря и двама мъже ме попитаха къде отивам. След като чуха Гьореме казаха да се качвам. Дори не се наложи да стопирам. А каква бе изненадата ми когато единият  от тях каза, че ме познава отнякъде! Установихме, че ме познава от каучсърфинг и той е един от хората, на които писах за подслон няколко дни по-рано, но не ми беше отговорил на време и вече имах друг домакин - момиче в град Невшехир. Не успяхме много да говорим, защото аз напълно онемях и изключих при вида на гледките от двете страни на пътя... Кападокия ме шокира! Снимките се оказаха бледо копие на действителността, беше толкова красиво, главозамайващо, величествено... Десетте километра до Гьореме ми се видяха секунда, в която съзрях едни от най-красивите места, които очите ми са виждали. Кападокия далеч надмина очакванията ми. Човекът от каучсърфинг усети, че духом не съм в колата и като ме пита дали ми харесва пейзажа, аз направо не знаех какво да кажа. Оставиха ме пред неговата къща в центъра на Гьореме. Докато си събера акъла и укротя свирепото си нетърпение и алчност да видя ВСИЧКО наоколо, се качих леко по-нависоко да огледам пейзажа и да реша какво ще правя. Раницата ми тежеше ужасно и нямаше къде да я оставя, но напълно забравих за това при цялото си опиянение и лудостта обхванала цялото ми същество. 



Колкото и да оглеждах пейзажа, толкова повече установявах, че няма посока и милиметър, където да няма какво да се разглежда. Навсякъде трябваше да се види, така че реших да я карам едно по едно. Хванах пътя за музея на открито без въобще да възнамерявам да влизам само като видях огромните тълпи туристи със стотиците им автобуси... Японците както винаги снимащи повече, отколкото гледащи, бяха просто навсякъде и леко разваляха сюрреалистичната обстановка, но успях да ги игнорирам. По пътя за музея ме заговори един босненец, управител на ресторант. Говорихме на български и грам не се замисли да ми предложи да си оставя раницата в ресторанта като разбра, че ще обикалям по камъните цял ден. Аз пък въобще не се замислих, взех си ценните неща и зарязах раницата с голяма радост. Разбрахме се да мина към 17:30 да я взема.
Почувствах се като птичка, целият ден бе пред мен, отървах се от всичкия багаж, времето бе фантастично - синьо небе с пухкави бели облачета и прекрасно слънце...







Не ми оставаше друго освен да взема максимума от деня. Продължих към музея, отидох до входа да погледна дали се вижда нещо интересно, но скалните църкви нямаше как да се разгледат от там, а и беше пълно с туристи, затова бързо се изнесох. Продължих да обикалям всяко каньонче, скална къща, църква и въобще всичко наоколо. Открих немалко запазени фрески на някои места, открих страхотни гледки към целия район, няколко готини сухоземни костенурки и множество интересни птички... 





Продължих по пътеката за Розовата и Червената долини. Заизкачвах се в едни каньончета и се натъкнах на множество скални жилища, всички от които не можах да се сдържа да проверя отвътре. Слизайки от червената долина, разположена на живописен хълм, продължих към Чавушин - съседно на Гьореме градче, където посетих доста руини и скални жилища. 

В червената и розовата долини (Red and Rose Valley)



Чавушин

Гледка от руините на Чавушин

Да се разхождаш в Кападокия е като да не си на земята... Има нещо особено в това място, сякаш е излязло от приказките или е компютърна анимация на някой нереално добър аниматор.
Часът вече напредваше, а ми се искаше да отида на време в Невшехир при домакинята ми от каучсърфинг. Излязох на пътя да стопирам за Гьореме и веднага ме взеха. Прибрах си раницата от босненеца, поблагодарих му за добрината и хванах пътя за Невшехир. Не чаках и две минути, когато ме взе човек право за там. Като пристигнахме обаче идея си нямах как да намеря дома на момичето. Човекът ме остави в центъра, защото не знаеше изобщо къде е въпросния адрес, там пък доста хора ме упътиха в коя посока да вървя, но казаха, че е мнооого далече, чак на другия край на града. Това изобщо не беше проблем и тръгнах да вървя. На едно място спрях да пратя смс на момичето (Йелда се казва), че пристигнах в града. Тъкмо го пратих и един полицай помисли, че се нуждая от помощ, дойде да ме попита къде искам да отида и му показах адреса. На същото листче обаче бе написан и телефона на Йелда и той веднага взе да го набира от неговия телефон :) Чухме се с нея и тя ми каза, че след малко свършва работа и ще ходи с приятелките си в някакъв мол, ако искам да отида с тях, защото няма никой вкъщи. Уредихме си среща пред Зират банк в центъра, тя работи там някъде. Малко по-късно Йелда дойде с двете си приятелки. Едната от тях - Есма, също е каучсърфър и всъщност е хоствала повече от Йелда, която е съвсем нова и аз съм първият й гост. И трите момичета се оказаха много приятни, докато вървяхме към мола им разказах как ми е минал деня и те много се зарадваха, че толкова ми харесва Кападокия. На входа на мола имаше проверка на багажа през скенер и доста се затрудниха с моята раница :) Вътре пък имаше доста пейки между магазините и седнах на една такава да чакам момичетата докато напазаруват. Имах време най-после да опиша преживяното в тетрадката си и да наблюдавам минаващите хора. По-късно ме викнаха на втория етаж, където бяха седнали да хапнат на заведение за бързо хранене. С Есма се заговорихме за пътешествия и се оказа, че и тя е стопирала веднъж с приятели покрай средиземноморския бряг на Турция. Това са едни от най-хубавите й преживявания отпреди няколко лета.
Времето доста напредна и след като хапнаха решиха да се прибираме. Взехме автобус, който е на самият мол и е безплатен ако човек е пазарувал в супермаркета, без значение на каква стойност е покупката. Така всички се возихме без пари и притесненията ми, че нямам никакви турски лири бързо отпаднаха. Сградата, в която момичетата живеят, е в края на града в нов квартал и кипи усилено строителство навсякъде наоколо. Самата сграда е боядисана в ярко оранжево, жълто и зелено и е супер свежа.


Те трите живеят на съседни етажи в съседни апартаменти и работят в една компания. Настаниха ме в апартамента на Йелда - доста големичък с много стаи, всичко вътре ново... Тя е първата, живееща в него, казва че това е възможно най-малкия апартамент в Турция и нормално се ползва само от хора, живеещи сами. Семейство никога не би живяло в такъв апартамент. А апартаментът има две стаи, голям коридор, баня и тоалетна, кухня, тераса... Доста на широко си живеят турците... Малко след като се прибрахме момичетата очакваха техни колеги да дойдат да се събират у Йелда. Не след дълго започнаха да прииждат младежи с официални костюми и вратовръзки. Много странно ми се видя, но те навсякъде така си ходят. Всичките бяха много приятни, насядахме в хола и пихме чай и ядохме сладки. Аз ги черпих български шоколад Своге, който всички одобриха :) След час интересни разговори всички се разотидоха по домовете си, та се замислих колко приятно и весело си прекараха всички тия хора без алкохол, без треви и простотии, за разлика от българските им връстници. И така холът на Йелда вече бе само мой, спрях парното (парно през април!), отворих широко вратата на терасата да се охлади стаята и заспах доволно на дивана. Вълшебен ден беше!

много удобен диван се оказа :)

Ден 3 - 8.04.2011
На сутринта Йелда трябваше да заминава за Анкара, а аз мислех да тръгвам към Кападокия и да прекарам втората нощ в някоя пещера там. Есма обаче не даде и дума да кажа по въпроса и направо ме накара да си пренеса багажите на горния етаж в нейния апартамент и да остана при нея следващите дни. Взех си чао с Йелда  в колата на техен колега, който ги взе от вкъщи да ги кара до работа и закара и мен до изхода на града (той също се оказа каучсърфър и се радваше как вчера закарал двамата си гости аржентинци до същия изход). Докато стигна до подходящо за стопиране място си похапнах сусаменото хлебче, което Есма ми даде за закуска, беше много вкусно! Тъкмо вдигнах палец и спря кола с двама младежи, отиваха точно до Учхисар, където и аз и ме оставиха до крепостта.

Крепостта Учхисар

Гледка близо до крепостта

Някъде из скалите :)

Планът ми за този ден беше да направя 5-6 километровия преход през Гълъбовата долина (Pigeon Valley), да разгледам Учхисар, скалите на Зелве и Пашаба, както и Юргюп накрая. Започнах с невероятната крепост на Учхисар, обиколих я отвсякъде и пробвах всяка стръмна пътечка и скална ниша. После намерих пътеката през Гълъбовата долина, в началото имаше красива гледка и тумба туристи, както и множество гълъби, накацали по едно дърво накичено с талисмани "синьо око" всякакви големини. Хванах първата пътечка надолу и не след дълго вървях през изключително живописен каньон с множество скални жилища от двете страни. Открих и няколко пещери в скалите. Отбивах встрани от главната пътека неведнъж, за да видя отблизо издълбаните в скалите къщи. 

Дървото с многото очи :)


Величественият Учхисар

Скални жилища

Пещера...

Цялата атмосфера на мястото бе вълшебна, а и прекрасното време допринасяше затова. Но внезапно стигнах до голяма пропаст, в ниското течеше реката, а нямаше пътека надолу. 



Зачудих се как да мина и забелязах наблизо един дядо, който подрязваше овошките. Пробвах да го питам на английски, оказа се че ме разбира доста добре (единствения плюс на туристическите места). Каза ми да го последвам и ме преведе през още по-стръмни скали, където на желязна кука бе вързано дебело въже, за което се придържаш да не полетиш в пропастта. Адреналинът си го биваше и доста се зарадвах на твърдата земя от другата страна. Моят "гид" си поиска пари или цигари, а аз нямах нито едното нито другото, но му дадох усмивка и благодарност в замяна. Извървях последните метри до Гьореме и краткият ми преход през долината приключи. 



От Гьореме хванах стопа за Зелве и Пашаба (долината на монасите) и там се отплеснах съвсем по скалите, навсякъде вълшебни образувания, кое от кое по-интересни и причудливи. 





Доста време оползотворих там преди да тръгна за Аванос и от там да хвана пътя за Юргюп - последното градче от кападокийските перли. До там ме закара ентусиаст с микробус, който спираше на всеки по-главозамайващ пейзаж, за да мога да снимам. Остави ме в центъра и реших да търся информационния център - единствения в околността. Надявах се да имат брошури и карти на Кападокия, за да ми остане нещо за спомен. Оказа се, че имат и то доста. Събрах каквото можах и седнах в парка да ги разгледам. После се запътих към Хълма на желанията - страхотно панорамно местенце с гледка към града. 


Излизайки от Юргюп реших да повървя по шосето до следващите интересни образувания. И там направих една обиколка по скалите и тъй като времето напредна, а ми се искаше да прекарам поне малко време с Есма, стопирах към Невшехир.



Този път повървях до дома й и без проблем намерих пътя, за 45-50 минути се стига от центъра. Тя се беше прибрала от работа, нагости ме макарони и цяла вечер гледахме снимки от нейните и моите пътувания по света. Даде ми инструкции къде да отида и какво да видя на следващия ден, разказа ми доста за живота си в Адана, тя родом е от там и се е преместила в Невшехир заради работата. Отново спах на отворен прозорец и отново трябваше да гася парното преди лягане :)

Ден 4 - 9.04.2011
Сутринта излязох преди Есма да стане, беше събота и явно щеше да спи до късно. Вървях през целия град чак до другия изход, където стопирах за подземните градове Каймъкли и Дерекьор и за долината Ихлара, която беше малко по-далеч в планините. Взеха ме двама турци, които предложиха да ме закарат чак до Ихлара въпреки че отиваха само до Каймъкли и аз категорично им отказах, не е това идеята ми за пътуване на стоп хората да се отклоняват от техния си път, за да ме карат. :) Слязох на Каймъкли и пообиколих района зад входа за туристи, там се натъкнах на интересни пещери, една от които продължаваше в дълбочина и може би се свързва с галериите на самите подземни градове, но аз будалата си забравих челника у Есма и не можах да я проверя до край пещерата! После стопирах за Дерекьой, това градче пак е по пътя за Ихлара и се отбих да видя дали може да се влезе в подземните градове, но уви и тук бе задръстено от туристи и автобуси и съвсем ми се отщя да влизам, дори и без пари да беше. Стопирах за Ихлара и ме взеха двойка мъж и жена, много приятни и в особено весело настроение. Оставиха ме точно до самия вход към долината, но аз се задоволих само с гледката отгоре, защото не само, че се плащаше, за да влезеш в каньона, но и не си заслужаваше за малкото време, което ми бе останало от деня, все пак трябваше и да се връщам, а от селцето Ихлара нямаше никакъв трафик към Невшехир. Полюбувах се на разкошния каньон и реката, разходих се из селцето и се заприказвах с едни забрадени жени уж на турски, ама с моите пет думи на кръст не можа да стане разговор. Поне ги навих да ги снимам :)
Долината Ихлара

Селцето Ихлара


 Тъкмо излязох от селцето и веднага ми спря един миникупър, вътре германец и нигерийка :) Момичето беше много разговорливо и страшно се зарадва като й казах, че ще ходя в Африка, вероятно и в Нигерия. Накрая даже се снимахме за спомен.


 Оставиха ме в началото на Невшехир, те бяха отседнали в Гьореме. Повървях до дома на Есма и тя тъкмо се прибра заедно с нейна приятелка, която очакваше да пристигне от Адана и да й гостува за седмица. Тя не говореше много английски, но пък на мен ми беше приятно да послушам малко турски докато те си говореха. После отидохме на вечеря в къщата на някакви приятели на Есма. Тя каза, че често се събирали там на вечеря. По пътя накупиха зеленчуци от едно симпатично магазинче, а продавачът явно бе много развълнуван да види чужденец и ми напълни шепите с ягоди :)) Приятелката на Есма си купи неузряли бадеми и неузряли нектарини, та имах възможност да опитам такова чудо, не предполагах, че ги ядат зелени, а и бяха много вкусни.
Пристигайки в къщата ни посрещнаха много приятни баща и син, беше вече тъмно и не можах да се полюбувам на огромния двор с чудна градина, но пък ме разведоха из голямата луксозна къща. Да, както казах и по-горе - доста на широко живеят турците. Къщата е наистина хубава. Всички заедно приготвихме вечерята, всеки се включи. Основното ястие обаче бяха някакви пържени мръвки, така че специално за мен приготвиха пържени зеленчуци, които сготвиха в отделна мазнина. Без изобщо да им обяснявам хората си знаеха що е то вегетарианец :)
Вечерята :)

Есма (вдясно) и приятелката й


Вечерята бе супер вкусна и разговорите вървяха до след полунощ. Преместихме се в хола и всички седнаха на дивана да гледат мои снимки от пътувания на големия плазмен телевизор. Разпитваха ме за какво ли не, та по едно време се почувствах неудобно, че говорят само за моите пътешествия. Бащата на момчето беше особено ентусиазиран да слуша и гледа снимки.
Прибрахме се късно от вечерята, взех си довиждане с Есма, защото аз щях да ставам много рано на другата сутрин...

Ден 5 - 10.04.2011
Станах около 6, взех ябълките, които Есма ми бе поръчала непременно да взема и потеглих към изхода. Няколко дни без носене на раница ме бяха разглезили и сега ми се виждаше тежка. Тя всъщност си беше по-тежка с всичките брошури от инфо-центъра :) Освен това си връщах обратно повече от половината храна, която взех от вкъщи.
Валеше слаб дъжд, Кападокия плачеше, че си отивам. Видях балоните в далечината, издигащи се над Гьореме всяка сутрин около изгред слънце, но тази сутрин времето не беше особено благоразположено.


След доста стопове с всевъзможни оригинални и забавни турци, измежду които двама зъболекари, които ужасно много приличаха на двама познати от водния клуб в Хасково, се измъкнах от района на Кападокия и излязох на главния път за Анкара. Там ме взе човек право за след Истанбул! Огромна дистанция минах с него, много приятен човек се оказа, пътувахме цял ден и минахме толкова километри, а времето се сменяше като варираше от сняг около Анкара до дъжд и силен вятър около Истанбул. Остави ме малко след Истанбул и така отново ми спести евентуален стоп в огромния трафик на магистралата в този мегаполис. От бензиностанцията, където ме остави, ме взе младеж до малко по-нататък след което двама мъже право за Одрин. Като слязох на разклона вече се стъмняваше и нямаше почти никакви коли. Затова тръгнах да вървя 15-те километра до границата, но за щастие един бус за София спря и ме откара до границата. Там след като минах и митничарите задоволиха любопитството си да чуят накратко как е минало пътуването, започнах да стопирам на най-лошото място за стоп в цяла България - турската граница :) Не познавам някой, който да не е чакал там поне няколко часа обикновено нощно време. От предишен личен опит зная, че чакането е неизбежно. След няколко часа търпеливо стопиране ме взе пловдивски камион с приятен шофьор веселяк и неусетно се озовах на входа на Хасково, повървях 3 км и се прибрах. Сърце, пълно с радост, очи, пълни с възхищение и милиони частици позитивна енергия - това оставиха у мен вълшебната Кападокия и милите й хора!