Бенин - кадо за снимка

Макар и пътуването ми да завърши физически, не мога да отрека, че откакто съм си у дома, мислите ми препускат само през африкански земи. Така че на практика Африка никак не липсва в ежедневието ми - непрекъснато мисля за нея, мечтая за нея, гледам снимки и потъвам така дълбоко в спомени, че нищо не може да ме изтръгне от тях. Та макар и със закъснение нека ви разкажа за Бенин :) Но преди това поздрав с една любима песен (и филм), откакто се прибрах нонстоп слушам музика, дори сънувам музика :)   Son of Man - http://www.youtube.com/watch?v=-WcHPFUwd6U&feature=related


След гостуването ми при Джако в Лагос и безаварийното сдобиване с бенинска виза, се отправям към границата, която е недалеч от Лагос. Джако и шофьорът му Робърт ме карат до главния път към Бенин, който е толкова задръстен от градски трафик, че се налага да ме оставят още в града и да вървя до края, защото в тези задръствания ще сме дори по-бавни с кола. Джако ме предупреждава, че границата Нигерия-Бенин е истинска мисия! Повечето хора предпочитат да летят това късо разстояние само и само да не попаднат в хаоса с корумпирани митничари, мошеници, преследващи те с оферти да ти оправят документите срещу съответната сума, озверели таксиджии и други присъщи на почти всяка африканска граница дразнещи индивиди. Докато стигна до границата обаче имам доста километри да извървя и стопирам. След сериозно двучасово ходене в Лагос все направо по главния път, по време на което едва си проправям път по разбития тротоар и претъпката с коли улица, накрая решавам, че по-навън от града няма да изляза и по-добре да почвам да стопирам, че да мина рано границата. Заставам на място, на което дори камион може да отбие, но веднага се намират помагачи да ми съобщят, че никоя кола няма да спре тук, защото е опасно и защото не е автобусна спирка?! След по-малко от 5 минути ми спира лъскава кола - двама индиици и шофьорът им, отиват на бизнес среща някъде в края на Лагос. Докато колата потегля виждам през прозореца невярващите лица на помагачите си. :) Индииците са супер готини, говорим си много, защото в задръстването се пътува бавно. Единият с радост разказва къде е пътувал, какво е видял, но споделя как няма по-прекрасно място на света от неговото родно място - областта Керала в Индия. Напълно го разбирам, аз дето не мога да се похваля, че Индия ми е родина, храня огромна обич и възхищение към тази страна. Оставят ме още по към края на града и там почти не чакам за нов стоп, взема ме бенинец за границата. Питам го дали е такси, казва, че не ми иска пари за превоза, но взема пари от всеки друг, когото качва в колата по пътя до границата. При това като гледам по колко му плащат, си правя сметка, че транспортът в Нигерия излиза доста скъпичък. Слизам на границата и почвам да търся къщичката на имиграционните. Преди да стигна до нея обаче немалко дразнители ме тормозят с присъствието си, няколко митничари ме спират ей така за проверка, а накрая имиграционните ме мотаят половин час в увещания да се заселя да живея в Нигерия и да не ходя в Бенин, щото там, видиш ли, не било въобще хубаво :)) Толкова пъти ми прелистват паспорта в опити да открият нещо нередно, че да си поискат такса, ама накрая няма как - пускат ме. На Бенинската страна жената по-бързо и адекватно се задейства с документите. След нея обаче има пункт за проверка на жълтата книжка за ваксини. Спомням си думите на Франсоа - другият гост на Джако, който отстъпил под натиска на служителите на този пункт. Те настоявали упорито да им се заплати такса, твърдейки че има и други задължителни ваксини, освен тази за жълта треска, а Франсоа ги няма в книжката си. Той разбира се знаел, че няма такова нещо, но се притеснил, че няма да го пуснат да мине границата и си платил. На пункта ме посрещат мъж и жена, показвам книжката, гледат я и я прелистват и накрая директно ми казват: "Нямаш ли нещо за нас?" Отговарям им същото, което и на нахалния полицай в източна Нигерия, а именно че имам миризливи чорапи за даване ако ги искат. Възмутени от отговора ми, лицата им придобиват сериозен и погнусен вид и ми съобщават, че мога да продължа. Напушва ме смях, но гледам да не ми личи. След границата хаосът продължава с пълна сила. Нападат ме таксиджии, просяци и други странни индивиди. Отървавам се бързо и започвам да вървя в посока Котону. Вече е ранен следобед и дистанцията до града не е особено голяма, та решавам още да повървя за здраве и да се насладя на първите си мигове в Бенин :) Забелязвам огромното количество стъклени бутилки с различни размери и форми, наредени на сергии по пътя и пълни с бензин. Отляво на пътя пък редици палми, плажът е съвсем наблизо. Чудя се дали да не направя едно къпане, но решавам, че ако се отклоня към плажа, денят ще си мине и ще закъснея много за домакинята си в Котону, затова отхвърлям тези мисли и се концентрирам върху ходенето и стопа.

Така се продава бензин в Бенин :)

Взема ме кола директно за Котону, тук вече всички говорят френски и не успявам да комуникирам особено много с шофьора. По пътя вземаме местна стопаджийка и за моя изненада шофьорът не я таксува за превоза. Почвам да си мисля, че хората в Бенин са по-благородни от нигериици, ама тази ми идея не след дълго се изпарява. Целият път до Котону е доста оживен и населен, стигаме града много бързо и шофьорът ме оставя някъде по главната улица. Тръгвам да търся адреса на Катрин - немска журналистка, живееща в Котону, а от време на време и в Лагос. Освен адреса трябва да намеря и публичен телефон да й се обадя. Мисията се оказва почти невъзможна - всеки надпис за телефонна будка, който проверявам, се оказва вече неактуален. На всеки ъгъл шарени надписи "telephonique public" привличат вниманието, но явно отдавна вече не работят, откакто са се появили мобилните телефони предполагам вече никой не ги ползва. На мен това никак не ми е изгодно. Проверявайки един от надписите влизам в магазин и продавачката ми посочва телефонната будка в ъгъла, затрупана с кашони и очевидно неработеща. Но за късмет момиче, купуващо си нещо в магазина, ми предлага да се обадя от нейния мобилен. Съобщавам на Катрин, че скоро ще съм на адреса, след което предлагам на момичето пари за обаждането, но тя отказва. Още повече се надъхвам относно услужливостта и благородството на бенинци. Продължавам да вървя към мястото, където Катрин ще ме посрещне, с много питане го откривам. В дома й е тъмно, токът е спрял както обикновено. Цяла вечер седим на свещи, ядем спагети и си говорим за работата й на журналист и за моето пътуване. Тя абсолютно отказва да повярва, че вървя и стопирам през Африка. И се чуди как на следващия ден ще вървя чак до посолството на Буркина Фасо. Смело споделя, че работата й на журналист е най-важното нещо в живота й и обожава работата си. Преди дни се върнала от Мали, но била само в Бамако, споделя че много се притеснявала от ситуацията там и майка й също откачила от тревога, знаейки, че дъщеря й е в Мали, макар и не в центъра на събитията. Казва, че на север в Тимбукту и Гао няма дори журналисти, никой не може да отиде там и никой не знае какво се случва. Сърцето ми започва да бие ускорено и ме обливат горещи вълни, мозъчето ми също крещи "искам да отида там, искам да отида на война!" Обещавам на Катрин, че ще й пиша какво е станало след като се опитам да стигна Тимбукту, а тя е потресена и ме увещава дори да не си помислям за това. Още повече се нахъсвам, направо озверявам от вълнение и такава лудост ме обзема, че имам чувството, че мога да полетя от терасата на сградата й чак до Луната! След като си лягам цяла нощ се въртя на матрака и мисля за това, толкова силно мечтая да съм там сега, да споделя всеки миг с тези хора, да плача с тях, дори да се бия до тях независимо за каква кауза, просто да вкуся горчивината на войната, а може би и да загина... Колкото мразя и презирам войната, толкова я и обичам, защото тя е един безкраен извор на приключения. Както винаги съзнанието ми е пълно с противоречия. След като заспивам сънувам средновековни сражения и изцяло потъвам в моя свят. На сутринта усмивката не ми слиза от лицето, вече имам нова цел на пътуването - да отида в най-горещата точка на Мали, да отида на война. Направо летя към посолството на Буркина, плащам 122 долара за тримесечна виза и след като ги помолвам да ми я дадат същия ден, се съгласяват и ми казват да мина късно следобед. Чудя се какво ще правя цял ден в града при положение, че мислите ми са някъде другаде, но уплътнявам времето с ходене и малко интернет. Ходенето ми е толкова произволно и толкова бързо, просто с цел изразходване на енергия, каквато явно генерирам в излишък и колкото повече време съм на пътя, толкова по-трудно си изразходвам енергията. Напоследък забелязвам, че колкото и да се натоварвам физически и емоционално, два пъти повече нова енергия се появява отнякъде и няма как да я изразходя. Намалих часовете сън, защото понякога по цели нощи не мога да заспя и ми се върви, започнах да правя нощни походи, когато съм сред природата, но в града няма какво да се прави. Увеличих яденето уж да ми се приспива повече и да ме мързи, но стана точно обратния ефект. Докато чакам за визата си хапвам някакви пържени банани, които продават на улицата, снимам една джамия, за което лежащите отпред просяци ми се карат на френски, добре че не ги разбирам. Нося си в джоба и книжката разговорник български-френски с надеждата да науча някоя нова дума днес, докато чакам. Обучението ми по френски започва с "не говоря френски" и "не разбирам френски" - много оптимистично начало! :) И понеже ми бе някак сложно да науча правилните цели изречения (абе да си го кажа направо - мързеше ме, а и не ми се учи точно френски, предпочитам да уча арабски), то си ги перефразирах както ми бе угодно и накрая се роди нов френски - "терински френски" с бруталното "но парле франсе" и "но компра франсе", което слава богу африканци разбираха, макар и да ме гледаха странно и недоумяващо. Може би са си мислели що за тъп е белият човек да не може да каже едно правилно изречение на френски!

Пържените банани


Котону...










След като си вземам визата, пешеходствам час и половина до дома на Катрин. Отбивам се и до плажа за няколко снимки и веднага привличам вниманието на местни деца, подтичващи зад мен и повтарящи "окей, йес, мъни" като разбират, че не говоря френски. За капак две по-малки деца серат задружно на плажа едно до друго и ми убиват желанието да стъпвам по "ситния чист пясък". Романтиката на шума на вълните и морския бриз не след дълго бива разбита на пух и прах от миризмата на детските лайна, носеща се свободно по вятъра. Едно от децата, искащи си пари, дори ме спасява от неизбежното настъпване на лайно като се извиква и привлича вниманието ми, след което ми сочи голямото лайно пред краката ми. Не ми прилича да е детско, а и кучешко не е, така че съвсем ми се отщява разходчицата по осрания плаж на Котону и се прибирам при Катрин. Тя се е върнала от езда, има си кон, който язди всеки ден в нещо като база, където се грижат за него, докато тя е на работа. Разговорите ни отново започват спокойно и завършват бурно в спор относно Мали, взаимоотношенията черни-бели и намесата на европейците във всичко, що е африканска работа.

Плажът! Ама не този с Леонардо Ди Каприо :))


Децата, които ме спасиха от лайното :)





На сутринта преди да се отправя към Уида, решавам да се отбия до езерото Нокуе близо до Котону и да поснимам малко пазари и лодки :)












 










Айде на фантата :)))


Един от малкото бенинци, които не ми поискаха кадо за снимка :)

След краткото посещение на това колоритно кътче хващам стопа към Уида - център на вуду-религията и пълно с болезнената история на робството местенце. Имам за цел да се образовам по отношение на робството в Бенин и да се опитам поне за миг да си представя зверщините на онези времена. Пореден удар в сърцето, който все повече ме озлобява към белите и приближава до черните. Сещам се за нещо, което някой бе споделил някъде - "в Африка разликата между турист и расист е 6 месеца". И макар споделилият го да има предвид расизъм, проявяващ се към черните, то при мен след шестия месец се появи ужасяващ расизъм към белите и колкото повече пътувам в Африка и въобще по света, толкова повече намразвам белите и особено това, което са причинили на света и обиквам всички останали. Чист расизъм, няма спор и не отричам. В малката ми щура главица се появиха сериозни съмнения относно стойността на бялата раса, в частност британци, французи, испанци и подобни взели се много на сериозно болни люде, унищожили що годе всяко хубаво кътче и хубав народ по белия свят. И си мисля колко търпеливи и смирени хорица са негрите, ПРЕКАЛЕНО тръпеливи та дори сега да търпят белия човек, да му чистят, да му готвят и да му слугуват (почти всички бели, живеещи където и да е в Африка, имат поне един-двама слуги да въртят домакинството - традиция останала от колониални времена). Та посещението на Уида ме прави още по-лош и гневен човек, извървявам пеш с раница на гръб четирите километра от градчето до плажа по "пътя на робството" и с всяка стъпка мислите ми стават все по мрачни и недоброжелателни. Уида е била нещо като столица на робството през 17, 18 и 19 век, от това крайбрежие са били изнесени в робство над 1 милион души - доста голяма цифра за страна с популация около 7 милиона понастоящем. Представете си утре някой да дойде в наш`та мила, родна страна и да си хареса 1 милион здрави, силни и издръжливи българи, които да отведе със себе си принудително. И не само да ги отведе, но и да ги кара да обикалят 9 пъти (за мъжете) и 7 пъти (за жените) в кръг около едно дърво, за да забравят семействата си и родните си места. Точно това са направили господа европейците с народа на Бенин. Но кой всъщност е продавал роби на европейците - ами самото правителство на западноафриканското кралство Дахомей, състоящо се предимно от хора от племето фон, най-многолюдно дори и в днешно време. Тоест бенинци продавали бенинци на белите гости на континента. Тук се сещам за поговорката - не е виновен тоя дето изял баницата, а тоя, дето му я дал! Излиза, че бенинските властимащи просто правели доходоносен бизнес с европейците за сметка на обикновения човек. Естествено робството силно се отразило на популацията на страната, която рязко намаляла. В главата ми пак е пълен бъркоч, не мога да преценя за себе си кой виновен, кой по-малко виновен, но поне едно е ясно - невинни в цялата работа няма. За капак доста роби умрели преди още да ги качат на корабите. Излишно е да споменавам, че ходели оковани във вериги и били малтретирани, но и на брега ги слагали в килии, където според старите писания "светлина не може да проникне". Така ги тествали дали могат да издържат на сходните условия по корабите. Е, много от тях не издържали и умряли. А тъпият им дахомейски крал посадил "дърво на завръщането" - ако роб обиколил три пъти това дърво, това значело, че душата му ще се върне по родните места след смъртта. Каква утеха само! След приключването на робството обаче немалко от потомците на робите, изпратени в Америка, се завърнали в Бенин и донесли със себе си много нови традиции и обичаи, поради което днес има немалко афро-бразилска архитектура в Уида. В края на пътя на робството, точно на брега на океана днес има огромен паметник - порта - "The gate of no return", в превод - портата, от която няма връщане. Огромната порта е като еднопосочен вход между Бенин и Америка, през който са минали милиони обречени чернокожи. Подходящо име, надали някой от тогавашните роби е доживял да се завърне в Бенин. Огромна част от тях са изпратени именно в Америка (особено в Бразилия), наричана Новия свят по онова време, други - в Европа. Малко статистики според табелите в Уида - тоталният брой изнесени в робство африканци за Америките и Европа в периода 1450-1900 е около 11 милиона души. Всички те са от Западна и Централна Африка, както и от Мозамбик и Мадагаскар. В крайна сметка Бенин става френска колония, макар и португалците да са стъпили първо там. Така нареченото тогавашно кралство Дахомей е колонизирано от французите в началото на 20 век и извоюва независимост 60 години по-късно.
Но стига толкова за робството, освен него Уида е известна и като център на вуду-религията. В центъра на града има храм, пълен с питони, питонът е местния тотем и за мое огромно учудване хората вярват, че питоните пазят града и не ги нараняват. Това е изключително нетипично за африканци, които по принцип изпитват огромен страх от змии, намират ги за отвратителни и за дяволски създания (повлияно от Библията и християнството, разбира се) и ги избиват ако имат възможност. Не влизах в храма, понеже е поредната туристическа атракция, но подочух, че има зала, пълна с питони, където туристите могат да си ги слагат около врата за снимка. И това ми било свещен храм! Религията все така омеква пред парите... За бенинци казват, че дори тези от тях, които твърдят, че са християни или мюсюлмани, си остават все така верни на вуду и си носят поне един амулет срещу зли духове. За мой късмет не попаднах на така известните пазари с части от убити животни, приведени в служба на религията. Иначе вуду се характеризира с вярвания в най-различни духове и жертвоприношения на животни, за да ги умилостивят. В днешно време широкото разпрастранение на вуду по света се дължи единствено на робството, чернокожите от Западна Африка го пренесли заедно със себе си в Новия свят. Доста местни в Бенин ми разказват за големите вуду фестивали в Уида, но по време на посещението ми там няма подобни прояви. На едно място обаче спирам да снимам нещо като храм и хората веднага започват да ми се карат. Забелязвам, че в Бенин хората постоянно ми се карат, задето снимам, но се оказва, че не е защото мястото е свещено, а защото искат пари за снимане.

Портата, от която няма връщане




Дървото на Забравата



Един от многото вуду-тотеми по пътя на робството

Плажът на Уида



И тук е плъзнал туризмът...




Местна къщичка








Многобройни гущери агама щъкат по скалите в района




Десетки гнезда на птицата тъкач отрупват палмовите дървета


Графити по стените в Уида





Уличка в Уида


Църквата, украсена с постер, анонсиращ визитата на папата в Бенин




След разглеждането на Уида и след като преспивам една нощ на плажа близо до портата паметник, за да усетя и сънувам още по-добре страданията на робите, прекарали там последните си дни преди да бъдат натоварени на корабите, се отправям в посока Абомей - древна столица на кралство Дахомей. На стоп ме качва спортен нисан с младеж, който ми се представя като Мигел, или "Petit Miguelitto" ("petit" значи малък на френски) - музикалното му прозвище. Оказва се, че е много популярна музикална звезда и всички го познават. В багажника на колата му има всякакви сценични тоалети и шапки, пътува за изпълнение на сцената в Ниамей, Нигер. Веднага ме черпи спрайт и ми предлага да ми даде автограф ако искам. Става ми толкова смешно, че едва се сдържам да не се издам и си придавам сериозен вид  в стил "ама да, разбира се, че искам автограф от великия Малък Мигелито, животът ми няма да е същия ако не получа автограф..." Накрая се отървавам без свещения подпис, а Мигелито ме оставя на входа на музея в Абомей и продължава за Нигер. Влизам в музея да проверя колко струва посещението, заявява ми се, че таксата за бели хора е 1500 франка (около 3 долара) плюс 2000 принудително дарение за местния кмет :) Гаврата с принудителното дарение моментално ме отказва от визитата и се отправям към дворците, разпръснати из целия град. Повечето от тях са около музея и в следващите часове се наслаждавам на руини, обградени от баобаби. Кралството Дахомей е било огромна сила в миналото като човешките жертвоприношение по това време са били нормална практика. Старият град Абомей, където били построени 12-те дворци, бил обграден от глинена стена, дълга почти 10 километра с шест порти и защитена от ров, дълбок метър и половина. Голямо удоволствие ми доставя да се разхождам между остатъците от дворците, защото някои от тях са обградени от гъсти драки и сякаш никой не се е разхождал наоколо отдавна.
Един от дворцитеили каквото е останало от него

























Някой е сложил доста от тези симпатични сладури из целия град :)








Набожността на хората тук е неизмеримо голяма... :)






Нощувката при гида от музея


А това ни беше част от вечерята




За жалост обаче хората в Абомей никак не са любезни, всички ми крещят "йово" (бял човек), напомнят ми за "Фарандж", "мзунгу" и какви ли не други "имена", които получавах из шарена Африка. Всеки път като вдигна апарата да снимам някоя врата или къща или улица, някой се намира да ми вика "неее" след което "дай пари, пари за снимка!" Дразнителите никак не са малко, в една уличка ме нападат  момичета и ми дърпат раницата, не върви и да ги набия, поне да бяха момчета, така че в случая просто ускорявам крачка и се оттеглям с гняв. След като разглеждам всичко, което ми е на сърце, минавам отново покрай входа на музея и един от гидовете ме заговаря на английски. Пита ме къде ще нощувам, вече става късно. Споделям, че ще изляза от града и ще си разпъна палатката. Човекът обаче ми предлага да я разпъна в неговия двор, както обикновено приемам всяка покана и се качвам на моторчето му, на което едва успявам да се задържа под натиска на раницата, дърпаща ме назад. Вечерта ме развежда из квартала, купуваме си за ядене сандвич - франзела, разрязана по средата и пълна с лук и авокадо (или месо в неговия случай), както и местна разновидност на касавата, излята във формички. На сутринта закусваме банани и хляб, след което се отправям към изхода на града в посока север. Стопът ми върви, макар доста да вървя пеш по свое желание, просто пътуването ми в Африка се превърна в смесица от ходене на дълги разстояние и стоп обикновено във втората половина на деня. До вечерта успявам да хвана кола за Параку и слизам двайсетина километра преди града да спя. Разпъвам палатката в гора покрай пътя, изглежда тихо и спокойно. Никакви животни през нощта, цяла Западна Африка е бедна на животни извън националните паркове, всичко е избито и изядено. На сутринта стопирам до Параку, отивам към музея с намерение да го посетя. Оказва се, че нито един човек от персонала не говори и дума английски и никой не разбира какво аджеба искам! А аз искам само да си платя таксата и да разгледам. Но така или иначе вратата на самия музей изглежда залостена, така че след множество неуспешни опити да се разбера с меко казано неинтелигентния служител в информационния център, се предавам и си тръгвам. Идеята ми за посещението на тоя музей бе да се образовам повечко на тема дахомейски дворци и кралство, но явно ще трябва да го направя чрез интернет. Хващам да вървя към изхода на Параку, няма повече какво да правя там.

Нощта преди Параку - пълно спокойствие в гората









Първият дворец, на който попадам в Параку


За мое учудване - втори дворец в края на града


Прилепите не изглеждат обезпокоени от дневната светлина, бяха стотици накацали по дърветата


По пътя снимам няколко по-интересни сгради и вече едва ми издържат нервите от съпътстващите ме дразнители. Постоянно има някой около мен, тормозещ ме за пари, да му дам телефона си (?!?), а седна ли да хапна на някоя пейка веднага ще дойде някой да ме разпитва къде отивам, откъде съм и т.н. след което ще поиска нещо, обикновено телефонен номер. Това с искането на телефона в Бенин не го разбрах, само в тая държава се среща тоя феномен и е супер дразнещ! Надали повечето от тях знаят две думи английски, а аз не знам никакъв френски, но ми искат телефона. Та си мисля за какво ще си говорим да му се невиди! Веднъж правя грешка от любезност да си дам номера и по-късно се почва едно звънене... и много ясно аз не вдигам, ужас, съсипаха ми батерията! Та оттогава почнах да ставам лошотия и да се държа грубо с бенинци, така или иначе от тях не видях особена доброта вървейки по улицата, общо взето почти всеки идваше да ме тормози за нещо. Само хората, които ме вземат на стоп, са златни както винаги! Останалите си знаят само едното "йово йово, дай ми пари, дай ми кадо (подарък)". Искането на кадо е общоприето в Бенин, иска се както за снимка или за друг вид "услуга", така и за нищо, просто ей тъй за принципа. Излизайки от Параку се натъквам на най-големия бонус на сезона - манго! Сега е точно сезонът на мангото в Бенин и всички мангови дървета покрай пътя са отрупани с плодове, което ми осигурява постоянен достъп до безплатна храна. От друга страна уличните продавачки, продаващи манго, са на всяка крачка за тези, които не могат да се покатерят на дървото и да си наберат сами. Аз от лакомия бера повече, отколкото мога да изям, сядам под една дебела сянка на пътя и почвам пиршеството със сладките плодове. Няколко момчета с колела минават да си наберат и хапваме заедно. Разговор не става, но хлапетата са готини, не ме тормозят, а едно от тях идва с усмивка и ми подава хубаво узряло манго, след като моите свършват. Радвам се на контакта си с хубави хора в тази държава, радвам се, че противно на масата, които искат само да вземат от мен, има и такива, които ми дават и на фона на тази добрина всякаква лошотия бледнее. Презареждам се с положителна енергия от вкусните свежи плодове и симпатичните момчета и продължавам с бодра крачка в най-голямата жега, слънцето все повече ме зарежда с енергия да вървя и направо усещам, че не ми се стопира изобщо. Но пък срещата с поредния хубав човек е добра мотивация да вдигна палеца и залепя усмивката на лицето си и в късния следобед хващам стоп с кола за Джого. Човекът говори добър английски и се получава пълноценен разговор-спор, в който след като му разказвам за пътешествието си, той е потресен как може толкова време да съм далеч от семейството си. Отначало му обяснявам идеалите си и живота си, но той продължава да ме критикува, казва, че всичко е хубаво, но не и факта, че имам семейство далеч от мен и не съм част от живота им докато пътувам. Казва ми истини, от които ме боли, пита ме щом толкова ги обичам как ще им помогна ако се нуждаят от помощ, а мен ме няма. Пита ме как мога да спя нощем като знам, че нямам никакъв контрол над живота и здравето им, не могат да разчитат на мен за нищо и накрая дори ми казва, че не съм част от семейството си и не ги обичам. От това не ме боли, защото не е истина, но другите неща доста ме жегват, а и без това все по натежаващата в душата ми липса на любимите същества съвсем ме разстройва и едва сдръжам сълзите си. Спорът ни с шофьора обаче е градивен и всеки научава нещо от другия и се замисля. Аз му говоря за свободата и мечтите, за честта и достойнството... за принципите, които никога не бива да се нарушават... Общо взето часовете до Джого минават като миг. След като пристигаме той ме кани на ресторант, където ще се среща с негови приятели. Черпят ме ориз и фанта, след дълги разговори вече по тъмно човекът ми предлага офис сградата му в центъра на града като място за разпъване на палатката ми. Има голям двор, нощна охрана и външна тоалетна - направо рай :) Дава ми и лаптопа си да пиша имейли на семейството си, да им кажа отново, че ги обичам... През нощта връхлита сериозен дъжд с гръмотевици, но палатката е под навес и спя безгрижно. На сутринта съм отново на пътя, с франзела и кило мангота в ръка. На излизане от Джого дузина таксиджии ме увещават, че са ми нужни, за да стигна Тангета. Мисля си "абе вие наистина ли си вярвате, че сте ми нужни при наличието на толкова много прекрасни хора с коли в страната и при наличието на моите два здрави крака" :) но подминавам без коментар, поне не ми искат кадо задето вървя по пътя :) След Джого дърветата с мангота продължават да се редят край пътя, а аз продължавам повече да ям отколкото да стопирам :) Вече едва вървя от преяждане, но продължавам да се тъпча. Накрая ме взема кола с младеж и девойка, супер симпатични! Младежът говори малко английски и подхващаме разговор. По пътя спираме да си купят мангота от улични продавачки. Пълнят до горе целия багажник на колата и докато се усетя набутват в ръцете ми торба с пет килограма плодове. Вече направо едва гледам от ядене, стомахът ми подут не мога да дишам, но продължавам с мангото, а сега за капак още 5 кила! При пристигане в Тангета ме канят на обяд, охоооо още ядене! Огромна порция ориз и фанта разбиват окончателно стомаха ми и вече не мога да дишам като си закопчея кръстния колан на раницата :) А ме чака много дълъг поход 40 километра до входа на национален парк Пенджари като не се надявам особено да стопя тази дистанция с кола по този черен път, който води основно до парка и има трафик основно от туристи. Те обикновено не спират за стопаджии, а местните тук ще искат пари за транспорт. Купувам си малко хляб в Тангета и тръгвам да вървя, едва нося петте кила манго в ръка, няма място в раницата, а и става непоносимо тежка като ги сложа вътре...

Джамия по пътя за Джого




Типична африканска картина...




Жестокостта към животните не може да бъде описана с думи!!!


Човекът, който ме закара до Джого и ми припомни колко ми липсва семейството ми


  
Скоро продължението :)