Мавритания - забранено за пешеходци



Напоследък често ми е тъжно, че престоят ми в тази страна бе така кратък, а разочарованието ми - така голямо. Не зная защо, но имах много положителни очаквания за Мавритания и последните дни, докато бях в Мали, си представях как пътувам из пустинята в търсене на красиви селца с къщи и джамии от глина, гостоприемни маври и жежко слънце - все неща, които обичам. Изобщо не предполагах какво ме очаква, дори не ми минаваше през ум, че всичките ми планове за най-обикновена обиколка на страната, ще претърпят провал...

В участъка ме затварят в стаичка, която се заключва отвън. За първи път в Африка ме заключват, дори в Сомалия, когато ме арестуваха зад онези заграждения, не ме бяха заключили така. Полицаите са груби и антипатични, един идва да ми съобщи, че без транспорт няма да мръдна от това градче! В Мавритания ми е забранено да ходя пеш, заради моята сигурност. Аххх до гуша ми е дошло от измислени сигурности и опасности, едно от нещата, които най-много мразя, е сигурността, особено пък насила натрапената! Започвам да викам на полицая и настоявам да ми върнат паспорта, който по-рано ми бяха взели. Той излиза от стаичката сърдит и заключва вратата. Вътре вря и кипя, такава агресия отдавна не ме бе завладявала, като затворено животно в клетка съм! След малко се връща с паспорта и ми казва, че мога да изляза от стаичката, но няма да напускам участъка до сутринта, когато ще ме заведе до автобус за Айон Ел-Атрус - следващия голям град. Успокоявам се привидно и поисквам да си разпъна палатката пред участъка. Полицаите се съгласяват след кратки размисли. Докато я разпъвам обмислям как и кога ще избягам. Преценявам, че ситуацията го позволява след като те се прибират вътре да спят. Чакам да стане поне 2 през нощта да е сигурно, че всички са заспали. Учудвам се, че все пак е полицейски участък и би трябвало да има дежурен през нощта, но всъщност всички спят. Ставам, много тихичко събирам палатката и се измъквам. Участъкът е в градчето, не мога да рискувам някой да ме види като вървя по улиците, затова цепя през крайни улички и после направо пущинака. Вървя цялата нощ като се опитвам да следвам посока, успоредна на пътя за Айон. Щом съмва излизам на пътя да хвана стоп. Махам на първата кола, която виждам и изпадам в тотален ужас - вътре двама полицаи в униформи! За късмет се оказва, че те нищо не знаят за мен, някакви други са и вероятно идват от другаде. Вземат ме до един пункт за проверка на пътя, където са дежурни. Полицейските пунктове за проверка в Мавритания са повече от всяка една страна на тая планета. Те са буквално на всеки 30-40 км, а понякога около градовете са и през 2-3 километра! На всеки един от тях слизаш от колата и отиваш в къщичката на жандармите да ти запишат данните и да те питат въпроси от рода "какво работиш", "как е името на майка ти и това на баща ти", "защо си в Мавритания"........ Това продължава до безкрайност и е зверски изнервящо и изтощително. На всяка къщичка се намира и по един гаден служител, който да те гледа на криво и да се заяжда за каквото му хрумне. Аз обаче имам късмет с тези двама полицаи, оставят ме до къщичката, казват ми да чакам транспорт и дори не се опитвам да вървя нататък, защото зная какво следва. Вместо това седя там и чакам стоп. Минават няколко коли, всичките искат пари за стопа и след доста време най-после спира човек, който ме взема безплатно. Стопът в Мавритания е меко казано труден в този район. След като стигаме в Айон, пак ми се иска да ходя пеш, но докато вървя към изхода на града, нагъл шофьор спира и се опитва да ме изнудва да се кача и да го ползвам за такси. След като отказвам, се връща с един полицай от следващия пост. Веднага почва да ме разпитва къде отивам и защо нямам транспорт. Прибягвам до единственото спасение - лъжите - имам превоз, който ще мине по-късно, няма да вървя пеш по-нататък, само до края на града, за да го разгледам.... За късмет проработва, махат се. Решавам, че няма да я бъде тази и оставам нацяло на стоп, никакво вървене. Още километър и половина и щях да съм на следващия пост, където пак да ме приберат за кой знае колко часове.
Доста време вися на края на Айон, никой не ме взема без пари, докато се появява камион. Четирима младежи малийци, пътуващи за столицата Нуакчот! Толкова е хубаво, че чак не си вярвам на късмета. Обаче още на първия пост ни спират и почва едно заяждане, въпроси... Имам чувството, че се карат на шофьора, че ме е взел, много гадно ми става! Решаваме, че така не може да я караме, защото жандармите отдалеч виждат бял човек в камиона и веднага стават подозрителни. Затова започвам да се крия зад седалките, мятам си едно одеяло отгоре и се моля да не влизат в кабината на проверка. Номерът работи идеално, десетки пъти проверяват спътниците ми, няколко пъти глави на жандарми надничат в кабината, но от толкова ниско през прозореца не могат да ме видят, а и сме 5 човека вътре, така че другите ме поприкриват, седейки пред мен. За късмет всичките ми спътници са чудесни, толкова присърце приемат задачата да ме прекарат незабелязано през тая страна и така търпеливо се отнасят към полицаите на всеки пост... Будят възхищение у мен! Толкова месеци наред вече не мога да си обясня как е възможно африканците като цяло да са толкова търпеливи и последователни, много имам да уча от тях.
До късно вечерта сме на пътя, спираме няколко пъти да ядем и в малко ресторантче си поръчвам ориз, единствено там откривам нещо за ядене без месо. Адски ми се спи, но не си позволявам да задремя дори, защото още ми е напрегнато да не ме хванат жандармите, все още мисля за онези, от които избягах, дали не са подали сигнал за мен и да ме търсят... Късно вечерта спираме в Алег да спим. Паркираме покрай пътя, така че използвам камиона за прикритие и си постилам шалтето до една от гумите. Спя без палатка, направо на земята само по шалте и чувал. Спътниците ми си постилат тънки килимчета от типа на тези, които се ползват от мюсюлманите за молитви. Всички спим около камиона, слагам си раницата под главата и се надявам да няма много минувачи по улиците по това време, за да не будя интерес у случайни хора и полицията да стигне до мен. Хубавото в Мавритания е, че още с влизането си установявам, че цветът на кожата ми е досущ като на местните! Те са много по-тъмни от мароканците например, но и много по-светли от негрите, а при целия ми престой на слънце, аз съм 100% на етап "мавритански тен". Естествено по дрехите и раницата ще ме познаят, но иначе поне по цвят на лицето не се различавам.
На сутринта минувачи ме поздравят, усмихват ми се дори, едва ли всеки ден виждат туристи, спящи на прашната земя до товарен камион. Всички ставаме рано и отново тръгваме към Нуакчот. Както и вчера, успяваме да минем всички полицейски постове без да ме засекат жандармите, с изключение на един. Любопитен полицай наднича в кабината и поисква спътниците ми да се отдръпнат настрани, за да огледа точно там, където съм аз. Естествено, успява да ме види и веднага настоява всички да слезем от камиона. Половин час ни държат, записват, разпитват... За късмет на останалите постове до Нуакчот липсват чак толкова любопитни жандарми, затова и никой повече не ме открива. Около 50 км преди града обаче бензинът ни свършва. Точно изкачваме един хълм и оставаме на върха да чакаме познат на шофьора да донесе туби с бензин от Нуакчот. Докато чакаме се любувам на вълшебни пясъчни дюни. Еххх, Мавритания е великолепна страна! Дюни - бели и оранжеви една до друга, безкрайни диви пространства, красиви залези и изгреви, вкусни пресни хлебчета по сергиите всяка сутрин, красиви дрехи - мъжете носят сини или бели традиционни наметала с ръкави, които доколкото разбрах наричат бубу, а жените и тук продължават да са все така шарени, както в Бенин, Буркина и Мали, но сякаш доста по-консервативни и разбира се - винаги забулени... къщички, чиито покриви често са облечени с плат, обикновено син или червен на цвят, за пръв път виждам точно такъв тип къщи... палатките на номадите в пустинята... Горя от желание да опозная по-добре Мавритания...

горният слой на покривите на тези къщички винаги е плат













миди в Сахара...

камионът и моите спасители, закъсали за бензин





След като идва колата с бензина, пътуваме директно за Нуакчот и моите прекрасни спътници ме оставят някъде в центъра на града. Разделяме се с огромна благодарност от моя страна, просто не смея да си представя в какъв ужас щях да се вкарам без тях, как щях да се крия от жандармите и колко ли пъти щяха да ме арестуват... Нуакчот ми изглежда много готин - хаотичен, прашен град, някак си див и шарен :) Иска ми се да поостана, но нали взех решение да се изнасям от страната по най-бързия начин, докато още мога, че кой знае какво ме чака нагоре.








Спирам в едно магазинче и си купувам малко храна за по пътя, след което с питане откривам вярната посока към изхода на града. Тук поне имам възможност доста да повървя след толкова време в камиона. В града няма как да ме спрат да вървя, а и няма жандарми по улиците. Хората изглеждат симпатични и всеки ми помага като питам за посоката. Безспорно обаче привличам внимание и забелязвам, че всеки ме зяпа.
След доста ходене до мен спира кола. Една жена любезно ме кани вътре, предлага да ме закара където искам да отида. Толкова е свежа и усмихната, че с голямо желание влизам в колата. Говори перфектен английски, кара скъпа кола и изглежда е образована и заможна. Обяснява ми, че има организация, която се бори за правата на жените в Мавритания. Така като гледам жените по улиците - всичките до една забулени и някак безлични, явно има много работа... Минаваме през къщата на брат й да му остави някакъв багаж, след което казва, че ще ме закара до полицейския пост в края на града и ще помоли полицаите да ми спрат кола за Нуадибо. Направо изтръпвам при тая мисъл и й казвам да ме остави преди това като й разказвам накратко събитията от последните дни. Тя казва да не се тревожа, щяла да ги убеди да ми спрат кола и няма да ми създават никакви проблеми. Решавам да й се доверя, тя изглежда наистина много сигурна в това, което казва. Последно минаваме през супермаркет, където купува цяла торба храна и безалкохолни напитки и ми ги дава за из път. Щедростта й няма граници... Силно впечатление ми прави, че като спираме до супермаркета, няма нужда да слизаме от колата, за да напазаруваме. Тя просто написва на лист какво точно иска, дава го на един мъж, стоящ пред магазина и чакаме да донесе всички покупки. Става ми много странно, че такъв модел на пазаруване вирее в тази страна и я питам защо така избира да пазарува. Тя ми обяснява, че това се прави, за да не се улисаш в пазаруване и да купиш много допълнителни неща, освен тези, които ти трябват. Тя често се увличала в излишни покупки като влезе в магазин, затова тези мъже винаги стояли пред супермаркетите, за да приемат поръчката ти и да ти я донесат до колата срещу малък бакшиш. Така ти изобщо не влизаш в магазина, не губиш време и още пари. Практично :)
Като спираме на поста на жандармите, жената започва да им разказва за мен и пътуването ми и ги моли да ми спрат кола, за да стигна възможно най-скоро до Нуадибо. Те никак не са очаровани, правят лоши гримаси и й отвръщат не особено любезно. Аз така си и знаех, но тя бе толкова сигурна... Накрая, след много преговори, се съгласяват да ме оставят да стопирам до поста, но без да ми помагат. Вземам си сбогом с милата жена и започвам стопа. Доста коли ме подминават. Но един от полицаите все пак пожелава да ми помогне и го виждам как докато проверява една кола, ме посочва на шофьора. Веднага след това стопирам колата и хората вътре ме канят да се кача. Двама много приятни местни, единият от които говори перфектен английски и се получават много интересни разговори през целия път. Тъй като колата е доста скъпа и шофьорът очевидно е не кой да е, на никой полицейски пост не ни спират за обстойна проверка. Той само намаля па поста и им маха отвътре в стил "аз съм бе, не ме ли знаеш кой съм" и полицаите също помахват учтиво. Дори да ме видят на задната седалка, не е проблем - изглеждам им съвсем на място в тази кола, все пак не се откроявам както в камиона с четиримата малийци. Бинго! Прекосявам цялата страна за три дни без почти никъде да ме проверят. Моите спътници отиват в Нуадибо. Преди да установя съществуването на такива проблеми с жандармите, аз също исках да посетя града, но в последствие реших направо към границата да продължавам и нямах желание да влизам в друг град и да минавам постовете на жандармите. Обаче увлечени в разговори, не обръщам внимание на табелката за Мароко на разклона и го подминавам. Усещам се едва когато минаваме един от постовете преди Нуадибо. Доста се притеснявам и веднага поисквам да сляза. Малко преди полунощ е и слизам около километър след жандармите. Отдръпвам се от пътя да не ме осветят фаровете на някоя кола и да ме видят хората и започвам да мисля какво ще правя. Ако легна да спя сега, утре сутрин ще ме видят полицаите дори да мина не по пътя, а през пустинята, защото е толкова равно, че има видимост на километри. Стоп едва ли ще хвана толкова лесно, а и колите, които ме подминат и не спрат, веднага ще съобщят на жандармите, че съм на пътя и нямам превоз. Така че не ми остава друго, освен да разчитам, че лунната светлина е недостатъчна да ме забележат и да тръгна пеш през пустинята веднага като се отдалеча възможно най-много от поста и същевременно съм в близост до пътя. Вървя часове наред, още една безсънна нощ. В далечината ясно виждам светлините от поста и движещите се силуети на самите полицаи на пътя, чакащи поредната кола. Има доста трафик като за това време на денонощието. Силно се надявам Луната да не ме издаде, защото светлината е толкова ярка, че имам чувството, че силуетът ми е видим на това разстояние. И все пак не спирам да вървя колкото се може по-далеч и без много да се оглеждам и спирам. Студено е, леден вятър ме принуждава да си облека всичките тениски и якето. Така или иначе за разпъване на палатка не може и дума да става, прекалено е ветровито. Някъде към 4 сутринта решавам, че съм достатъчно далеч и се скатавам до едни камъни. Постилам шалтето и се опитвам да запазя топлината си в чувала, но мръзна жестоко. За пръв път ми е истински студено от месеци насам. В топла Африка забравих това ужасно усещане... и въобще не горях от желание да си го припомня.
изключително студена нощ...

поне гледката сутринта е готина, макар че жп релсите ме изненадват :)
 
Не успявам никак да спя и рано тръгвам към пътя. Веднага ме взема пикап с мъж и две жени, дават ми пресен хляб и портокали и ме оставят след няколко километра, на отбивката за границата, където трябваше да сляза предната вечер. Там веднага ме проверяват на полицейския пост, казвам им, че ще чакам за превоз и ме оставят на мира. Взема ме такси до границата, пълно е и въпреки това искат да ме вземат за без пари. На страната на Мавритания има опашка, но за около половин час се оправям с всички формалности, както и другите пътници в таксито. Шофьорът ни кара още 3 км ничия земя до границата на Мароко и ни оставя там. И двете граници са пълни с народ, има големи опашки и е някак едновременно хаотично, но и подредено. Още като виждам мароканското знаме, очите ми се пълнят със сълзи. У дома съм си, това е краят на Африка! Чувствата ми са толкова смесени - от една страна умирам да видя любимите си същества, от друга давам всичко да остана в Африка и никога да не я напускам. Изкушаващи мисли да сменя посоката и да хвана на юг към Сенегал, ме преследват през цялото време... А така ми се иска да гушна кученцето си, да видя близките си... В ужасяваща борба със себе си съм.
А и все тъй ми е мъчно, че не опознах Мавритания и нейните хора и природа така, както исках. Има какво да се види в тази страна и е жалко, че човек няма свобода на придвижването си. Може би следващия път ще отида в Мавритания с колело и ще видим какво ще ми кажат жандармите, все пак колелото си е транспорт :)
На гишетата чакам часове, има огромна опашка и обслужването е бавно. След като минавам всички проверки и се сдобивам с входен печат, тръгвам по пустинния път, вече съм в Западна Сахара. Познати земи, познат народ... познати пейзажи, аромати, цветове... спомням си с усмивка щастливите дни от 2010, полицаят от Западна Сахара, който ме покани на сватбата си, четиримата младежи, които ме закараха до плаж, където въобще не отиваха, само за да ми помогнат да стигна до там, заведоха ме при майка си на гощавка и накрая ме оставиха на главния път, за да продължа да стопирам... Западна Сахара - все тъй красива и вълшебна...

Няма коментари: