Ливан - Бейрут - Содом и Гомор!

една от най-емоционалните гледки в Бейрут...


Пътят Дамаск-Ливан започва като магистрала с четири ленти, поради което доста време чакам преди някой да успее да отбие без да стане пътно транспортно произшествие :) Майсторът-шофьор кара такси, може би затова така смело се хвърля в това приключение. Иска да ме вземе без пари, защото в колата вече има клиент за границата и така или иначе ще пътува до там. На границата тръгвам да пресичам пеш, първо се нареждам на гишето, където се плаща изходна такса от 500 паунда, или около 11 долара. Всеки път като излизаш от Сирия, плащаш тази такса. При бариерата за първата проверка на паспорта, покрай мен минава джип с мъж и жена, които усмихнати ме питат къде отивам. Като им казвам Бейрут, веднага предлагат да ме вземат. Представят се като Барбара и Уолтър, австрийци са и работят в посолството на Австрия в Дамаск. Колата им е дипломатическа и на границата ги третират с особено уважение. Много са симпатични, адски са заинригувани от пътуването ми и постоянно ме разпитват. На влизане в Ливан те се нареждат на гишето за дипломатически паспорти, а аз за обикновени. Дават ми да попълвам карта за пристигащи и ми задават дежурните въпроси като къде ще отседна (в кой хотел), но за огромен мой късмет Барбара се намесва и казва, че пътувам с тях. Когато митничарят чува, че сме заедно, започва да ме третира и мен с особено уважение и минавам без никакви въпроси. Удря ми печат-виза, която е валидна за един месец и така ливанската граница се оказва бърза и безпроблемна за мен. Отправяме се към руините на Анжар, които са недалеч от границата. Австрийците много пъти идвали в Ливан и разгледали доста от интересните забележителности на страната, но все подминавали тези руини и сега били твърдо решили да ги посетят. Какъв късмет за мен! Руините са страхотни, на всичко отгоре влизаме без да плащаме входна такса, защото щом човекът, който продава билети, вижда дипломатическа кола, излиза специално да ни посрещне, казва да се чувстваме като негови гости и съответно да не си помисляме да плащаме. Анжар е уникално място, намира се в красивата долина Бекаа, създаден е през 8-ми век и представлява само една историческа епоха - тази на Омаядите. Бил е на голям търговски кръстопът между Дамаск, Хомс, Баалбек... изключително важен търговски център. Сред руините са запазени крепостни стени, порти, храмове, бани...







Докато се разхождаме из руините, попадаме на огромно смокиново дърво и преяждаме, толкова са едри и вкусни плодовете!
След посещението на Анжар се отправяме директно към Бейрут. Барбара и Уолтър имат няколко дни почивка и ще ходят някъде в северната част на страната да празнуват и почиват с приятели. Оставят ме на 5-6 километра от дома на хоста ми (според картата, която те имат и гледаме заедно) и ми дават всичките си координати в Дамаск в случай, че искам да преспя у тях като преминавам отново през Сирия на път за Йордания. Запомням посоката от картата и тръгвам да вървя из доста вълнуващата столица на Ливан. Кварталът на хоста е някъде покрай морето. След някой километър най-после стигам крайбрежната улица, която води точно до дома на хоста. Докато вървя по нея, се натъквам на интересни гледки... супер луксозни хотели, а между тях надупчени от войната сгради с отнесени тераси...







Крайбрежната улица е приятна за разходка, навсякъде има пейки и палми, пълно е с бягащи за здраве младежи, също и плажуващи по скалите до водата. По шосето отстрани минават доста лъскави и скъпи коли, прави ми впечатление колко изтупани са хората наоколо и колко много луксозни хотели има покрай брега... Вървя доста време докато стигна квартала на хоста и често спирам да наблюдавам хората, сградите и всичко около себе си... Нерядко към мен се приближават някакви навлеци, които така и не разбирам какво искат, но още като ги видя отдалеч, ме лъхва солидна доза негативна енергия. Отделно от страна на шосето често ми подвикват някакви странни персони, отначало се чудя какво искат, но след като ме лъхва отново същата доза негативност, спирам изобщо да се обръщам.
Наричат Ливан "Швейцария на Близкия изток". Ако още тогава знаех това определение, нямаше да се учудвам защо толкова много не ми харесва тази страна и особено хората в нея. За разлика от швейцарци обаче, които просто са си сдухани, уплашени, свити и нещастни хорица като цяло, ливанци са пълна тяхна противоположност - груби, прости, шумни и безобразно нагли! Още първия ден в Бейрут имам необяснимо неприятно усещане и то се затвърждава ежедневно почти до края на престоя ми в страната... Чудя се в арабска страна ли съм или отново съм в гадната Европа, от която всеки ден празнувам, че се махнах?! Хората наоколо някак си не са ми симпатични, всичко е лъскаво, напудрено... Целият въздух сякаш е изпълнен с вулгарност и простотия... хората ми приличат на някаква отвратителна смесица между европейци и араби. Сякаш са взели най-лошото от двете и са го комбинирали по потресаващ начин. Нищо общо със Сирия и сирийците. Бейрут ми прилича на легендарните Содом и Гомор. Нещо като парти-града на целия Близък изток.  Нощен живот, наркотици, алкохол, зловреден шум, безплатна проституция, пари и скъпи коли.... Младите момичета приличат на европейски уличници, почти няма забулени жени, освен възрастните. Мъжете пък отдалеч изглеждат като български "селски бекове", простотията и малоумието сякаш струят от тях. Колко са различни от сирийските им връстници, сещам се за Анас, Камел, Фара, Алфренд... все млади хора, възпитани, интелигентни, учтиви, усмихнати и позитивни...
Доколкото забелязвам хората тук страшно ги вълнува това как изглеждат... Затова и крайбрежната улица е пълна със спортуващи, обаче ми се струва, че никой от тях не го прави за удоволствие, а по-скоро от суета и мерак да изглеждат перфектно. Нещо ме навежда на мисълта - тези хора работят ли изобщо? Откъде си вадят парите за безумно скъпите си коли... забелязвам едни и същи поршета и ферарита, щъкащи по улицата многократно и в двете посоки, явно за да се фукат. Карат ги хлапаци на не повече от 20 години. Всеизвестен факт е, че огромната част от ливанците не са в Ливан, а по чужбина, където въртят какъв ли не бизнес (по-късно съдбата ме среща с цяла такава мафиотска фамилия, но за това в следващия разказ :)) и явно изпращат доста пари на семействата си тук, които те си харчат доволно. Цялата обстановка още от първия ден ме кара да се чудя "какво, по дяволите, правя в този град" и дали на излизане от него ако се обърна назад за миг, ще се вкаменя (ехх добрата стара легенда за Содом и Гомор)... Което  ме навежда на мисълта да се махам от Бейрут още сега и да не ходя при хоста си. Но уговорката си е уговорка и не искам да проявявам несериозност, така че отивам. Уалид ме посреща на вратата на дома си, настанявам се в огромния му апартамент, където живее сам. Апартаментът е наследство от родителите му, вътре всичко свети от чистота и е перфектно подредено.


моята стая :)


Получавам прекрасна стая и след като се настанявам, Уалид ми съобщава, че ще излиза на парти довечера и ще ми даде ключ за апартамента, тъй като ще се прибере много късно. Веднага ми прави списък с местата, които трябва да посетя в Бейрут и начинът, по който обяснява, ме кара да мисля, че няма да ме пусне да си тръгна, докато не ги посетя всичките. Повтаря ми няколко пъти, че ТРЯБВА задължително да отида на всяко едно място в списъка. С това се изчерпва цялата ни комуникация, той не ме пита нищо, а аз виждам, че това е единственото, което има да ми каже. На езика ми е да му кажа, че не съм check-list traveler (пътешественик по списък и програма) и никога не ми е било за цел да посещавам точно определени по списък неща и да ги отмятам в стил "готово, т`ва го видях". Но той никак не желае да комуникира с мен, подканя ме да излизам веднага да разглеждам, а навън вече слънцето залязва и никак не ми се излиза. Но все пак си вземам фотоапарата и изчезвам с идеята да се разходя наблизо и да се върна след около час, когато той вече ще е излязъл за партито, а аз ще си легна да спя. Не ми се търсят никакви забележителности от списъка, направо ми прималява като го гледам. За пръв път се чувствам като онези туристи с програмата в ръка... "14:00 - посещение на дворецът Шонбрун..... 16:00 - посещение на катедралата Свети Стефан... 17:00 - свободно време...". Охх ужас, как се натресох толкова лошо, дали да не кажа на Уалид, че загубих списъка.... не, няма да ставам лъжец! Ще видя някои неща от списъка колкото да отбия номера и като ме пита "посети ли всичките", ще извъртам темата към посетените и ще си трая за непосетените. За пръв път имам вземане-даване с такъв странен хост, но пък започва да ми става интересно и го приемам по-скоро като предизвикателство и урок. Да лъжа - няма да стане; да си тръгна преждевременно - не, не е коректно спрямо него; да обиколя всички забележителности - абсурд!! Решавам да взема най-доброто от ситуацията - утре цял ден да се разхождам из Бейрут, да пообиколя града и междувременно да видя по нещо от списъка.
Още излизайки на улицата пред сградата на Уалид, една кола спира до мен и отвътре младо момиче ме пита къде отивам и трябва ли ми превоз. Говори перфектно английски и изглежда симпатична, а шофьорът до нея е момче на нейната възраст. Казвам им, че отивам до Скалата на гълъбите - единствената забележителност от списъка на Уалид, която и аз искам да видя и за която зная предварително, че е красиво място. Те изявяват желание да ме откарат до там и се качвам в колата. И двамата са в приповдигнато настроение, залез слънце е и споделят, че се чудят на кое парти да отидат тази вечер. Цял следобед карали по улиците безцелно и вече искали да отидат някъде да пият и купонясват. Канят ме с тях, учтиво им отказвам и ме оставят точно до мястото, от което се открива гледка към скалата. Тя е в непосредствена близост до брега и е много красива по залез, доста хора са се събрали да наблюдават пейзажа.


След като изпращам слънцето при тази прекрасна гледка, се отправям в търсене на интернет кафе, където имам намерение да пиша на любимите същества и да потърся забележителностите  на картата на Бейрут, за да мога по-лесно да ги намеря утре. Съвсем случайно вървейки по улиците, се озовавам на улица Хамра - първото нещо в списъка на Уалид, което той ми бе препоръчал да видя вечерно време, не през деня. Всичко, което има да се види на тази улица изглежда е лъскави заведения и магазини, пред някои от тях сложени звезди точно като тези от алеята на славата в Холивуд... Потрисам се как може такова нещо да е  забележителност изобщо, но дори и ако търсиш в гугъл места за посещение в Бейрут, тази глупава улица ще излезе, така че не е Уалид виновен, задето ме праща да гледам лъскави витрини и богаташки задници, пиещи и ядящи под път и над път... За капак няма такси, което да мине покрай мен и да не ми свирка с цел да се кача. Това е ужасно изнервящо, но забелязвам, че е масова практика. Толкова се дразня от всичкия шум, светлини и клаксоните на такситата... След като намирам интернет кафе и си свършвам планираните задачи, светкавично се прибирам в стаята си и си лягам да спя. Какъв ден само! Имам крещяща нужда от няколко дни на палатка далеч от градове и хостове. Проблемът е, че усещам как губя баланса като прекарвам повечето нощувки досега при хостове, отколкото на палатка и така ми липсва най-скъпото в живота ми - самотата и времето със себе си. Решавам, че последно ще отида при хоста си в Тир, тъй като имам уговорка с него още преди да замина от България, след което известно време няма да си търся домакини и ще скитам волно.
На сутринта ставам около 6:00, оказва се, че Уалид също е станал и се шокира като ме вижда толкова рано, споделя, че всички каучсърфъри, които е хоствал досега, си поспивали поне до обяд и били много мързеливи. Сяда на компютъра си и повече нищо не ми казва, а аз си водя записки за пътуването в тетрадката. По-късно ме пита само дали днес ще успея да обиколя всички места от списъка, аз го приемам като намек да излизам. Става ми някак си мъчно и гадно, че не прекарвам никакво време с хоста си, а спя в дома му. Но се успокоявам с това, че той самият не желае да говори и не е у мен вината. Всичките ми сирийски хостове досега бяха невероятни, "химията" ни беше предостатъчно, за да си прекараме по няколко прекрасни дни заедно. А с Уалид не прекарваме и пет минути заедно, вече втори ден съм му на гости, а не зная абсолютно нищо за него, чувствам се като наемател, който не плаща и се чудя как хората имат нерви да ходят по хотели, където отношението, което получават, надали е нещо повече от "здравей-здрасти" или "можете да посетите тези и тези забележителности..." От една страна ми е криво, защото вече свикнах повече от седмица да получавам фантастично отношение от хостовете си и да сме като стари приятели, да се смеем, разхождаме, шегуваме, пием, ядем заедно, нито за миг не се чувствах некомфортно с когото и да е от тях, а сега имам усещането, че това ме е разглезило страшно много и вече имам твърде високи очаквания. А всеки е различен и съответно ме приема по различен начин. Сега съм при човек, който няма никакво желание да говори с мен, може просто да не му се говори, да си има проблеми и да не е в настроение. Трябва да го приема и да спра да търся вина в себе си...
Излизам да се разхождам из Бейрут, слънцето вече сериозно е нажежило въздуха, поне жегата ме радва много и ме кара да летя като си помисля, че в момента в България е септември и времето се е скапало. Прекарвам целия ден в мотаене из града... разглеждам центъра и една огромна красива джамия, забутвам се в някакъв пропаднал квартал, където сядам покрай един главен булевард да си ям обяда - кръгъл хляб без нищо към него. Докато хапвам, чувам зад гърба си малоумник, който се провиква нещо от колата си. Имам адски неприятно усещане и без да знам какво казва. След като го игнорирам, изчезва и отново се връща след минути... кара бавничко покрай мен колата си и ми вмирисва обеда с всичката негативна енергия, която сякаш бълва на кълбета. Така ясно и отчетливо усещам лошите хора с лоши намерения, никой не може да ме излъже, многото години автостоп без да осъзнавам са ме научили отдалеч да намирисвам хората с нечисти мисли и откровено казано - адски ми смърдят!! Чудя се как е възможно почти всеки човек, заговорил ме в този град, да ми е антипатичен от мига, в който го видя/чуя. Дори няма нужда да се обръщам да ги погледна в очите като ми викнат нещо, дори няма нужда да разбирам езика им - просто всичките ми сетива ги усещат, лошите хора са толкова лесни за разпознаване... а тук са неизброимо много. Никога досега в никое мое пътуване и в никоя страна по света, не се сблъсквам с толкова много хора, за които ясно мога да кажа, че имат лоши намерения. Ливанци още от втория ден будят силно отвращение у мен и някак си успяват да ме накарат да сложа на Ливан етикет: "страната на лошите хора". Влизайки в страната с джипа на Барбара и Уолтър, възприемам Ливан като вълшебно красива страна с планини и море на едно място, страната на кедъра, маслините, древните руини... Но веднъж излизайки от возилото и тръгвайки по улиците, виждам и усещам Ливан единствено като "страната на лошите хора". Докато се прибирам към квартала на Уалид, тормозът продължава с пълна сила. Когато вървя покрай някоя по-главна улица, странни субекти ми подвикват от колите си, карат успоредно на мен и колкото и да ги игнорирам, не се отказват лесно. Толкова е изнервящо, че накрая бързам през глава да се прибера в дома на Уалид и кошмара да свърши! Никъде по света не са се държали с мен така, тези хора определено имат сериозни умствени заболявания и проблеми с общуването, ако не и нещо по-сериозно. По едно време стигам крайбрежната улица, сядам на една пейка и главата ми бучи, иде ми да се навра в миша дупка. Вече не ми пука нито за списъка, нито за Уалид, нито за нищо, искам само да се махна от този ужасен град, задушавам се тук! Дотогава не знаех, че имам чак толкова силен усет към лошата енергия, може би защото в пътуванията си все попадах на хубави места с приятни хора... Вече ще знам.
Уалид го няма в апартамента, още е едва 20:00. Не мога да си държа очите отворени, главата ми ще се пръсне, лягам си веднага да спя с надежда да забравя всичко отрицателно и да запомня Бейрут само с интересните сгради.

джамията е разкошна...




сто процента достоверно!! :)


обожавам графити :))











На сутринта преди да си тръгна, Уалид ме пита за списъка, изреждам само няколкото неща, които успявам да видя предния ден. Той назидателно и с нескрито разочарование ми казва по отношение на останалите: "а трябваше да ги посетиш". След което се захваща да ми прави нов списък: забележителности извън Бейрут. :) Слава богу, за тези няма как да ме провери дали са посетени или не :)) С уважение го изслушвам, благодаря му за всичко, вземам си списъците (не на Шиндлер, а на Уалид :)) и летя към свободата. Чакат ме поне 3 часа ходене пеш през целия Бейрут. Изхода за Баалбек е от другата страна на града. Неведнъж се налага да питам за посоката, защото е доста объркано. За втори път минавам покрай Скалата на гълъбите, все тъй красива е :)



Стигайки края на града, където започва пътя за Баалбек, дузина озверели шофьори на микробуси ми се нахвърлят с оферти за билети. Подминавам без да се ядосвам, вече нямам сили. Три часа ходене из Бейрут ме скапват психически. Подбирам си място за стопиране, трафикът е огромен. Имам положителни надежди и очаквания поне за стопа в тази държава. По принцип колкото и да е калпав народа на една страна, на стоп спират само хубави хора. Е, не и в Ливан!!!

Сирия - част 3 - Палмира и Дамаск


вълшебната Палмира




Първият ми стоп след раздялата с Уаел и семейството му, ме отвежда право в Хомс. Шофьорът почти не говори английски и като му казвам, че пътувам за Палмира, не знае къде точно да ме остави, тъй като той пътува за Дамаск. Сеща се обаче за някакъв път към Палмира, който започва от покрайнините на Хомс и ме оставя там. В последствие се оказва, че има съвсем друг главен път, но този е много по-вълнуващ - нито една от колите там на практика не отива в Палмира, освен това коли съвсем липсват. На мястото, където слизам от колата в Хомс, ме посрещат дузина войници пред бариера и един луд таксиджия. Военните буквално се същисват като ме виждат, обаче си събират акъла и веднага ми искат паспорта. До тях има танк и барикада. Военните са с различни видове униформи, явно някои са по-висшестоящи от други. Човекът, който ми държи паспорта, говори английски и ме пита къде отивам. Обяснявам, че пътувам за Палмира и за по-интересно минавам през Хомс. Веднага ми казва да хващам пътя за Дамаск и от там да се включа към главния път за Палмира, защото по този път има открита стрелба и е извънредно опасно. Отказвам. Предупреждава ме няколко пъти за опасността, след което ми връща паспорта и ме пуска да си вървя по пътя. Това е, което най-много харесвам на сирийските власт имащи - предупреждават, дават съвет, НО не те спират, не ти забраняват агресивно и не ти се мешат в живота!! Точно това в Африка липсваше и с измислената си насилствена сигурност ме влудяваха дотолкова, че да бягам от полицейски участъци посред нощ! В Сирия уважават желанията и избора ми, не ме насилват да не ходя по опасния път и след като няколко пъти повтарям, че няма проблем, ме пускат по живо по здраво, не спорят и не се заяждат! Още щом тръгвам да вървя, до мен по пътя бавно се движи такси и шофьорът ме подканя през прозореца да се кача и да ме кара където отивам. Да ама не - няма да се хвана на тоя номер втори път! Най-смешно ми е с каква страст ми обяснява, че ще ме убият на този път, отначало прави жестове за стрелба, а после рязане на глави :) Не мога да отрека, че ме забавлява, макар леко да ме дразни като кара до мен и нонстоп ми говори глупости. В крайна сметка по някое време обръща и се маха... за да се върне след около половин час и да види, че още вървя по пътя, явно с надеждата, че ще се уморя и ще поискам услугите му. Вече обаче не ми е толкова смешно. Пейзажът около мен е покъртителен! Празни блокове с разбити стени, ужасно грозни сгради и от време на време някоя полуразрушена постройка, пълна с военни, гледащи ме от изкъртените прозорци... картината става доста зловеща и неприятна, няма никакви хора по пътя, мисля си че може би това са импровизираните бойни полета, от които се чуват изстрелите и бомбите в квартала на Уаел... Само таксиджията някак разведрява трагичната обстановка за малко и отново изчезва. По едно време градът съвсем се губи зад гърба ми и се появяват полета с къщички и ниви. Трактор с дузина младежи ми се набива на очи, най-после някакви признаци на живот. След него минава и кола, но не спира, хората отвътре ме гледат потресени и изчезват светкавично. Не след дълго отново се появява таксиджията :) Не знам колко километра навърта в стремежа си да ме вербува за клиент, но определено ще е на загуба този ден ако не се откаже. Този път предлага да ме кара обратно до автогарата или до другия път за Палмира :) Офертите му ме забавляват искрено, за щастие по някое време се отказва и отново се връща към Хомс. Не след дълго забелязвам голям чек-пойнт на пътя. Докато почти стигам до него, покрай мен минава кола с военни, които спират точно на чек-пойнта. Като ме виждат да се приближавам, много военни ми препречват пътя, а излезлите току що от колата ми искат паспорта. Едър мъж с представителна униформа ме пита къде отивам на добър английски, докато прелиства паспорта ми. След като му отговарям, ми подава паспорта и ме предупреждава, че пътят е изключително опасен и често има стрелба. Също като предишния военен в Хомс, този приема отговора ми, че няма проблем и ме пуска да си вървя по пътя. Вдясно има нещо като военна база и всички ме наблюдават с любопитство, някои дори ми махат и поздравяват. Докато се отдалечавам от чек-пойнта, чувам кола зад мен, но дори не се обръщам да стопирам. Колата спира и едрият военен с хубавата униформа ми казва, че може да ме откара до мястото, където отива и което е точно до другия път за Палмира, където двете шосета се сливат. Съгласявам се и се качвам, оставя ме до една къщичка чек-пойнт, той самият отива да говори нещо с двамата военни на пост, след което поема обратно към Хомс. Къщичката е по-малка от нормална стая, има малко прозорче, маса и столчета и вътре двама мъже с калашници в ръце пият чай и наблюдават обстановката. Канят ме да се присъединя, оставям си раницата отвън и сядам на чай. Записват ми данните от паспорта в случай, че нещо ми се случи, според тях също е много опасно за туристи в Сирия в момента. Не говорят почти никак английски, но ми е приятно да си пийвам чайче при тях и не бързам за никъде, нищо че колите и особено камионите по главния път зачестяват. По едно време решавам да тръгвам за Палмира и като им обяснявам, че смятам да стопирам коли, единият от тях излиза и ми казва да изчакам малко. Виждам през прозорчето, че спира първия минаващ камион и след по-малко от минута ми маха да отивам. Очевидно е попитал шофьора дали ще ме вземе. Разделям се с благодарност с военните и се качвам в камиона. Шофьорът е супер приятен, постоянно усмихнат, слуша страхотна сирийска музика и въпреки, че не говори английски, някак си успяваме да говорим. Той пътува за Дерзор, по пътя на едно място движението е спряно временно, защото минава голям конвой камиони, транспортиращи танкове. Изглежда доста зловещо... А пейзажът покрай пътя е прекрасен - пустиня, камъни, малки скромни къщички... по едно време вдясно се появяват красиви каменни планини... Пътуваме доста преди да стигнем разклонението за Палмира. Шофьорът настоява да ме остави в центъра на градчето и отбива от пътя си. Разделяме се с голяма благодарност от моя страна, след което тръгвам из празните улички на иначе може би най-туристическото място в Сирия. Има доста магазинчета, хотели, интернет кафе... но повечето изглеждат затворени.

празните улички на Палмира

 Докато минавам покрай един хотел, ме заговаря момче, седящо пред входа на хотела и ме пита дали търся стая. След като отговарям отрицателно, ме кани да пия чай на верандата пред хотела, споделя, че много иска да си практикува английския с чужденци и ще му бъде от полза ако говоря с него. Приемам с удоволствие. Представя се като Халил и обяснява, че това е хотела на баща му, но в момента няма никакви туристи и бизнесът им пропада. Пита ме откъде съм и като казвам България, радушно споделя, че има приятел, който говори български :) Направо онемявам, не мога да повярвам и го разпитвам повече, а той само казва, че по-късно ще ми направи изненада. Пита ме къде ще нощувам, казвам че ще си разпъна палатката някъде из руините. Според него не е добра идея, защото някои бедуини наоколо не били много добри хора и ако ме видели, можело да дойдат да ме ограбят. Учудва се колко смешно ми става от това му изказване. От дума на дума става въпрос за каучсърфинг, оказва се, че младежът знае за него и дори казва, че познава някого, който подслонява чужденци. Опитва се да се свърже с него, но не успява. Предлага ми да си разпъна палатката в градината на негов приятел, където според него ще съм в безопасност :) Съгласявам се с охота, защото ми е адски интересно да прекарам повече време с бедуините в сирийската пустиня и да видя как живеят. Оставям си раницата във фоайето на хотела и тръгвам да разглеждам руините, с Халил се уговаряме да се срещнем на смрачаване в хотела, за да ме заведе до мястото на неговия приятел, където ще спя. Още докато вървя към руините, напорист бедуин ми бута в ръцете листовки за туровете, които предлага. На самите руини пък друг не по-малко напорист се опитва да ми продаде традиционния шал-тюрбан като направо се  засилва да ми го връзва на главата. Обстановката в Палмира е тъжна - тези хора се хранят от туризма, следователно сега са си направо гладни. За щастие след като ми предлага тюрбан, разходка с мотор и камила и какво ли още не, бедуинът се оттегля и оставам насаме с разкошните руини. Но и това блаженство не продължава дълго... след малко се появява бедуин на камила, когото отначало възприемам като поредния досадник, но се оказва, че това е приятелят на Халил, при когото ще остана да нощувам. Той е дошъл да ми съобщи това и да ми каже, че ако искам мога да пояздя Казанова (камилата) при това безплатно. Е, такова предложение не мога да откажа, така че правя първото си яздене на камила. Толкова сладко и усмихнато животинче, камилите винаги са ми били слабост, но досега все ги гледах от ниско, съвсем друго си е на гърба на душичката :)) После бедуинът и камилата тръгват обратно към градчето, а аз се посвещавам на разглеждане на гробници и руини докато слънцето залезе.

камилата Казанова :)


бедуинът с Казанова

гробница с човешки кости

жителите на Палмира


В хотела наистина ме очаква огромна изненада - приятел на Халил, който говори перфектен български!! В първия момент като ми казва "здравей" изобщо не осъзнавам какво става, вече доста дни не говоря и не мисля на български, а само на английски и се чувствам много странно, сякаш чувам чужд език, но някак си адски познат :)) Сядаме пред хотела и си говорим много, той разказва, че жена му е от Казанлък, съответно живял известно време в България, а после се преместили в Украйна, където изкарали осем години, но там движели изцяло с българи, така че той съвсем научил езика и говори свободно, трудно човек би познал, че е чужденец. Е, наистина не очаквах сириец да ми проговори на български, но този ден страшно се мотивирах да науча поне малко арабски и започнах да тормозя всичките си следващи хостове да ме учат по няколко думи. :)
По-късно пристига бедуинът, в чиято градина ще спя. Взема ме с кола и за нула време стигаме до дома му съвсем близо до руините. Сядаме в градината и там вече е пълно с други хора, явно негови приятели. Сервират ни храна, говорим си цяла вечер и ми показват снимки от Палмира на екрана на един лаптоп. Всичките са много приятна компания, а има и две кучета в двора, които още повече ме радват, че приех поканата вместо да спя при руините. След като всички се разотиват, градината остава изцяло за мен и кучетата, разпъвам палатката и спя добре, докато по едно време кучетата не решават да лаят през останалата част от нощта :) На сутринта се сбогувам с гостоприемния бедуин и помощникът му, чийто готварски умения радваха стомаха ми предната вечер, камилата Казанова също ме изпраща и поемам към руините за една последна разходка из тях преди да поема към Дамаск.

в градината

една от стаичките в къщата бе като музей


Симба съзерцава историческите камъни :)


един сравнително запазен храм

не е далеч Дамаск, може и пеш :)

Стопът до Дамаск е отличен, първо ме вземат баща и син от Палмира до отбивката за Хомс, те пътуват в тази посока. Решавам, че трети път там няма да ходя, защото скоро за жителство ще трябва да кандидатствам :) Насочвам се право към Дамаск и веднага спира камион, без дори да го стопирам, тъй като си оправям раницата в този момент. Човекът пътува за Дамаск, по пътя спира да купи газирани студени напитки, тук всички пият това заради жегата. И на мен ми е приятно да се разхладя, но повече ме вълнува табелата, която виждам на един разклон, докато преглъщам жадно - Багдат 170 км! Изкушението е огромно, направо пощурявам вътрешно, душата ми крещи " трябва да отидаааа, искам искам искаммм." Визовото безсилие обаче ме приземява бързо и изпадам в отчаяние. Все пак се утешавам - толкова е близо до България, винаги мога да дойда да скитам из Близкия Изток специално, сега целта е Африка, следващия път Багдат като му дойде времето... Покрай пътя виждаме спрели за почивка автобуси от Ирак, около тях обикалят забулени жени целите в черно или както обикновено ги наричам - нинджи. Представям си колко ли им е горещо в тази жега с тези черни дрехи... Шофьорът казва, че тези със сигурност са от Ирак, но и в Сирия има такива, макар и по-малко.
Стигайки на входа на Дамаск, шофьорът трябва да отбие в друга посока. Предлага ми да ми спре автобус или да ми даде пари за такси, но го убеждавам, че няма за какво да се тревожи и ще си хвана стоп до центъра. Взема ме човек, който знае точно къде е улицата, на която искам да отида и ме оставя там. Пиша смс на хоста си, макар да знам, че шансът да е в града е минимален, защото предварително ми бе писал, че ще отсъства тези дни, но все пак да му пиша да проверя. Оказва се, че е в Дараа и няма да се връща в Дамаск следващите дни. Решавам, че ще поразгледам Дамаск и ще прекарам нощта на някоя пейка в парка, но все пак ми хрумва да пробвам да пиша съобщение в групата на каучсърфинг и хостове от Дамаск, които са свободни и искат да ме подслонят, може да ми отговорят. Нямам особени очаквания, че някой ще ми пише съвсем в последния момент, но предишен опит ми е показал, че тези "last minute" групи наистина работят и неведнъж си намирах домакини така. Още не са минали и 10 минути след като пиша в групата "Дамаск" и получавам съобщение от студент на име Алфренд, че може да ме подслони. Срещаме се в центъра, оказва се страхотно интересен и приятен човек, музикант цигулар е, освен това е сравнително нов в каучсърфинг и е много "зарибен" по идеята да помага на посетители в неговия град. Личи си отвсякъде, че е много възпитан и интелигентен и се очертават прекрасни два дни в Дамаск за мен! Къщата на дядо му, където ще нощуваме, се намира в скалистите хълмове в покрайнините на града - красиво местенце, там са строени старите къщи на Дамаск. Алфренд живее в апартамент, но не може да хоства там в момента, тъй като цялото му семейството е там. Искрено се радвам, че ще спя в стара сирийска къща, вместо в модерен апартамент. Вървейки по улиците забелязвам, че навсякъде кипи живот, пълно е с хора, магазините са отворени, кафетата се пукат по шевовете от народ.... Четвъртък вечер е, което в мюсюлманския свят е като петък вечер в християнския. Алфренд изказва опасения, че утре всички музеи и подобни места, където смята да ме води, ще бъдат затворени. След като оставяме моята раница в къщата, излизаме на вечерна разходка из стария град. Все по-трудно ми става да стоя да късно вечер, а това е толкова нормално дори за децата в арабския свят... аз така и не мога да свикна и рухвам от умора като се стъмни. Но все пак разходката е динамична и интересна, вмъкваме се в някаква църква леко нелегално, тъй като вече е затворена за посещения, разхождахме се по множество стари улички, осветени красиво и пълни с народ...




Дамаск в светлини...



Като стигам до фаза "вървя и спя" около полунощ се прибираме и си поспивам завидно добре, макар и не достатъчно дълго, защото още в 6:00 се опулвам и не мога повече да заспя... навиците са нещо страшно! На сутринта отиваме да закусваме на нещо като ресторантче, където според Алфренд готвят страхотно и храната е евтина. Видът на избраното от мен ястие за закуска отначало малко ме стъписва (не е кифла или баничка все пак :) обаче е толкова вкусно, че напълно нормално възприемам яденето на кисели краставички, чушки и репи за закуска заедно с нещо като гъста супа, наречена тисие. Определено голяма вкуснотия и дори бездънния ми тъбух се понапълва задоволително!




След закуска доста се разхождаме из града и отиваме до голямата джамия, която единствена от туристическите забележителности е отворена и имам възможност да я посетя срещу такса от 1 долар. Прежалвам долара, събуваме обуща и се вмъкваме в тълпата от молещи се или разглеждащи... Тук забелязвам няколко западни лица, значи поне в Дамаск има някакво минимално туристическо присъствие или пък това са чужденци, по принцип живеещи в Дамаск... Разхождаме се из всички краища на джамията, много е красиво особено вътрешният двор. Може да се снима навсякъде, може да се седи вътре колкото време искаш.





Сядаме на една дълбока сянка върху лъскавия мраморен под в двора и откарваме повече от два часа в разговори. Обсъждаме каучсърфинг, исляма, войната... Общо взето целия ден прекарваме в джамията и по уличките, Алфренд си е поставил за цел всеки път да ме води по различна улица където и да отиваме и нито веднъж да не повтаряме улица. В интерес на истината успява, минаваме по всевъзможни улици до дома му,  до центъра... никога не повтаряме и обстановката постоянно е нова за мен. Вечерта отиваме в някакъв далечен парк с гледка към града да ядем фалафели, много са вкусни като пълнеж на сандвич, всъщност не се сещам за вариант, при който фалафелите да не са вкусни! :) Придружени с шише айрян, правят живота ми тази вечер повече от празник. Айрянът е почти същия на вкус като нашия. На връщане Алфренд ме кара да позная коя улица трябва да хванем, за да се приберем. Познавам едва на третия път! Не може да му се отрече на това момче, че направи всичко възможно да се объркам и загубя, трудно щях да стигна до къщата без да ми каже накъде да вървя :)
На сутринта ме чака стоп към нова държава - Ливан, държавата на кедъра :) Алфренд идва да ме изпрати до изхода на града, вземаме градски автобус до мястото, където започва пътя за Ливан и направо се ужасявам колко огромен град е Дамаск, щеше да ми отнеме цял ден да стигна до това място пеш. Безкрайно много му благодаря за огромното гостоприемство, за това че отдели всичкото си време да ме развежда из Дамаск, че научих толкова много от него... пожелавам му много страхотни каучсърфъри занапред, определено е хост за пример и всеки ще се чувства прекрасно с него. Поемам към Ливан с пълни сили и огромно любопитство относно тази вълнуваща страна...

фалафел-сандвич

обожавам старите къщи и всичко в тях...

из стария град

сирийската мафия :)



на заден план се виждат планините, където е къщата на Алфренд






 

Послепис:
Наскоро попаднах на това тъжно видео от Хомс, от февруари миналата година, едва пет месеца след като бях там. Искрено завиждам на журналиста, който е снимал и преживял тези събития заедно с местните хора. Сега, една година по-късно, дори не смея да си представя какво е останало от Хомс и изобщо останало ли е нещо - https://www.youtube.com/watch?v=SyQIv5wyYGE