Йордания - вълшебните арабски земи


Петра!

Последният ми положителен спомен от престоя ми в Ливан, остава деня, прекаран сред руините и уличките на Тир. След като се сбогувам с Миладин на следващата сутрин, се отправям директно към границата със Сирия, горейки от нетърпение да напусна най-после Ливан! Стопът до Бейрут и след това до границата, ми осигурява поредната доза срещи със странни, очевидно недобронамерени субекти. Жалко... тъкмо започнах да свиквам с лошите около себе си и сега си тръгвам! Отказах се от първоначалните си планове да отида и в северната част на страната да се полюбувам на кедровите гори... огромния брой "мъртви души" по улиците ме наведе на мисълта, че дори 5 дни са много за тази страна. Видях достатъчно от Ливан, напред към Йордания!
С тези светли мисли се опитвам да избутам двучасовото ходене пеш през Бейрут... отново. Виждайки познатия баир след сградите в далечината, ме обзема радост - това е изхода от Бейрут към границата. Предния път, когато стопирах на този изход, отивах в Баалбек. Докато седя на припек и се моля някой нормален да спре и да ми спести яростните и злобни погледи, с които удостоявам повечето шофьори, си спомням за Али и неговото семейство, дали биха се зарадвали да ме видят отново... Но не - махам се от тук час по-скоро, няма да се отбивам никъде!
Гледайки отново познатия пейзаж - планините и долината Бекаа, си мисля, че едва ли някога ще се върна в Ливан. И все пак не мога да зная със сигурност, защото природата е много красива и вероятно в бъдеще ще се изкуша да посетя и други части на страната, отново преглъщайки неудобството да съм сред лоши хора и опитвайки се да запомня само добрите. Колкото и смесени да са спомените ми от тази страна, ще се опитам да запазя трайно единствено добрите.
В едно от последните градчета преди границата, попадам на огромно задръстване и няма никакъв смисъл да стопирам, затова тръгвам пеш. След доста време колите се раздвижват и до мен спира такси. Вътре освен шофьора се возят момче и момиче, шофьорът предлага да се кача безплатно и без да му мисля много, се качвам, границата не е далеч. След моето влизане в колата, между младежите и шофьора започва оживена дискусия на арабски и след има-няма километър, той вече започва да им крещи нещо. Спира колата, момичето ме побутва и ми казва на английски веднага да слизам заедно с тях. Не знам какво става, но решавам да се доверя, те изглеждат стъписани, а шофьорът, виждайки, че тръгвам да слизам, започва да ми дърпа раницата и да ми казва да остана. Кипвам до няма и къде! Иде ми да го ударя, но си издърпвам раницата от колата и се задоволявам с ругатня на български! Колата потегля, а младежите ми обясняват, че след като взел мен, искал да ги накара да слязат, за да остана само аз в колата и после вероятно да опита да ме окраде. Шокирам се. Иска ми се само да върна времето назад преди да сляза от колата и да го счупя от бой! Такъв здрав тупаник да му хвърля, че и майка му да не може да го познае! Агресията, такава каквато не вирее у много хора, обзема цялото ми същество. Чак след като прекрачвам сирийската граница, започвам да се успокоявам. На границата минавам бързо, след като казвам, че съм само транзит в Сирия. Този път наистина е така, поне не ми се налага да лъжа. Още напускайки Ливан, усещам положителната енергия навсякъде около мен. На стоп ме вземат двама много възпитани младежи до Дамаск и после още няколко стопа с прекрасни хора ме отвеждат чак до границата с Йордания. Вземам си кратко и мило "довиждане" със Сирия, защото чувствам, че категорично ще се върна тук и то неведнъж! Тръпна в очакване да разбера дали Йордания ще е повече като Сирия, или повече като Ливан. Имам леко притеснение относно втория вариант, но гледам да мисля положително.
На границата процедурите са доста, тъй като визата се получава на място, трябва да обменя пари и да попълвам формуляри. Докато приключи цялата бюрокрация, небето сериозно притъмнява. Успях! Стигнах за един цял ден от Тир до Йордания, прекосявайки две държави и две граници. Оттук насетне само един ферибот през Червено море ме дели от първата страна на африканския бряг - Египет. Но преди това нека се насладя максимално на арабската перла, в чиито земи навлизам сега...
Докато намеря тоалетна и вода на границата, тъмнината навън става непрогледна и тръгвам да вървя с надеждата да се отдалеча максимално от границата и да разпъна палатка на място с по-малко вятър. Съдбата обаче е решила друго и плановете ми не се осъществяват. Още след първите 200-300 метра чувам кола и вдигам палец. Хората веднага спират, изглеждат като типични бедуини с традиционните си бели дрехи, но тъй като не говорят английски, не можем да се разберем изобщо. Желанието им да ми помогнат по някакъв начин, е изписано на лицата им, затова и не се учудвам, когато единият остава да седи с мен, а другият тръгва нанякъде с колата явно с идеята да доведе преводач. И без да разбирам арабски предусещам намеренията им. Не зная за къде пътуват, но явно не далеч, защото колата се връща бързо и приятен младеж ме пита на английски какво правя на пътя в този късен час и къде изобщо отивам. Уверявайки го, че няма проблем и не съм в безизходица, му обяснявам перфектния си план да походя или помахам ако мине кола и после да разпъна палатката някъде по-далеч, само да не съм до самата границата. Младежът обяснява на другите двама какво е положението и се обръща към мен с предложение да гостувам в дома им, който е едва на няколко километра от тук встрани от главния път, в малкото селце Джабър. Приемам с охота, толкова ми е приятно, че така ме посрещат още първите мигове в тази нова за мен страна!
Колата ме отвежда право пред огромната къща на още по-огромното семейство. Поне двадесет човека от всички възрасти са се събрали на дворчето пред къщата, насядали върху ниски матраци или столове... Всички ме посрещат с огромно вълнение, усмивки, а хората от околните къщи също идват да ме огледат. Едва ли всеки ден имат посетители от чужди земи в това малко село, което дори не е на главния път и това напълно го лишава от потоците туристи, посещаващи страната. Настаняват ме на матрак и една от жените ми сервира чай. Младежът, който говори английски, ми представя всички по имена. Хората са толкова много, че колкото и да полагам усилия да запомня всички имена, не се справям дори с половината. Мъжът, седящ до мен на съседния матрак, говори перфектен английски и веднага започва да ме разпитва за положението в съседна Сирия. Забелязвам, че всички присъстващи живо ги вълнува този въпрос и той превежда на всеослушание всяка моя дума. Все повече хора от съседните къщи идват да ме поздравят, всички около мен са толкова усмихнати и позитивни, че не ми се иска тази вечер да свършва. По едно време едно от момичетата идва да ми каже, че са ми стоплили вода за баня и ме води да ми покаже къде е банята. Дава ми голям леген с топла вода и едно канче. Бързо свиквам да превръщам това съчетание в успешен и пълноценен душ, макар и все още да не подозирам, че този "африкански душ" ще е голям лукс за мен в самата Африка.
Говорим си до много късно, приятно ми е с всичките тези хора от различни възрасти, децата тичат наоколо и си просят от фалафелите, които домакините ми донасят специално за мен, след като ме разпитват подробно какво обичам да ям. А моят отговор е винаги един - фалафелиииии :) По всяко време, по много на куп, докато се пръсна от преяждане! Едно от хлапетата срамежливо си поисква един фалафел от моята чиния и страшно се радва като му давам три. Наяждам се до насита, атмосферата е толкова приятна, но все пак трябва и да се спи. Уверявам всички, че ще ми е добре в двора на палатка, но те са ме изпреварили и вече са подготвили за мен голяма стая в къщата с огромно легло. Опитвам се да оправдая желанието си да съм на вън, но какво пък, няма да ми навреди една нощ на истинско легло, а и домакините ми толкова настояват.
На сутринта за мен има огромна и уникално вкусна закуска!

наслада за всички сетива :)

на това му се вика "царски покои" :)
 
Настаняват ме във всекидневната, закусвам заедно с още няколко членове на семейството, останалите явно ги няма. Седим на възглавнички на пода, така и до ден днешен не мога да си обясня кой "умник" е измислил това "чудо" масата, при положение, че никому не е нужна, храненето на пода е милиони пъти по-приятно! След като ме питат дали приключих със закуската, подносът с остатъците бива изнесен от всекидневната. Дори и не подозирам това, което виждам по-късно, а именно останалите членове на семейството, хранещи се с моите остатъци. В шок съм! Става ми много мъчно и се замислям защо по дяволите тези хора дават на моя охранен европейски задник най-доброто и най-ценното от и без това скромната си трапеза, а те доизяждат остатъци, които в България биха хвърлили на кучетата или направо в коша за боклук. Ако знаех, че тези хора ще ядат моите огризки, нямаше да пипна храната. Но именно тогава щях да ги обидя непростимо. Усещам по начина, по който ме третират, че е огромно удоволствие за тях да имат гост от чужда страна и това сякаш смалява вината ми за изядената храна. На раздяла всички излизат на улицата да ми помахат с усмивка. Единият младеж ме кара с колата си до главния път, въпреки че обяснявам, че ще стигна пеш, не е далеч. Стопът през първия ми ден в Йордания е направо песен. Още снощи отговорът на въпроса ми (дали Йордания е повече като Сирия или повече като Ливан), се появи моментално на хоризонта, приюти ме, нахрани ме, третира ме като царска особа и ме убеди сега и завинаги - Йордания е точно като Сирия и няма нищичко общо с Ливан :) И макар хората в страната да не са много наясно, че стопът е стоп, а не такси и да си искат парички, все пак малко от тях те подминават като уточниш, че търсиш безплатен превоз. Не срещам особени трудности да стигна до Джераш - първата ми спирка в тази вълшебна страна. Последният шофьор е страшно симпатичен бедуин с бялата си дреха и червеното шалче, увито около главата. Пътуваме доста километри, но тъй като не говори английски, комуникацията е трудна. Чак накрая, преди да сляза от колата, разбирам, че човекът изобщо не отива в Джераш и вероятно не е отивал по-далеч от градчето, от което ме взе! Става ми адски гадно, че се е набутал с толкова разходи за бензин да ме кара до тук! Това никога не е била идеята ми за автостоп и чувствам огромна вина, когато някои шофьори правят такива жестове за мен. От една страна разбирам, че на тях им е приятно и не се чувстват ощетени, но от моя гледна точка това не е правилно. Когато пътувам на стоп, го правя с ясната идея, че не отнемам нищичко на човека, който ме е взел, не го вкарвам в разходи, не го ощетявам. Давам му само своята положителна енергия, усмивка, познание, интересен разговор, но не и пари. Това е което обичам най-много в стопа - чисто човешки отношения без материална полза, облага... без пресметливост, алчност... просто РАЗМЯНА на емоции, време, пространство... без нито една от двете страни да губи каквото и да било. В автостопа всички печелят, ощетени няма. Но при подобни жестове от страна на шофьорите, аз чувствам, че нещо в хармонията се разваля. Този човек сега е толкова щастлив да ме вози, приятно му е да пътува към Джераш в компанията на странен човек от чужда страна, но когато се прибере вкъщи, когато започнат сметките, когато види, че резервоара на колата му е празен... дали пък няма поне мъничко да му стане неприятно и да спре да си спомня с добро за мен... дали и друг път ще качи стопаджия?! Винаги ми е било приоритет номер едно да оставя такова впечатление у шофьорите, че не само да ме помнят с добро и с усмивка, но и все така да вземат стопаджии след мен, а ако не са вземали дотогава - да започнат да го правят....
Благодаря му десетки пъти преди да затворя вратата на колата и да се отправя към руините на Джераш. Атмосферата на града ме грабва моментално, много ми е приятно да се разхождам по хълмистите улички по път за древните римски руини. Тъй като не ми се плаща вход от 8 динара, а и руините се виждат перфектно отвън, решавам да направя пълна обиколка около металната ограда и да ги разгледам от всички страни. Накрая се оказва, че невероятно лесно се влиза и през парадния вход без билет, установявам това докато търся тоалетна на края на обиколката си и се оказва, че вече съм вътре и никой не ме е потърсил за билетче. Отказвам се пак да разглеждам в блъсканицата от туристи, обиколката покрай оградата бе най-доброто и със сигурност уникално изживяване, понякога си истински щастливец, че не можеш да си позволиш да платиш. :)





на входа е пълно с изкушения за туристи


След приятната обиколка около старините на града, се отправям към Мадаба - градът на мозайките. Сгушени в малките улички на симпатичното градче, се намират десетки магазинчета и ателиета за мозайки...



и тук е плъзнал туризмът...

ще ми се да можех да прочета какво пише...


На изхода на Мадаба дори без да вдигам палец, до мен спира кола. Двама мъже, които питат любезно къде отивам и след като чуват, че дестинацията ми съвпада с тяхната, предлагат да ме вземат. Тръгнали от сутринта с колата да разглеждат околността просто за отмора през уикенда, краят на плана им е да отидат до брега на морето и да се върнат в Мадаба по-късно. Предлагат да ме вземат и на обратно ако искам, но аз възнамерявам да спя на плажа на Мъртво море. По пътя решават да ми направят кратък тур в уникално красив и величествен каньон, който всички туристи и местни спират да видят. Отбиваме от главния път и хващаме тесен черен път все надолу, с гледка към огромните околни планини, лишени от всякаква растителност. Много е красиво и внушително!


 пътя, по който се спускаме
 
Като стигаме най-ниската част, спират колата и предлагат да ме снимат с моя апарат на фона на каньона. Радвам се, че са помислили дори и за това, определено стават за тур-гидове, аз много рядко се сещам да се снимам изобщо някъде, поради което нямам много снимки.
Пристигайки на Мъртво море, ме посреща вълшебен залез. Колата ме оставя на циментова площадка с маси и столове до самия каменист плаж. Веднага се отправям надолу към водата, първо топвам крака и оглеждам камъчетата под тях, целите побелели от солта. Мъртво море ме грабва моментално, макар да имам чувството, че съм на брега на голямо езеро и да виждам израелския бряг на една ръка разстояние... Ех, ако не бяха тези глупави граници, печати и проблеми между околните страни и Израел, нямаше да се замисля и него да посетя, но уви, няма да е този път.



сол!

Втората ми задача след топването на краката и снимането на залеза, е да се окъпя в морето и да проверя дали наистина снимките по енциклопедиите, изобразяващи човек, който чете вестник излегнат по гръб във водата и не потъва, са истински или не. :) Набързо разпъвам палатката на малко закътано местенце по каменистия плаж и се хвърлям с нетърпение във водата. Толкова е солено, че когато капка вода ми влиза в окото, ми иде да си го извадя, така ужасно щипе! Иначе безспорно не се потъва в това море! И можеш да се излежаваш колкото си искаш отгоре, но не можеш да плуваш, само лежането е постижимо, извършването на движения не е препоръчително :) Мисля, че всеки трябва да изживее това усещане да се плацикаш в солена кашичка, наречена море :))) Излизайки от водата осъзнавам НАЙ-СТРАШНОТО - нямам сладка вода да отмия солта! В този момент обаче не подозирам колко страшно е това!! По-късно, лежейки върху шалтето в палатката, не мога да спра да се чеша. Ужасът е пълен, още повече защото е толкова топло и задушно, че дори да лежиш върху шалтето си без дрехи и без чувал, задуха е пълен! А като добавим и солта, щипеща навсякъде по мен, съдбата (или по-скоро глупостта ми) ме дарява с една безсънна и извънредно "ненасладителна" нощ. На сутринта съм парцал! Всичко продължава да ме сърби и толкова ми се спи след цялата нощ мъки. Това безспорно е най-задушната и гореща нощ в живота ми. И все пак нищо не помрачава радостта ми да съм на това вълшебно място, макар и да си причиних дискомфорт поради несъобразителност да си набавя няколко шишета сладка вода за миене, освен тези за пиене.


като от приказка...
 


вълшебно е :)))

След като събирам палатката, се отправям по крайбрежието на морето, все надолу докато стигна отбивката за Карак. Возя се в багажника на пикап и се любувам не само на красивите пейзажи, но и на морския въздух. Слизам в Мазраа - градчето, където се отбива пътя за Карак. Двама мъже с малко детенце ме вземат директно за Карак. Пътят се вие по склоновете на планината, за да достигне най-високата си точка до самия замък. Панорамата от замъка е спираща дъха! След като си плащам долар и половина за вход, се отправям из тунелите, залите, малкия музей и панорамните площадки на древния замък Карак. Има доста туристи, група австралийци ме заговарят, тъй като раницата ми ги впечатлява, много се радват като им разказвам страхотните си впечатления от Бризбейн, откъдето са те.
Колкото и да умувам как и откъде може да се превземе този замък при бойни действия в моето време (разбирай Средновековието), не мога да му намеря слабо място! Ще устои както и да бъде атакуван, направен е съвършено добре на идеално място. Строен е от кръстоносците от времето на Латинското кралство в Йерусалим, които започват строежа му през 1140 г. и завършват през 1161 г. По-късно към началната сграда са добавени нови дълги укрепления, които го правят още по-непристъпен. Част от тези укрепления са запазени до днес.




музея в замъка



раницата ми е истински боец в един от многобройните тунели :)





Скитането из замъка ме връща в моя свят, така че излизането ми от него преминава от състояние "трудно" в "почти невъзможно". Часовете се нижат, успявам да се набутам във всяко тунелче и да докосна всеки камък, носещ белега на моето време. На изхода на замъка, пазачите се впечатляват сериозно от огромното количество прахоляк, с който са покрити краката ми  (придобит от тунелите на замъка) и ми показват голям бидон с вода, където мога да се измия. Възползвам се най-вече за да отмия солта от морето, не толкова заради прахоляка.
Отправям се из малките улички на Карак да търся интернет кафе. Оказва се, че такова мога да открия само с питане, защото са така добре скрити и няма никакви указателни табели...  Накрая се установявам в едно на втория етаж на една сграда и започвам да разглеждам що за каучсърфинг домакини има в Йордания. Сещам се за германката Уте, която ми бе на гости в Хасково преди няколко месеца и ми бе препоръчала непременно да отида при нейните хостове, така че отварям профила й и гледам кои прекрасни хора са я подслонили и са оставили толкова добри впечатления, че да ми ги препоръчва така силно. Оказва се, че единият от домакините й е в Мазраа, където бях няколко часа по-рано. Решавам да му пиша, макар да знам, че няма голям шанс да ми види съобщението от днес за днес, а утре вече кой знае къде ще съм. Обаче ме очаква изненада - докато пиша няколко имейла и едно съобщение на бедуина в Петра, който е подслонил Уте, хостът в Мазраа отговаря да заповядам още днес. Много се радвам, че ще гостувам на Уилем, този човек поне според профила му и според думите на Уте, е страшно интересен и много може да се научи от него. 
Бързо хващам стопа, взема ме семейство с две деца и ме оставят на автобусната спирка в Мазраа, където ме посреща приятел на Уилем. Мазраа е с размерите на селце, къщите нямат адреси и нямаше да се оправя толкова лесно с намирането на точната къща.

спътниците ми по седалка до Мазраа :)


На вратата на къщата ме очакват сестрата на Уилем и още един каучсърфър от Германия, който споделя, че отдавна е тук и е останал да работи като доброволец по проекта на Уилем в замяна на храна и подслон. Самият Уилем се е отдал на следобедна дрямка, тъй като освен всичко, с което активно се занимава, работи и като нощен пазач, за да финансира проектите си и да отглежда двете си деца.
Рядко се срещат толкова активни хора, които не спират да се занимават с нещо и да осъществяват мечтите си. Уилем е един от тях. Изглежда като човек, който спира само, за да си поеме дъх. По-късно идват дузина негови приятели, които му помагат в начинанието, а именно изграждане на градина с пермакултури, строеж на къща само от естествени материали и като цяло популяризиране на устойчивото развитие. Странно е, че в Йордания някой се занимава да мисли за подобни неща, те са доста по-характерни за Европа, където хората вече са унищожили връзката си с природата и естествения начин на живот. А Уилем не само е постигнал огромен успех, но и е привлякъл много свои приятели, които също мислят по въпросите за екологията, опазването на природата и устойчивото развитие. Построили са голяма къща от глина, която е страхотна изолация от летните жеги и в която смятат да организират много семинари и събирания с младежи от района. Градината също се развива по план и Уилем ми заръчва да пиша на Уте колко много напредък има откакто тя е заминала. Иска ми се и аз да остана на това място повечко време, да помогна повече от няколко заковани дъски по огромния навес, който строят за изолация на къщата си от летните жеги. Много се радвам, че има каучсърфъри, които идват и остават да помагат. Вечерята е страхотна, хапваме вкусен ориз, приготвен от жената на Уилем. А нощувката под звездите на покрива на къщата, не може да се сравни дори с петзвезден хотел! Освен фалафелите, другото ми най-любимо нещо в арабския свят, са къщите с плоски покриви, които са най-готиното място да затвориш очи и изпратиш поредния върховен ден! Обожавам Йордания :)))



кой каза, че нямало пълно щастие... :)

Ливан - море, руини и Али Джафар



гледката от терасата на домакина ми в Тир :)
 
Дните ми в Ливан не започват добре в странния Бейрут, но успявам да запазя позитивизма си спрямо останалата част от страната и се надявам на по-щастливи мигове в следващата ми дестинация - Баалбек. Стар исторически град, пълен с руини от времето на римската империя...
Стопът на изхода на Бейрут не се развива добре. Спират кола след кола, не се качвам в нито една. За пръв път в живота ми се случва да откажа толкова много стопове един след друг. Много рядко, може би веднъж на 1000 пъти, съдбата ме е срещала с хора, чиито недобри намерения усещам още преди да отворя вратата на колата и се е налагало да откажа стоп, поради това неприятно чувство. Тук това се случва непрекъснато. Преброявам осем коли, преди да спре "моят" шофьор в лицето на приятен и интелигентен ливанец. Говори отлично английски, пътува за Захле и ме оставя на пътя за Баалбек. Там нищо не подсказва, че стопът ще се промени към по-добро и хората ще станат Хора, както във всяка друга страна по света. Поне вече не съм в Бейрут, сякаш камък пада от сърцето ми. Този път усещам доброто в сърцето на третия по ред шофьор, спрял за мен (тези преди него ми "миришат" на разложен труп още преди да отворя вратите на колите им). Той ме вози директно за Баалбек и ме оставя до руините. Решавам да поразгледам само отвън, вижда се достатъчно добре и не е нужно да се бутам при туристите и да плащам такса за вход.






По някое време излизам на малка пътечка в полето и след като поемам по нея, се озовавам до поточе с хладка вода. Около него има няколко къщи, явно съм в нещо като вилна зона, къщичките са с големи дворове и след тях започват ниви. Събувам си сандалите, за да разхладя прашните си крака във водата... Толкова е свежо, камъчетата проблясват, птичките пеят по околните дървета, заигравам се с една голяма мравка и сякаш постепенно се отърсвам от лошите мисли... Докато внезапно нещо ме удря по главата, след което пада на земята до мен. Надъвкан кочан царевица...  Чувам смях, оглеждам се и виждам няколко деца на терасата на съседна къща. Явно им е много забавно. Дори не се ядосвам, става ми някак си тъжно, защото това ме връща обратно в "реалността" и вътрешно в себе си разбирам, че вероятно няма да намеря покой в Ливан. Обувам отново сандалите и бързо се отдалечавам от "бойното поле" на децата. Продължават да ме замерят, този път вече с камъни, но не успяват да ме уцелят. Връщам се в града, вървя към центъра с идеята да го подмина и да изляза от другата страна на града, да повървя колкото мога и да си търся място за палатка. Докато ходя по улиците усещам, че някои хора дори ме следят без да си правят труда да се прикриват. Сядам на една автобусна спирка покрай главната улица. Чувствам някаква празнота в душата... за първи път откакто тръгнах на път, се сдухвам и ми е някак си тъжно... Опитвам се с всички сили да проумея какво е сбъркано с хората тук, защо усещам толкова МНОГО негативна енергия, толкова празнота, чернилка... не разбирам какво се случва, за първи път откакто обикалям по света се чувствам по този начин.... Ужасно неприятно ми е сред тези хора, усещам лошите им мисли... лошите им намерения спрямо мен ме заливат като помия, задушават ме, объркват ме, озлобяват ме... ЗАЩО Ливан?! С какво хората в тази страна са по-различни от тези в съседна приказна Сирия? С какво животът ги е направил толкова лоши... Седейки на спирката, десетки таксита и автобуси минават покрай мен и подсвиркват с надеждата да се кача... За първи път чувствам емоционална и психическа умора в пътуването си... Опитвам се да се заредя от някъде, спомням си дните с първите ми хостове в Алепо... колко много се смяхме на шегите на Камел, колко вкусен беше сайдера до Цитаделата и как ярко грееше слънцето този ден... Спомените връщат усмивката на лицето ми, сещам се за всички добри хора по пътя ми досега, всички усмихнати сирийски шофьори, бедуините на Палмира... И лошите така бързо избледняват...
Събирам сили и продължавам да вървя ускорено към края на Баалбек. По петите ми върви нагъл малоумник, който спира всеки път щом аз спра за снимка и ме следи от няколко метра разстояние. Обръщам се неколкократно да го изгоня, но глупакът продължава да върви. Вероятно си мисли, че ще може да ми открадне нещо след като изляза от града, вероятно тогава ще атакува. Ужасно започва да ме дразни, но не искам още от сега да започвам с побоищата, все още съм в началото на пътуването си, ако още от сега започна да млатя хората по пътя си, защото ме дразнят, значи пътуванията не са ме научил на най-важното - търпение, толерантност. И все пак толкова ми е набрало от няколко дни насам, все някой трябва  да го отнесе!!! В края на главната улица чашата на търпението ми прелива, обръщам се и почвам да му крещя в лицето. Крещи ми се, бие ми се, не мога да се овладея! Едва две седмици откакто напуснах дома и лошата ми страна се пробуди! Виковете ми събират зяпачи. До бой обаче не стигаме - огромен черен джип набива спирачки точно до мен. Отвътре едно момче ме пита на перфектен английски "какво става, има ли проблем?" Вря и кипя, но му соча идиота зад мен и му казвам, че този ме следи. Младежът слиза от колата, със страшна ярост започва да крещи на преследвача. Онзи добива вид сякаш всеки момент ще се насере в гащите! Започва да се извинява, става по-смирен от всякога и побягва панически назад. Шокирам се от развоя на събитията! Защо не се уплаши аз като му крещях, от мен струеше още повече агресия! Младежът се извинява от името на идиота, представя ми се като Али Джафар и казва, че е голяма клечка тук, всички се страхуват от него и ако имам какъвто и да е проблем, мога да разчитам на него. Ха така, това обяснява защо онзи нещастник толкова се уплаши от него! Али не спира да се извинява за случилото се и ме кани на чай в дома си. Усещам някакво раздвоение спрямо него. Определено има много доброта в сърцето си, но на външен вид излъчва някаква арогантност. Умът и сърцето ми обаче са единодушни и ми шепнат "дай му шанс". Приемам поканата! В колата освен Али е и брат му. Недалеч се намира голямата им къща, където ме настаняват на столче в градината и майка им идва да ме поздрави и да ме увери, че чаят и храната ще са готови след малко. През това време Али решава да ме разведе из околните къщи... абсолютно всичките са на огромното му семейство Джафар. Посещаваме братовчеди, баби, чичовци... Навсякъде ни гощават и приемат радушно, а повечето от роднините на Али говорят английски. Той ми разяснява положението - семейство Джафар са мафията в Ливан, занимават се с износ на хашиш за цяла Европа. Баща му от десет години е в Холандия, за да развива бизнеса. Самият Али е живял две години в Лондон. Представителите на семейство Джафар задължително притежават огнестрелни оръжия, което обяснява защо неговите доста по-млади братовчеди (кажи-речи 12-13 годишни) се разхождат по улицата с калашници и тениски с крещящ надпис на английски "We are protected by the mafia" (ние сме защитени от мафията). Шок! Али ми показва парченце хашиш, дава ми да го разгледам и споделя, че той самият не употребява никакви наркотици, просто това е бизнеса на семейството. Друг отличителен белег за разпознаване на младите представители на Джафар е, че карат огромни черни рейндж-роувъри и то не просто ги карат, а летят с тях по улиците на Баалбек! За пръв път преживявам градско шофиране като това на Али, но тук то е задължително, то означава "вижте ме, аз съм Джафар". Докато обикаляме от къща на къща, винаги се придвижваме с колата, Али просто не слиза от нея, явно е пристрастен. И всеки път е все същото - натиска газта до дупка по малките прашни улички и точно преди да катастрофираме с друга кола или да убие на място опитващ се да избяга пешеходец, той набива спирачки така рязко, че ако нямах колан, със сигурност щях да си разбия главата в предното стъкло. Това е неговия стил на каране, това е стила на всички младежи от семейство Джафар. Не знам дали ако случайно убие някого, ще го съдят изобщо. По-скоро ми прилича на недосегаем от страна на закона. Мафията винаги е над закона.
След бясна разходка на четири колела по баалбекските улици, се прибираме за чай и вечеря. Майка му и сестра му са наредили трапеза в градината, също така ме канят да остана да им гостувам за колкото време искам. Майка му ме стъписва с "why don't you stay for a month or more..." (защо не останеш за месец или повече). Измъквам се с оправданието, че домакинът ми в Тир ме чака на следващия ден, затова ще им гостувам само тази вечер. Отнема ми време да ги убедя, че ще ми бъде идеално да спя в градината и няма нужда да приготвят стая за мен, но в крайна сметка успявам. Умирам за поне една нощ на палатка, цялото ми същество иска покой, чист въздух, тишина...

градината на Али

 Вечерята продължава почти до полунощ, присъединяват се още хора от семейството и разговорите никога не се изчерпват. По едно време Али предлага да ме води на любимото си място в Баалбек. Стомахът ми ще се пръсне от изядената храна и решавам, че една разходка преди сън ще ми се отрази много добре, а и ще науча нещо повече за домакина си. Разходката обаче не се осъществява - качваме се отново на колата :) В центъра на града Али спира и купува цяла торба сладки неща, няколко броя кока-кола и чипсове... Не мога да повярвам, че още му се яде, аз само като ги гледам ми става лошо... Още по-лошо ми става като ми подава цялата торба и ми казва да почвам да ям и да пия :) Щедростта в арабския свят граници не познава... вече свикнах да ме тъпчат още откакто пътувах в Турция, но да ям сладки неща и чипс плюс кока-кола след обилната вечеря с ястия от ориз, патладжани, картофи... вече е твърде много за всеки! Торбата си остава неотворена докато пътуваме в неизвестна за мен посока. Не след дълго излизаме от градчето и последните светлинки остават зад гърба ми. Али кара все така ненормално сякаш Дяволът го гони! Обаче естеството на пътя превръща това каране в потенциална жестока катастрофа. Изкачваме се по стръмен черен път с много завои! Преди всеки завой Али набива спирачки и колата се "плъзга" по завоя почти по ръба на пропастта. Тук вече не мога да скрия от себе си, че това каране ми харесва :) Няма пешеходци, няма животни, няма други коли. Ако се убием, само ние ще се убием, няма да ударим никого и нищо. Дълги години се опитвам да се отърся от наркотика, наречен висока скорост и отдавна преустанових шофирането по магистрала Тракия със 160 км/ч, понеже разбрах какво мога да причиня и реших, че убиец не искам да ставам. Но не мога да отрека, че ако има път, по който да зная със сигурност, че няма да мине никаква кола, животно, човек... ще карам точно както Али, може би дори по-ненормално. Също не мога да отрека, че докато се изкачваме по стръмния път, умирам от желание аз да съм на волана, но не си позволявам да поискам да карам чужда кола. Може би ако престоят ми у Али беше поне 3-4 дни, щях да си го позволя.
Стигаме върха на скалистата планина - гледката е фантастична! Надминава всичките ми представи, стотиците шарени светлинки на Баалбек греят в цялата си прелест пред нас. Вече е полунощ, но градът не спи. Али сяда на земята, отваря кенче кока-кола и споделя, че това е най-прекрасното място на света за него. Тук идва винаги, когато иска да остане сам, да прочисти съзнанието си и да си спомни хубави мигове от живота си. Явно баща му много му липсва. Осъзнавам, че ни най-малко не сгреших в преценката си за доброто сърце на Али, когато ме покани в дома си след случката с преследвача. Може да се прави на бабаит, да носи хашиш в джоба си и пистолет на кръста, но трудно ще скрие добротата си от хора, които виждат отвъд материалното.
Колкото и да ми е тежко, решавам да си отворя и аз една кока-кола и да седна да се наслаждавам на гледката и прекрасната арабска музика, която се носи от отворените врати на колата. Потъвам дълбоко в собствените си мисли, вероятно Али прави същото, защото е тих и умислен. По пътя обратно той шофира изумително бавно и спокойно. Колко ли натрупано напрежение е освободила душата му в тези мигове на размисъл и пълен покой...
Връщайки се в къщата, установяваме че вечерята не е свършила още :) Хората чоплят семки и си говорят. Аз обаче вече умирам за сън, така че разпъвам палатката в единия край на градината, пожелавам лека нощ на всички и се оттеглям. За мое учудване дълго време не мога да заспя и мислите ми препускат разпиляно... Срещата с тези хора ме кара да се замисля за това доколко "мафията" е мафия и въобще какво представлява мафията в същността си... за авторитета, страха на обществото... за красотата на светлинките на Баалбек....
Почти до обяд седя в градината и чакам Али да се събуди, за да си вземем довиждане. Сестра му и майка му ме гощават с чай и отново изобилие от храна. Али категорично отказва да ме остави да стопирам и упорито настоява да ми купи билет за автобуса до Бейрут. Много време и усилия ми отнема да му обясня, че стопът е моята "религия" и накрая ме оставя на изхода на Баалбек. Явно при сбогуване ме е залял с положителна енергия, защото веднага спира човек, който отива директно в Бейрут и е много приятен. Не комуникираме много поради езиковата бариера, но времето сякаш лети и километрите се топят. Не след дълго отново съм в "любимия" си Бейрут. Този път обаче почти до правилния изход за Тир. Върви ми и със стопа - вземат ме много готини баща и син и ме оставят почти в Сайда. Там късметът ми отново се изпарява. Отказвам кола след кола, започвам отново да се дразня и да затормозявам съзнанието си с мисълта "защо, защоооо, какво им е сбъркано на тези хора". Започвам да вървя пеш през Сайда с идеята да стопирам на изхода на градчето.

стари къщи в Сайда


замъкът на Сайда - най-важната забележителност


Накрая все пак ме взема човек директно за Тир. Безкрайно лесно намирам адреса на домакина ми - босненецът Миладин. Той говори перфектно български, живял и учил е в Благоевград. В момента работи по крехкия въпрос за дипломацията между Ливан и Израел, неслучайно живее в Тир, който е на няколко километра от границата и войната тук е била много жестока преди години. Докато седя до входната врата на апартамента му, чакайки го да се върне от работа, съседката му по етаж ме кани на гости. Има страхотно куче, казва се Мона и споделя, че има четирима сина, а мъжът й е в Бейрут в момента. Сядаме на терасата с прекрасна гледка към морето, ядем плодове и тя ми разказва историята на живота си... Преживяли тежки дни по време на войната, но сега е щастлива, че обстановката е мирна.
Времето минава неусетно и Миладин се прибира от работа. Страшно ми е приятно да говоря свободно български отново :)) А и той е страхотен, супер интересен и свеж човек, още от първия миг ми е много приятно с него. Говорим си надълго и нашироко за пътешествия и особено за моето предстоящо такова. Когато идва време за сън и Миладин ми показва къде мога да се разположа, се оказва, че апартаментът му е огромен и има три празни стаи, в които може да хостне цяла армия от каучсърфъри. :) Всяка от тях е оборудвана с легла, отделно има много място на пода. В арабския свят всички къщи и апартаменти винаги са огромни... Аз обаче избирам всекидневната и дивана, поради простата причина, че ако спя на дивана, цяла нощ ще чувам морето и ще дишам чистия въздух, влизащ от отворената врата на терасата. А по някое време може и да се изнеса на пода на терасата, там морето се чува още по-добре. Абе защо направо не сляза да спя на плажа, на двайсетина метра е от мен :)))
Следващата сутрин Миладин излиза рано за работа, оставя ми лаптопа си да се занимавам и използвам момента да пиша до вкъщи. Към обяд ме обзема особен ентусиазъм да изляза от "скривалището си" и от виртуалния свят и да поразгледам Тир. Навън ме очаква неочакваното - никакъв тормоз! Нито един човек не ме следи, облъчва с негативна енергия и въобще тормози по какъвто и да е начин! Егати якия град :) Да не говорим, че прониквам в руините на хиподрума през една дупка в оградата и така пропускам да платя 6 долара вход за туристи. И всичко това напълно неволно, без да подозирам, че прашната пътечка до дупката ще ме отведе на най-голямата забележителност на Тир. Хиподрумът или поне това, което е останало от него, е много впечатляващ и прекарвам там доста часове. Навсякъде по камъните щъкат различни видове красиви гущерчета. Гробницата пък е пълна с огромни мраморни ковчези, в някои от които се виждат струпани човешки кости.










 








Уличките на стария квартал на Тир са прекрасно място за разходка и наблюдение на местната култура, а плажът - за почивка...








бананови плантации в околностите на града


След чудесния ден вече гледам по-ведро на престоя си в Ливан и определено се зареждам с енергия. Вечерта разговорите с Миладин са все така приятни и интересни, а по-късно шумът на морето ме приспива и ми пожелава приятни сънища. На другата сутрин имам предостатъчно сили да преживея един пълен ден стопиране не само до границата на Ливан със Сирия, но и до тази на Сирия с Йордания. Не изпитвам дори и най-малко съмнение, че ще се справя за един ден и вечерта ще съм някъде в пустинята след границата или може би на гости на някое мило бедуинско семейство в скромното им селце... :)

удобния диван с бонус "приспивната песен на морето"

босненецът Миладин - много интересен и супер приятен човек!

гледката от терасата си я бива :)



Послепис:
След като написах тази публикация, ми хрумна да потърся инфо за семейство Джафар и се оказа, че са доста известни, веднага се намират всякакви статии за тях. Ето няколко, които намерих (на английски):

http://www.thenational.ae/news/world/middle-east/baalbek-tribe-repels-botched-lebanon-army-raid
http://www.naharnet.com/stories/en/17443
http://www.dailystar.com.lb/News/Politics/Apr/17/LAF-arrests-3-members-of-Jaafar-family-over-soldiers-killings.ashx#axzz2NGGyKmdc

Надявам се Али и най-близките му да не се забъркват в подобни неща... или поне ако се забъркват, да не пострадат.