Заклещени в Сейнт Мартин



все още незастроената северна част на острова

 

Като се замислих за заглавие на тази публикация, в съзнанието ми изплуваха десетки възможни:

Сейнт Мартин - НЕприятелският остров
Сейнт Мартин - островът на отчаянието
В затвора
На заточение
Най-гадното място на планетата Земя
Заклещени в Сейнт Мартин
20 дни затвор
Никога повече острови

Та в крайна сметка си избрах "Заклещени в Сейнт Мартин", защото най-много подхожда на реалната ни ситуация. Да съществуваш 23 дни на място, което мразиш, никак не е лесна работа! Все си мислех, че след толкова пътувания вече минах през всичко, което може да те сполети, но това тук си беше съвсем ново изживяване. Заклещени на малък остров с много лоши хора и лишени от възможност да се махнем от тук, беше отвратително преживяване, което не пожелавам на никого.

Предупреждавам, че като видите прекрасните, вълшебни, тропически пейзажи и красоти на снимките по-долу, изобщо няма да ми повярвате на текста, защото има пълно разминаване с написаното за острова и красивите снимки от него. Но ще поема риска и ще пиша личните си впечатления. :) Наистина има красиви места, но те не са много и са обградени я от сметище, я от пътища с огромни задръствания. Освен това вярвате или не - няма ни една река, поток или въобще течаща сладка вода тука! Само отточни канали, затова целия остров вони страшно на тоалетна! Нека да започна публикацията с малко факти за острова, установени от мен през тези 23 дни...

Девизът/мотото на острова е "The friendly island" , в превод - "Приятелският остров". Прекарахме 23 дни тук и мога да кажа, че това е най-НЕприятелското място, на което е стъпвал кракът ми.
Островът е най-малкото парче земя в света, разделено на две държави. Южната част е холандска, тя е по-малка и по-урбанизирана, а северната е френска и е част от Европейския съюз. Френската се води по-опасна, по-престъпна, по-дива. Местните постоянно говорят за престъпността, особено за младежи, които не искат да работят и се занимават с кражби и наркотици. Валутата е евро, контактите са европейски, хората говорят френски и английски. Пълно е с французи, живеещи тук. Водата има отвратителен вкус и мирис! Цените са доста високи, в сравнение с България. Холандската част от своя страна няма нищо общо с Холандия, само се води такава. Иначе е 100% по американски образ и подобие. Контактите и тока са американски, храните в супермаркетите, номерата на колите, телефонните номера, тоалетните... изобщо всичко си мирише на САЩ. Валутата е щатски долар и местната холандска гилда (NAF), която сякаш не се ползва толкова много, колкото долара. По-пренаселено и застроено е от френската част, хората говорят английски като официален език, предполагам и френски при положение, че връстниците им във френската част знаят английски. Цените и тук са високи, например един хляб е около 4 долара. Колите навсякъде на острова са огромни, което не е в услуга на малките им улички. Карат се типични американски коли, големи пикапи, джипове. Къщите са масивни постройки, тук имат урагани и трябва да издържат при поява на такъв. Няма и следа от блокове и високи сгради. Природата е бедна, тъй като голяма част от острова е застроена. Продължават да строят дори и в планините, като събарят цели хълмове и ги изравняват. Където има равно непременно има къща или земята е нечия собственост. По хълмовете се строят огромни скъпи къщи с панорамни гледки. Цените на някои такива имения са 10 000$ на вечер. По-скромните вървят по 6-7000 за нощувка. Има само един хостел на острова, който предлага нощувка в стая с много легла за 25 долара. Няма платени къмпинги и подобни (онзи, който намерихме на Хепи бийч не знам с какъв статут беше и дали просто не си го организират група семейства за уикенда). Плажовете са безплатни за всички, но за да се стигне до някои от тях се минава през частна собственост. Интернет може да се намери безплатен ако човек си има лаптоп, в интернет кафетата вземат по 3 долара за час. Един шофьор сподели, че цената за интернет вкъщи е 60 долара на месец. Нищо не се произвежда на острова, всичко е вносно. В супермаркетите има датски бисквити, италианско сирене, американски чипсове... Храната е тотален боклук, защото се мъкне от къде ли не, дори бананите им идват от Доминика, а тук има климат за отглеждане на  банани. Флората на острова не е изобщо тропическа, а много напомня на средиземноморската. Бодливи ниски дръвчета и храсти по хълмовете, разнообразявани от изкуствено засадени тропически ратения на места. Фауната също е бедна, основно птици и игуани. Разбира се във водата има доста рибки и други водни обитатели, но на сушата са няколко вида гущери и хвъркати. Има едри черни пеликани и чапли. В съседния Сейнт Китс се подвизаваха и доста маймуни, тук няма и следа от такива. Няма никакви хищници, змии и др. Има комари, които сутрин и вечер тормозят жестоко другарчето, но те не са маларийни, така че ги оставям да го кълват на спокойствие.
Силно впечатление ми направи липсата на чешми на улиците и въобще други направени за обществена употреба неща. На другия остров имаше чешми навсякъде, тук няма откъде да налееш вода, освен от тоалетните, някои от които се плащат. Във Филипсбург има такива със стотинки, също и душ със стотинки - като пуснеш монета водата тече 1 минута. Тежко и горко ти ако тъкмо си се сапунисал и нямаш още стотинки за вода! А самата вода не е кът на острова, защото вали почти всеки ден, или по-точно нощ.
Хората са нещото, което е най-непоносимо за мен на този остров. Груби, темерути, с разкривени физиономии, вечно недоволни и навъсени, мнооого от тях наркозависими... гледат ме на криво всеки ден където и да отида. Другарчето вика, че не гледали само мен на криво, а просто така си гледали и определено това ги правело много грозни. Съглясавам се на сто процента. За 23 дни тук имаше няколко единични случаи, когато някой изобщо ни заговори и прояви какъвто и да е интерес към нас. Единият каза, че такива като нас е виждал само по телевизията и спомена филма "Into the wild". Като цяло тотална апатия спрямо нас, а на моменти имам чувството, че ни гледат с презрение. Черните тук са се взели много насериозно, а същевременно имат съзнанието на типичния роб. Нямат нищо ама НИЩО общо с африканците и страшно се радвам, че преди да дойда тук бях в Африка, иначе със сигурност щях да съм расист вече. Така наречените афро-американци са по-противни и гадни от белите американци дори.
Каучсърфинг тук е абсолютна мисия невъзможна. Първо писах на 2-3 човека - никой не отговори. После на още няколко - пак никой. По едно време една мадама каза, че може да ни хостне, после каза, че не може. След нея никой повече не отговори колкото и рекуести да изпратих. Има регистрирани десетки потребители с празни профили, тоест неактивни. Не ми е ясно само защо се регистрират, това е сайт за гостоприемство, а тук няма и следа от такова в каквато и да е форма. Тук туризмът е машина за пари и всичките са въвлечени по един или друг начин в нея. На ден се изсипват поне по 4-5 хиляди души от круизните кораби, отделно куп американци идват тук на почивка със самолет. Такива като нас с раници и на палатки не съществуват! Нито веднъж не стрещнахме друг от нашия вид. Малкото местни, които са ни заговаряли на улицата, или ни предупреждават колко опасен е острова, или искат да ни продадат нещо. Стопът също не е от най-добрите. Понякога ни вземат след 5 минути, понякога висим 2 часа. Като цяло се чака повече, отколкото в България, което е изключително странно за остров. Хората от колите не ни гледат с добри очи, нито се усмихват. Обикновено подминават навъсени. Тези, които ни вземат, в много случаи са чужденци от Суринам, Гаяна, Пуерто Рико, Канада...  Хора от много националности особено от Южна Америка или съседните острови идват да работят тук, защото вземат повече пари. При стопиране трябва да се знае, че понякога спират така наречените "джипси" таксита - такива дето изобщо не са такси, но искат да си изкарат парички от чужденеца като го закарат и му вземат три пъти повече, отколкото е автобуса. Обикновено това са сами мъже негри в малки коли, но веднъж дори една жена ми каза преди да се кача в колата, че ще иска пари. Така че имайте предвид това и уточнявайте предварително. Ако ви вземе бял със сигурност няма да е скрито такси. Само черните го практикуват това.
Тук дъмпстър дайвинга (изхранването от контейнерите) също не е опция. Нищо не се изхвърля така че да е достъпно за всички. Другарчето ходи да гледа къде хвърлят непродадената храна от един супермаркет и се оказа, че всичко е оградено и няма как да се стигне до нея. Библиотеката май е единственото нещо, направено в обществена полза на тоя остров, ако не броим пейките в някои градове. Намира се до едно училище и се ползва предимно от ученици, но и от всеки друг, много хора идват с лаптопи да ползват безплатен интернет. Има контакти в залите да си включиш лаптопа, има и компютри за общо ползване, но те се плащат. Също така има безплатна тоалетна и чешмичка със студена вода. Направо да не ти се излиза от там. Проветрява се отвсякъде, вратите са постоянно отворени и има вентилатори над масите. Удобно и приятно място за работа. Има и една много глезена котка, която обикаля да проси внимание :)
Целият остров е хълмист, по-равно е само около брега. Във френската част се намира най-високия връх Парадайз - 424 метра. От острова се виждат ясно съседните Ангуила и Саба, както и Сейнт Бартоломей.
Няма нито една река или поток на острова, само отточни канали. Навсякъде мирише страшно на тоалетна! Въздухът е тежък - комбинация от непоносим смог от колите и вонята на канал.
Сейнт Мартин е основен снабдител на наркотици, особено кокаин, от Карибите към Европа. Номерът е следния: наркотиците се пренасят от Южна Америка към Карибските острови на север, докато стигнат Сейнт Мартин. Тук влизат в холандската част на острова, която не е Европейски съюз и лесно минават липсващата (маркирана само с един паметник) граница с Франция, след което вече са в ЕС. От тук корабът с френски документи пътува за различна от Франция европейска страна (във Франция знаят, че корабите от острова често пренасят наркотици и номерът не минава), пристигат примерно в Италия и никой не проверява кораба, тъй като е с френски документи и сякаш идва от Франция. Така наркотиците минават незабелязано в Европа.
Хората на острова шмъркат кока на поразия. Малоумни празни погледи по улиците с лопата да ги ринеш, доста време ми отне да разбера какво е сбъркано с хората тук. Слава богу просветлиха ме по въпроса - Сейнт Мартин е за три неща: наркотици, казина и публични домове. Тук почти всеки идва за тези трите. Нещо като Содом и Гомор, чудя се дали някога този покварен остров ще потъне. Също така хората на острова се делят на два типа - онези, които са дошли да правят пари и другите, които са дошли да харчат пари. Вторите са туристите, а първите местните плюс десетките имигранти. Тук имало хора от 154 различни националности. На този безумно малък остров. Дори и самите местни казват, че тук - цитирам: "всичко е пари".
Визи: българите не се нуждаем от виза до 3 месеца престой в холандската част и шест месеца във френската. Доколкото знам имиграционните искат изходен билет и резервация в хотел при пристигане на острова, но ние имахме късмет, че от управата на кораба извършват всичките имиграционни процедури вместо нас. Взеха ни паспортите вечерта преди да пристигнем и ни ги върнаха на сутринта подпечатани. Питаха ни дали имаме билет и резервация в хотел, аз казах, че имаме само името на хотела, където мислим да останем и това явно беше достатъчно. Предполагам имиграционните не са подозрителни, когато пристигаш с круизен кораб на луксозна компания. Надали са си мислели, че пускат клошари на острова. Тук определено е само за богати хора, просто всичко е направено така, че да усложнява оцеляването на такива като нас. А аз толкова се гордея, че съм клошар, спя под звездите и не губя времето си в задръствания и страдания къде да си паркирам огромния джип. От все сърце се радвам, че имаме малко пари и това ни позволява да оценяваме нещата и да виждаме хората незамъглено както онези, които могат да си позволят всичко. Обожавам онези моменти, в които искрено се радвам на филийка с майонеза или кофа вода за душ. Скоро ще забравя перфектната храна на кораба и охолния живот там, но никога няма да забравя удоволствието от това да си сготвиш спагети на огън с вода от морето  на някой пуст плаж. :)

Записки из "Житие и битие на търсещите спасение отчаяни мореплаватели"

Първият ни ден на малкия карибски остров хич не обещаваше добро бъдеще. Чакахме девойката от каучсърфинг да дойде да се срещнем до ресторант Грийнхаус, но никой не дойде. Тръгнахме да търсим интернет и видяхме, че капитанът на яхта, с когото си кореспондирах за евентуално плаване, ни е писал да се срещнем. Решихме да търсим уличен телефон да му звъннем, но ударихме на камък - всички телефони бяха с извадени жици, направо обезобразени. Имаше само работещи такива за международни обаждания, но не и за местни. Докато вървяхме към центъра постоянно ни тормозеха разни местни да си купим нещо или да им седнем на ресторантите. По улиците беше пълно с хора от нашия кораб и такива от другите два значително по-малки круизни кораба, акостирали веднага след нас. Целият бизнес и въобще животът на острова се върти около туризма и особено круизните кораби. Понякога имало по 7 кораба наведнъж. Не смея да си преставя ужаса по улиците, сега са три и вече е претъпкано с народ. Не намерихме телефон,  но накрая все пак имахме късмет - един младеж ми даде мобилния си да се обадя. Капитан Маси, който живее на острова от осем години и смята да плава на юг след около две седмици време, каза че ще ни вземе от Грийнхаус след час. Така за втори път седяхме да чакаме пред същия ресторант и будехме любопитството на туристи и местни. Тук такива като нас с раници няма. Не след дълго дойде една жена и ни разпозна по раниците, оказа се че тя е екипаж на Маси и ще плава с него. Заведе ни до колата, където той ни чакаше. Скоро след като се качихме започнахме да дискутираме темата за лодката. Оказа се, че тъй като много дни не успяхме да му отговорим, че сме заинтересовани той си мислел, че не сме, а в това време се появило някакво момиче, което казало, че идва. Съответно тя ни измести и вече няма място за нас на лодката. На мен ми стана много криво, защото положих огромни усилия да пиша на сума ти капитани. Само Маси ми отговори и повярвах, че наистина имаме шанс да се измъкнем от този остров. Сега оставаме на преговори с други капитани. Най-лошото е, че страшно се ядосах на другарчето в тоя момент, защото вината да не успеем да пратим мейл на Маси преди да се качим на кораба, бе изцяло негова. Безотговорното му поведение ни отне шанса и най-лошото - аз се чувствах като един много прецакан човек, заради времето, през което си бодох очите на компютъра да търся капитани и да им пиша. С Маси си говорехме за острова, за плаването, предложихме да му помогнем с работа по лодката. Той пита къде да ни остави на хотел и след като му казахме, че само къмпираме, той се сети за едно място, където според него можело да останем на палатка необезпокоявани. Остави ни там и се разбрахме да поддържаме връзка, въпреки че няма шанс да ни вземе.Другарчето окуражаващо изтъкна, че е напълно възможно някоя от тези кифли да се откаже и пак да има място за нас. Пътят, на който Маси ни остави, бе една малка отбивка от главния, обрасла с  гора и преградена с бариера. Според него не било проблем да я прескочим, там нямало никого сега, защото хотелът, който се намира на края на този път е бил унищожен от ураган. След като спрял да функционира, имало охрана за известно време, но тъй като всичко било разграбено, спрели да плащат на охрана. Сега собствеността е изоставена, а преди е било огромен хотел с десетки стаи и отделни постройки. Отне ни много време да надникнем навсякъде, изоставените сгради винаги са вълнуващи. В храсталаците живеят игуани , бягащи много бързо като ги подгоня с фотоапарата. Проверявахме контактите в стаите за ток, но не работеха. Течаща вода нямаше никъде. Излязохме до плажа, но бяхме внимателни да не ни види някой от лодките във водата, защото това място е частна собственост и очевидно не трябва да сме там. Имаше и малък, лесно достъпен остров срещу плажа на хотела, но решихме да останем скрити в зеленината, вместо да се набиваме на очи. Все още нищо не знаехме за порядките на тоя остров и особено за полицията. Тъй като още беше около 3 следобяд, решихме да тръгнем към Маригот - главния град във френската част на острова и да търсим библиотека с интернет там. Докато вървяхме по пътя обсъждахме обграждащата ни зеленина - фикус бенджамин във вид на огромни дървета, филодендрони и трилистници с гигантски размери... все растения, които вкъщи в саксиите не наподобяват изобщо дивите си роднини. Като тръгнахме към Маригот на мен вече малко ми бе минало разочарованието от пропадането на възможността за яхта. Колкото и да бе виновно другарчето, трябваше да свикна с мисълта, че докато пътуваме заедно все ще е същия ужас - грешка след грешка. Няколко дни по-късно тревогата ми се потвърди, когато другарчето "без да иска" плати по интернет сметката на съседите за вода и сметките на цял един блок за ток и асансьор! Няма да казвам какво кръвно вдигнах като дойде при мен и ми съобщи, че при тази негова простотия сме загубили около 80 лв. Понеже бюджетът ни е отделен по взаимно съгласие, няма толкова да страдам за тия пари, но се притесних за съдбата на всичките ни вещи. С темповете, с които моето тамагочи губи неща и пари, скоро ще сме голи като пушки. Но да се върнем към първия ни стоп. От отбивката за призрачния хотел до Маригот ни взе пикап с няколко негри. Както винаги возенето отзад в пикапа беше голям кеф. Оставиха ни в центъра на Маригот. Отляво беше морето и една от двете марини за яхти, но ние влязохме по малките улички да търсим библиотеката. Оказа се затворена и имаше табела, че се мести в квартал Конкордия. Другарчето предложи да ходим да я търсим там. Тъкмо се стъмни, когато хванахме улицата за Конкордия. Водата ни беше плашещо намаляла. Бяхме гладни и доста изнервени, не намерихме никаво място в центъра, откъдето да си напълним вода. За сравнение в Сейнт Китс имаше чешми на всеки ъгъл и безплатни тоалетни със затворени душове на плажа, а островът е далеч по-беден от нашия. Надявахме се поне библиотеката да има безплатен интернет и ток да си зареждаме лаптопа. Като стигнахме до сградата, се оказа наистина огромна, но изглеждаше много пуста и сякаш неработеща. Другарчето отказваше да приеме, че не е открита за ползване още тая библиотека, така че започнахме да търсим място за палатка някъде наоколо. Целият остров е много урбанизиран и спането въобще не изглеждаше да е лесно. Тук няма бекпекъри, няма къмпинги дори и платени, така че това, което правим е супер необяснимо за местните. Затова гледаме да се скрием добре. В случая единствената ни опция бе черен път след последните сгради. От двете му страни имаше стръмни склонове и изобщо не изглеждаше удачно за палатка, освен ако не сте фенове на нощното търкаляне към дерето. Луната ни осветяваше и се тревожехме да не ни види някой от града. След доста оглеждане и чудене, накрая тръгнахме по една малка пътечка нагоре през нечия бананова градина. Все още не знаехме дали има змии на острова, затова аз тръгнах напред да проправям път, в случай че някоя зелена мамба (редовен обитател на банановите дървета в Африка) се е спотаила и чака да клъвне невинното другарче :) Качихме се малко нагоре между бананите и търсехме някоя по-равна ниша с трева. Доста се мотахме докато изберем място, никак не беше добро, но беше единствен вариант по тия стръмни склонове и някак си успяхме да поберем палатката там. Тук е мястото да обясня ситуацията с палатката, която никак не е добра. На това пътуване тръгнахме с максимално леки раници, аз взех Ташев Кентавър 60+10 и така изневерих на Монт 100+20, служила ми толкова вярно в две големи пътувания. Третото обаче се очертава съвсем различно, защото си имам придатък - другарчето. А аз не умея да мисля като за двама. То пък от своя страна си взе 55 литрова раница, която натъпка с чорапи, гащи и тениски. Не остана място мравка да пролази през раницата му, в следствие на което аз нося водата и палатката. Аз разбира се смятах да правя повечето неща в това пътуване самостоятелно и да оставям другарчето на каучсърфинг или другаде, където е в безопасност. Затова си взех чисто новата палатка Ферино за един човек, която получих като подарък точно преди да тръгна да правя Ком-Емине. Палатката бе тествана 20 нощи и ми беше станала любима, пасва ми идеално. Обаче не става за двама човека, особено ако единия е 182 см дълъг. Другарчето не взе една от многото си двуместни палатки, защото нямаше къде да я сложи и искаше да пътува възможно най-леко, за да може да ходи с мен на някои планински преходи. Така останахме с моята едноместна и с мисълта, че където има място за един, трябва да има място и за двама. Да ама не. Наложи се аз да спя отвън на шалте и без чувал (много е топло, за да се завива човек), заедно с двете раници, а другарчето да се разполага вътре на сигурно зад комарника. Тук малария няма, нито други опасности за живота му, но на мен ми е приоритет то да е на сигурно. Дотук добре, но почти всяка нощ по някое време започва внезапен проливен дъжд! И тогава се налага и аз да влизам в палатката, при което става доста тясно и неприятно. Сутрин сме най-измъчени - болят ни кръстове и гърбове от невъзможност да се излегнем нормално. На всичко отгоре много натоварваме стените на палатката като ги опъваме до крайност. Другарчето се шегува, че като измършавеем от глад, ще ни е много удобна палатката. Засега обаче не ни е. Затова като не вали аз съм под звездите. Раниците се събират под горния пласт и не се мокрят поне. Но общо взето палаткуването е драма към момента. Ако продължим заедно и по маларийните райони обаче ще трябва да търсим двуместна палатка, защото там пак ще вали и ще трябва да влизам вътре, а палатката няма да опази другарчето от комарите, тъй като се допира до стените и всичко може да го ухапе.
Та след тежката нощ в наклонената нива се отправихме към библиотеката. Още беше доста рано и за пореден път плисна дъжд, който ни окъпа, докато намерихме къде да се скрием. Разходихме се из Конкордия в търсене на тоалетни, вода... никъде нищо. По едно време отново отидох да проверя библиотеката. Имаше човек на вратата, който очевидно работеше там и ми каза, че още не е открита официално, така че не може да се ползва. Върнах се при другарчето и разбих мечтите му за интернет. Слязохме до центъра на Маригот и продължихме да търсим вода. Помолих да си налея в една бензиностанция, показаха ми една чешмичка в гаража отзад. Водата беше меко казано отвратителна - със силен вкус и мирис на бензин. Пийнахме по глътка и се същисахме :) Толкова гадна вода и в Африка нямаше. Продължихме нататък по пътя вече стопирайки. Искахме да огледаме острова отвсякъде и да видим къде какво има и как ще се оцелява, особено по отношение на водата. На стоп ни взе местен от Маригот, който отиваше до Ойстер понд (от другата страна на острова) после до Филипсбърг и накрая пак до Маригот. Или казано просто - обикаляше целия остров, за да си свърши работата в различните му части. Тъй като разстоянията тук са смешни, обиколката на острова не е нещо, което отнема особено много време. Човекът на име Гари беше много приятен и искаше да ни покаже каквото може по острова, даде ни идеи къде да търсим и яхта. Предложи двете марини в Маригот като най-подходящи и така решихме да направим пълна обиколка с него, за да отидем пак в Маригот и да обикаляме по марините. Най-напред отби да ни покаже известния Ориент бей плаж. Това е мястото, където водят всички туристи от круизите, които си купят тур "Ориент бийч". Плажът сам по себе си е супер, огромен е и има остров, до който може да се плува с повечко зор. Има и тоалетни, вода за пиене съответно, както и външен душ, който не проверихме дали работи. Гари ни закара  там именно за да ни покаже къде можем да се къпем като закъсаме за душ и къде евентуално да разпъваме палатката според него. Аз лично не горя от желание да се връщам на този плаж, защото това е "голия" плаж на острова. Просто казано пълно е с голи хора и като вървя трябва да гледам само в краката си да не взема случайно да вдигна глава и да видя нещо, което ще развали храносмилането и съня ми. Уж отиваш да се наслаждаваш на красиви пейзажи, а то някакви меса и голотии навсякъде. За късмет това е единствения такъв плаж и е най-популярен сред туристите, така че поне другите плажове са добре. Освен това е забранено да се правят снимки на този плаж. То си е само за нудисти и такива, на които нудистите явно не им развалят хубавата гледка. Аз лично предпочитам да гледам красотата на морето и белия пясък, отколкото лъснали голи дупета безчет. След Ориент бей нашият шофьор ни закара до Ойстер понд, където щеше да взема някакви пари и го изчакахме в колата. После сви по някакъв път през хълмовете и спря до една рекичка, където ни показа поне двайсетина игуани, накацали по дърветата наоколо или припичащи се на тревата. Имах шанс да ги снимам и подгоня - много трудно се лови игуана да знаете :) След игуаните ни закара нагоре по хълма, където опитахме първите си ядливи карибски плодове - череши! Така ги наричат тук и явно това им е идеята за череши. Визуално много приличат на нашите, но най-съществената разлика е, че имат три костилки, а са същия размер. Иначе са вкусни, но изобщо не са сладки като нашите.
Минахме набързо през Филипсбург, в далечината видях круизните кораби, акостирали на пристанището и си спомних за нашия охолен живот и особено храната на кораба. Вече много започвахме да огладняваме. Живеехме с по две бисквити на ден. Като наближихме Симпсън бей се откри красива гледка към залива и марините с яхти. Гари се отби в няколко магазина за екипировка за лодки и плаване, спря и до две марини, където изтичахме да питаме за лодки и в офиса на едната оставихме бележка с имейла ми с надеждата да ни потърси някой за екипаж.
Пристигайки в Маригот Гари ни обясни къде е всяка от двете марини и се разделихме с благодарност. Отидохме до първата и застанахме на входа, преграден с решетки, където могат да влизат само хора, притежаващи пропуски. Беше идеално място за чакане на влизащи и излизащи капитани, които смятахме да питаме накъде плават  дали искат още екипаж. Зададоха се двама мъже и с голямо вълнение ги питахме. Бяха много любезни, казаха ни че плават само около острова и не отиват по-далеч, но ни пожелаха успех. Така първото ни питане ни окуражи вместо да ни отчая. Попитахме още едни младежи с катамаран, те току що пристигнали от Вирджин айлъндс и нямало да тръгват никъде засега. Едно момче, което явно работи на марината пък ни каза, че сега там нямало никой в нашата посока, а предния ден идвал младеж, който се опитвал да търси лодка по същия начин. Сетих се веднага, че това е Тоби - един каучсърфър, който ми бе писал преди дни, че смята да прави каквото и ние. Преместихме се на другата марина, там бе по-оживено и питахме на три различни лодки. Всички бяха много любезни, но никой не отиваше в нашата посока. Оставих писмено съобщение в офиса на марината с надежда някой да го види и да ни потърси. Там видях и съобщението на Тоби, както и на французинът Пиер, който също си търси лодка. Станахме много маймуни на клона. След като се сдухахме малко от първия ден неуспех, аз поисках да ходим до Филипсбург на интернет (другарчето бе намерило безжичен на една пейка), за да потърся из сайтовете за яхти и да пиша още някой рекуес за домакин. Минахме покрай Махо бийч - най-голямата атракция на острова. Там е летището и при всяко приземяване и излитане на самолет, хората се скупчват да гледат и снимат, защото се случва буквално над главите им. Самолетите минават точно над плажа и пътя, има хора, които висят по оградите и чакат някой от по-големите да излита, за да може въздушната струя да ги издуха на завидно разстояние. Много е забавно цялото нещо, има три големи табели, предупреждаващи за опасност, но хората продължават да практикуват този "спорт" въпреки нещастните случаи. Някои дори носят каски, за да не си разбият главите ако полетят назад. Не изчакахме да видим цялото шоу със самолетите, защото бе почти тъмно, а бързахме за интернета. На стоп ни взе жена, отново негърка, с която изкарахме доста време в обикновените за острова километрични задръствания. Тук в семейство от 4 всеки има кола. А самите коли са толкова огромни, че свят да ти се завие. Джипове, пикапи, хамъри. Жената ни остави на разклона за Филипсбург по тъмно, нямаше удобно място за стопиране и решихме да вървим нагоре по стръмния хълм покрай шосето. Беше адски неприятно, фаровете на колите ни заслепяваха, канавката бе малка и се вървеше трудно, а трафикът беше непрекъснат и много изнервящ. По едно време другарчето предложи да стопираме вместо да вървим. За късмет ни провървя и ни взе едно момиче, което ни остави във Филипсбург. Там се учудих колко празни са улиците, след като круизните кораби са отплавали. Търговците направо са се изпарили. Имаше и вмажно събитие - кралят и кралицата на Холандия били на посещение в Сейнт Мартин и някои улици бяха затворени и пълни с полицаи. Голямо събитие за малкия остров. След като приключих с интернета се отправихме към края на града в търсене на място за спане. Заговори ни един човек, който веднага ни попита дали сме къмпингуващи и ни предупреди да внимаваме, защото било опасно на някои места. Преди него пък един друг каза, че ни е видял в тъмното на хълма по-рано и отново ни попита дали сме на палатка. Ние не отрекохме, а до него имаше един полицаи. Тревожехме се относно мнението на полицията за нелегалното ни къмпингуване, затова винаги гледахме да сме скрити, а сега полицайт дори не се впечатли от това, което чуваше.
На картата по-рано бяхме видяли един глух път, който водеше в Гуана бей и един по-мъничък, тръгващ от него. Поехме по  този към Гуана бей с надеждата да има къде да излезем от пътя в планината. Минахме през някакъв квартал, където всички кучета се разлаяха и стана голяма суматоха, хората се показваха от прозорците да видят какво става. Бяхме много подозрителни дори и за кучетата, които в някои къщи бяха по пет бройки. Надали всеки ден виждат хора с големи раници да се изкачват по баира посред нощ. Тук хората ходят навсякъде с коли или автобуси, никой не ходи пеша. Ние много се набивахме на очи. В крайна сметка подминахме кучетата и стигнахме до един страничен път, по който поехме. От него се откриваше страхотна гледка към нощен Филипсбугр, облян в светлини. Пътят свършваше на едно място и в ниското се виждаше нещо като полянка. Слязохме по каменист сипей, намерихме закътано място в шубрака и там прекарахме втората си нощ на острова.
Ден 3 не беше по-обещаващ от предните. Слязохме във Филипсбург, отидохме до тоалетната на марината да напълним вода за пиене. Седнахме на една беседка, където туристите си чакат водното такси (малко корабче), което да ги закара до круизните кораби, за да си спестят 10 минути ходене. Няколко часа седях на тази беседка с раниците и чаках другарчето да проучи къде е библиотеката, дали има ток и интернет там, както и да разпита за лодки на марината. Като се върна ми донесе печалната вест, че без да иска платил всички сметки на съседите, но и хубавата новина, че има ток и безплатен интернет в библиотеката. Преместихме се там и аз останах на компютъра да търся оферти за екипаж по разни сайтове за плаване, а другарчето се върна да разпитва на марината. Късния следобед се върна и ми каза, че на тази марина всички му казвали да отиде в Симпсън бей, там имало най-голям шанс. Също така ходил до карго пристанището, там охраната бил много любезен и му казал, че утре отплава карго кораб за Доминика. Ако сме говорели с капитана можело да ни вземе. Много ме зарадваха тези новини, толкова ми се искаше да се махнем вече от този остров, че нямах търпение да се качим на нещо, плаващо на юг. Сейнт Мартин се оказа твърде урбанизиран, богаташки и подтискащ за мен. На другарчето пък много му харесва, защото има "удобствата" - интернет, тоалетни и питейна вода. Ако зависи само от него ще седи на интернет по цял ден докато му омръзне. Разминаването в желанията ни беше твърде голямо в случая, особено като му казах, че Доминика е по-див и доста по-тропически дъждовен остров, а вероятно има и повече животни, от които другарчето ще се страхува. На мен лично много ми се ходи там! Тук е ужасно цивилизовано, претъпкано с коли и хора, много депресиращо! Имам чувството, че съм в някакъв град, а не на остров. Вечерта пак спахме на същото място с гледка към Филипсбург, за да можем да станем рано и в 7:00 да сме на карго пристанището да говорим с капитана. Така и сторихме , отидохме там навреме, охраната ни заведе при капитана на симпатичното товарно корабче и с голям ентусиазъм му обяснихме кои сме и за какво се борим. Категорично отказа да ни вземе, тъй като според него ще имаме проблеми с имиграционните при пристигане. Той смята, че ни трябват визи и изходен билет, а ние бяхме проверили официалния сайт на Доминика, според който не ни трябват никакви визи за престой до 6 месеца. В крайна сметка колкото и да му се обяснявахме, той ни отряза доста грубо. Каза ни, че имало друго карго пристанище в Маригот, там да сме пробвали, защото корабчетата били доминикански и по можело да се съгласят. Охраната пък ни каза, че изобщо нямало да има проблем за капитана да ни вземе, просто бил лош човек и не искал да ни помогне. Все едно, в крайна сметка много разочаровани се отправихме към Маригот. Стигнахме пристанището точно като товареха едното корабче. На входа охраната ни провери паспортите и ни насочи към корабчетата. Пърият капитан ни отряза много грубо, доста по-лошо отколкото онзи във Филипсбург. Отново под претекст, че ще има проблеми с имиграционните, след което явно размисли и поиска 100 долара на човек за превоза. Тогава ми светна, че всички тези приказки за имиграционните са само колкото да стигнат по-плавно до момента за парите. На второто корабче още преди да питаме им помогнахме да пренесат няколко големи кашона. Капитанът го нямало, така че ни посочиха една жена, която била отговорна за всичко. Тя ни каза 120 долара на човек за превоза. И на двата кораба предложихме да им помагаме с работа, да си изплатим билета с труд. Не искаха и да чуят, искаха само пари. До Доминика стигат за около 20 часа. В крайна сметка решихме, че цената изобщо не ни устройва, защото към момента имаме малко над 1000 долара за двамата и ако дадем 200 за този кораб, после 200 за следващия до Гренада например и после още 200 до Венецуела, ще ни заминат почти всичките пари и ще седим много време гладни в пътуването нататък. Освен това идеята беше да стопираме лодка или кораб, а не да купуваме билети. Което явно не върви засега, всеки иска или пари, или отказва да ни вземе. Аз доста се сдухах след провала с каргото. Все пак беше някаква надежда, че можем да се придвижим чрез труда си. Вместо да плащат на други да товарят и разтоварват корабчетата, можеше спокойно нас да вземат да натоварим и разтоварим всичко срещу 20 часов превоз. Но всеки си знае, аз не ги съдя просто страшно ми напомнят на африканците в някои отношения, особено това към парите. И така след безуспешни опити с три карго кораба и немалко яхти по марините, аз реших, че ми е писнало от всичко това и предложих да идем в северната част на острова, където е по-диво и красиво. Първо посетихме Фрайърс бийч, намерихме дебела сянка под едни палми и прекарахме остатъка от деня в плуване и размисли какво ще правим занапред. Като взе да се смрачава отидохме на съседния още по-забутан Хепи бийч, където се натъкнахме на нетипична за острова находка - къмпинг с десетина палатки. Минах да огледам отблизо, бяха все местни френски семейства, които явно бяха излезли за уикенда с децата си на палатки. Не знаехме дали не е платен къмпинга, а и не се вписвахме в обстановката, така че спахме в една горичка встрани. Следващият ден прекарахме още по-лежерно. Минахме по плажа на залива Гранд Кейс, намерихме първия си кокосов орех и го изядохме, бяхме много гладни. В градчето бе съвсем пусто, защото беше неделя и всички бяха на църква. Намерихме един външен контакт и заредихме малкото фотоапаратче, което вече нямаше батерия. Докато чаках да се зареди, другарчето отиде до летището на Гранд Кейс да провери какви са условията там  - вода, ток, тоалетни. Освен това разпитал и за цените на билетите до съседните острови, защото се оказа, че имат от моите любими миниатюрни самолетчета за няколко човека. Ако имах пари да се кача на малко самолетче, че ако можеше и курс за пилот  да изкарам, нямаше и секунда да се замисля. Колкото мразя големите пътнически самолети, толкова обичам мъничките хвъркати, които и аз мога да се науча да управлявам. По-късно тръгнахме към плажът на Ансе Марсел, откъдето според картата започва пешеходен маршрут през един резерват, около 4-5 км дълъг. Отново минахме покрай летището и видях стотици игуани и птици, накацали по дърветата и храстите около водния участък, подобен на река и разположен покрай самото летище. Походихме доста докато стигнахме до пътя за Кул Дьо Сак, откъдето се отбива пътя за Ансе Марсел. Решихме да стопираме за този участък и ни взе един приятен човек, остави ни до плажа. Беше доста оживено и имаше големи хотели наоколо. Не беше никак място за нас. Нямаше работещ душ на плажа, другарчето ги пробва всичките и остана разочаровано. Възмущаваше се как може при такива скъпарски хотели да няма един душ да се изплакнеш от солената вода. В чешмите на тоалетните пък водата беше адски гадна, имаше вкус на химикали, явно слагат някаква гадост вътре. Тръгнахме към съседния Дъкс бийч, който според картата изглежда съвсем див. Оказа се, че пътеката до него минава през частни имоти и няма как да я намериш ако не питаш местните. Една жена ни обясни подробно как да стигнем до там. Минахме няколко бариери и стигнахме последната, където има малка кравеферма и кравите щъкат свободно навсякъде по хълмовете и по плажа. След последната преграда има около пет минути ходене до самия плаж. Дъкс бийч е пуст откъм хора, красив и закътан, което го прави място за избавление от кошмарния иначе живот на острова. Хората не идват тук, защото не е достъпен с кола, а както всички знаем сейнт-мартиновците са адски мързеливи, а туристите и те така, затова ходят на съседния Ансе Марсел. Дъкс бийч беше перфектен за спане и разпънахме палатката почти на плажа. На сутринта като си тръгвахме се натъкнахме на един кладенец с кофа и поилка за кравите. Дойде ми идеята да си изтеглим вода от кладенеца и най-после да се изкъпем със сладка вода, защото вече целите лепяхме от толкова сол. Така и сторихме, единият се къпеше, докато другият седеше на пътеката и гледаше да не дойдат хора. Мисията мина успешно и една идея по-освежени тръгнахме към пътеката, започваща от Ансе Марсел и минаваща през планината и по плажа чак до Кул Дьо Сак. Един от немногото истински пешеходни преходи на острова. Открихме началото лесно, тъй като цялото място е резерват и някой си бе направил труда да сложи табели с карта и инфо за растителния и животински свят. Още в началото на пътеката се натъкнахме на големи находища от нашите любими карибски череши. Вече бяхме толкова гладни, бисквитите ни бяха свършили и все още не бяхме си купували нищо, така че стомасите ни стържеха жестоко. Много се зарадвахме на черешите и ядохме до пръсване. Другарчето допринесе към менюто с поредния шоколад фин млечен, почти всеки ден след кораба то вадеше по един шоколад от незнайно кой джоб на малката си раница. Интересното бе, че шоколадите все не свършваха, а другарчето винаги казваше, че този е последния. Все пак половин шоколад на ден ни зареждаше с някаква енергия и успяхме да направим прехода макар и прегладнели. От пътеката се откри страхотна гледка към един каменист плаж, на който събрах няколко изхвърлени от морето раковини. Пълно е с корали "мозък" с огромни размери навсякъде по крайбрежието. Има и всякакви други със странни форми. Към следващия плаж гледката бе още по-впечатляваща. Вълните на Атлантическия океан се разбиваха в ситния пясък. От високо видяхме няколко човека на плажа, които ни махаха. На слизане по пътеката към плажа започнахме да виждаме и атракцията на прехода - ниски закръглени кактуси. Като стигнахме хората се спряхме на приказка с тях и се оказа, че те са от Латвия. Бяха група младежи и също като нас търсеха спокойни плажове, а не претъпкани с туристи места. На съседния плаж пък открихме група сърфисти и останахме да ги погледаме към половин час. Имаше доста вълни и те се бореха, за да издържат повече време прави, но бързо падаха. След сърфисткия плаж пътеката се качи леко нагоре и излезе на пътя за Кул Дьо Сак. Нямахме абсолютно никаква вода, затова стопирахме. Първата кола, която мина ни взе за последния километър. Намерихме тоалетна до плажа в града и заредихме шишетата. И в този район на острова водата имаше лош вкус, но все пак по-добър от предишната в Ансе Марсел. Стигнахме до извода, че във Филипсбърг водата е най-добра. Започна да става късно и тръгнахме да стопираме към главния път, на картата видяхме малък черен път, от който тръгва преход към връх Франция - втория по височина връх на острова, цени 402 метра! Най-високият е връх Парадайз, отново във френската част на острова, 424 метра. Нашият връх Аида до Хасково, който от моя гледна точка отива в категория хълм, е колкото тези двата взети заедно. Като излязохме на главния път другарчето поиска да отиде да провери цените в един голям супермаркет наблизо. Бяхме вече толкова гладни, че се надявахме да има някакъв евтин хляб, който да си купим. Докато чаках с раниците се стъмни. Другарчето се върна с празни ръце - една мижава франзела била 1,40 лв. Най-евтиното нещо било Кока-кола, както в Щатите така и тук най-големия боклук е достъпен за всички. Така за пореден път установихме, че цените не са ни по джоба. Стопът по тъмно отне около десет минути време, взе ни човек за градче по пътя за Филипсбург. Не знаехме къде е този черен път за връх Франция, така че малко го подминахме и се връщахме пеша. Eдва намерихме пътя в тъмното, за късмет един човек се появи и го попитахме за посоката. Оказа се страшно обрасъл с гигантски треви и едва си проправихме път. И на това ако му викат туристическа пътека :) Личи си, че никой не е минавал от тук кой знае от кога. За пореден път стигнахме до извода, че местните хич не обичат да вървят пеша! Те реално не слизат от колите си. Пробихме между храсталаците, отидохме колкото се може по-навътре по пътя и разпънахме палатката. Това беше втората нощ, когато не валя дъжд. Планът за следващия ден бе цял ден интернет в библиотеката. Вариантите занапред бяха или работа на интернет, или търсене на лодка, защото вече бяхме разгледали голяма част от острова. Оставаше ни само да отидем на Махо бийч да чакаме кацащ и излитащ самолет и да зяпаме какво ще стане. И може би да изкачим 424 метровия връх Парадайз. На път към Филипсбург спряхме да видим един от малкото плажове, на които още не сме били - Галион. Той ми изглеждаше като да е "клошарския" плаж на острова, имаше доста боклуци навсякъде покрай него. Намира се до най-посещавания Ориент бийч, но явно остава на заден план за туристите. По пътя за плажа има ферма за пеперуди и конна база, които привличат повече внимание от самия плаж. Разходихме се набързо по Галион и се отправихме към Филипсбург. До библиотеката ни закара една жена, която бе закъсняла за работа с около 15 минути и беше абсолютно невъзможно да намери каквото и да е място за паркиране. Обиколихме многократно всяка от улиците от край до край, всички платени и безплатни паркоместа бяха заети. Накрая като ни закара до библиотеката, се примоли на охраната на паркинга да си остави поне за малко колата там, но той я отряза грубо. Не знам дали е успяла да намери място след като ни остави, но се съмнявам. Градът е задушен от коли, никъде няма празно. Щом в едно семейство абсолютно всеки има кола, значи ясно за какво количество мобилни тенекии става въпрос. Задръстванията, които започват от Филипсбург обикновено продължават чак до Кол бей, километри напред. Хората прекарват часове в колите просто влачейки се един след друг.
До около 6 следобед бяхме в библиотеката, след което гладът стана непоносим и решихме да проверим цените на храните в тази част на острова. Тук цените са в американски долари, освен местната им валута. Надявахме се да намерим по-евтини неща тук, във френската част всичко е в евро. Другарчето намери в интернет някакъв голям супермаркет в Кол бей на име Гранд Марше и тръгнахме натам.  Стигнахме малко преди магазинът да затвори и успяхме да си купим хляб и майонеза. Цените ни втрещиха, но бяхме толкова гладни, че се решихме да вземем нещо все пак. Аз купих хляба, а другарчето си взе майонезата, колкото и да бях против, защото беше около 4-5 долара. В България по-голяма от тази кутия е 3,50 лв. Хубавото е, че всеки от нас си има бюджет и си решава. Нахранихме се добре с по три филиики хляб с майонеза и направо ни просветна :) Отправихме се към хълмовете до Кол бей да търсим място за спане, подминахме паметника, сложен за да отбележи границата между двете държави и се намъкнахме в някакви частни пасища или нещо такова. Имаше гъста гора и навсякъде миришеше на овце :) Следващият ден също бе планиран за библиотеката, за да може другарчето да си свърши работата на интернет, така че след поредната дъждовна, тясна и мъчителна нощ се отправихме към Филипсбург отново. Прекарахме целия ден там, следващите няколко дни библиотеката е затворена, защото празнува годишнина. Отново вечеряхме хляб и маойнеза и се отправихме към изоставения хотел, където Маси ни остави първия ден. Този път по желание на другарчето, тъй като искаше да си остави един скъсан панталон там и евентуално да си го вземе като си тръгваме от острова. Взеха ни младежи за Маригот и слязохме на отбивката, прескочихме бариерата и разпънахме палатката в горичката преди хотела. На сутринта тръгнахме към изоставените сгради на хотела. Докато другарчето си търсеше място да си скрие панталона, чух шум от кола. Бяхме точно на площадчето между сградите, когато колата дойде и паркира там, а ние по най-бързия начин се скрихме под едно стълбище на метри от колата. Ако ни хванеха в частната собственост можеше да имаме огромни проблеми. Спомнихме си, че Маси беше казал, че преди всяка сутрин идвал един човек охрана и седял по час да наблюдава. Стиснахме зъби и решиме да се крием докато си тръгне. Със сигурност мина повече от час, а човекът ту влизаше в колата, ту излизаше, беше надул музика и поне не ни чуваше и виждаше. Ако беше решил да направи няколко крачки към стълбището щеше да ни види със сигурност. Времето минаваше и той не си тръгваше, още повече изведнъж чухме шум на двигател и един моторист "долетя" на паркинга с висока скорост. Ние съвсем се същисахме, сега вече все някой щеше да ни види. Двамата мъже се заговориха и точно в този момент решихме да бягаме, тихомълком сложихме раниците на гръб и се измъкнахме към една от сградите. Стискахме палци те да гледат на другата страна, гласовете им се чуваха така сякаш са обърнати, но ако гледаха в нашата посока със сигурност щяха да ни видят. Успяхме да се измъкнем незабелязано и излязохме на плажа, където вече спокойни че не сме в частна собственост продължихме да вървим към шосето. Точно този плаж се оказа най-голямото бунище, което човек може да си представи. Имаше всякакви видове отпадъци, довлечени от морето и никога непочистени. Маси беше казал, че веднъж точно тук намерили и труп. Ние не намерихме труп, но пък открихме "базата" на някакъв клошар, който е събирал купища огромни раковини и ги и е трупал в храстите на брега. Взех две за изпращане към къщи, искаше ми се да ги взема всичките, щяха много да радват домочадието като ги наредят из къщата. Това малко приключение с много адреналин да не ни хванат случайно ни направи деня, остатъкът бе твърде обикновен. Отидохме до една от няколкото марини в Симпсън бей и зачакахме капитани от яхтите наоколо да тръгнат да се връщат към лодките си, за да ги питаме дали си търсят екипаж. Следващите няколко дни се занизаха все такива еднообразни. Другарчето беше далеч по-мотивирано да пита капитаните, отколкото аз. Лично за мен стопът на яхти се оказа повече от отвратителен и в един момент категорично отказах да се занимавам повече. Ще пиша подробно за стопа на яхти в друга публикация и ще обясня какво и защо :) През повечето време с другарчето бяхме разделени - то ходеше от марина на марина да разпитва и търси яхта, а аз отидох до Махо да видя цирка със самолетите и хвърчащите по плажа хора :) Или пък седях в библиотеката и пишех. Също така търсех по всички възможни сайтове за екипаж и пишех съобщения на различни каптани. Дните минаваха и надеждите намаляваха всеки следващ. Другарчето осъзна, че изобщо не е толкова лесно да се намери капитан, който да иска да ни вземе, пък дори и срещу пари. Предлагахме на всички да им помагаме с каквато и да е работа за без пари и без да ни вземат с тях, просто като доброволци, но всички отказваха и предпочитаха да си плащат на негрите, чакащи на марините да бъдат наети за някоя дребна работа и да изкарат пари за алкохол и кокаин. Тъжно! Прескачам подробностите относно стопирането на яхта, марините, капитаните и т.н., защото това наистина си заслужава отделна публикация. Та една неделя, когато слизахме от планината до Кол бей, попаднахме на ежегодния пешеходен маратон, организиран от туристическия клуб на острова. Десетки хора вървяха по маршрута през планината към Маригот. Ние се засякохме с тях на пътеката, тъкмо след като събрахме палатката първите от тях започнаха да минават. Тръгнахме в обратна на тяхната посока, тъй като планирахме да слезем в Кол бей и да отидем пак на марината, но срещнахме капитан Маси, който също е в клуба по туризъм. Той ни покани да се присъединим към маратона и така направихме прехода като бяхме единствените с раници. На края на маршрута имаше организирани храна и напитки за всички участници, бяхме събрали и няколко чувала боклук. Хапнахме сандвичи и плодове и направо ни просветна, не бяхме яли нещо толкова вкусно от много време. Предните дни ядяхме само гадни бисквити сутри, обед и вечер. Маси ни покани у тях, приехме с удоволствие, защото неделя така или иначе бе най-умрелия ден за чакане на марина, нямаше никакво движение там и само си губехме времето. Заведе ни в огромната си къща недалеч от Махо бийч. Там беше и жената, която срещнахме още първия ден и която бе дошла от Щатите, за да е екипаж на яхтата - Лейла. Другото момиче, което всъщност ни измести от възможността да плаваме с Маси, беше заминала за Бритиш Върджин айлъндс и ни беше писала имейли няколко дни по-рано с пожелание да успеем да намерим яхта и с информация, че яхтата на Маси има проблем и може би той няма да плава изобщо. Неговата яхта бе в заливчето зад къщата, оказа се моторна яхта, а не такава с платна. Единият от двата двигатели имал проблем и никой механик досега не се справял със задачата да го оправи. Така че Маси изобщо не можеше да отплава. А Лейла живееше в къщата му с надежда, че яхтата ще се оправи. Не ни трябваше много време да разберем, че двамата не могат да се понасят вече. Лейла говореше лоши неща за Маси зад гърба му, а той не каза нито една лоша дума за нея, само посочи шишето с водка на лавицата, което тя тайно е преполовила, докато него го няма. На нас ни стана странно как това крехко суперслабо същество може да изпие толкова алкохол, но явно може. А на нас започна да обяснява колко я било страх от Маси да не й посегнел. Еххх тия жени вярно не знаят какво искат! Как можеш да стоиш 14 дни в дома на някого, от когото те е страх! Нямам думи просто, двамата с другарчето онемяхме пред нейните излияния.
Маси се оказа страшно готин! Капитан - мечта. На 52 години е, има многогодишен опит в плаването. Ако плавахме с него щяхме да сме истински късметлии! Много коректен, възпитан, в същото време стриктен и строг - много харесвам хора, които знаят какво искат и как да обяснят искането си без да нагрубяват и крещят на екипажа си. Прекарахме три вълшебни дни с Маси - най-хубавите ми дни на този остров. Първия ден като пристигнахме готвехме заедно с него, направихме си страхотна вечеря и до късно си говорехме. Той е иранец, много години живял в Америка и последните 8 в Сейнт Мартин. Често си ходи до Колорадо, където има голямо ранчо с коне и лами далеч в планината. Живее здравословно и смислено, не си губи времето с глупости. Пътувал е много, научил е много, има какво да разкаже. Съхранил е изцяло иранското гостоприемство в себе си, макар че толкова млад е заминал за Щатите да учи. Историята на живота му е много интересна и вълнуваща. Разказа ми за родителите си и Иран, докато другарчето и Лейла бяха отишли до марината в Симпсън бей. Заведе ме и до яхтата, първо се качихме на динги-то (малката надуваема лодка, с която се стига до яхтата, тя е закотвена навътре в залива). Беше ми първото возене на истинско динги, след което сръчно се прехвърлих на яхтата. Разгледах вътрешността, оказа се доста голяма. Може да побере 6 човека, има две кабини с двойни легла и една по-малка кабина. Има две тоалетни, душ, кухня и общо пространство. На горната палуба има два капитански стола, от които се управлява яхтата при хубаво време :) Страхотна е! Като се върнахме другарчето и Лейла също се бяха прибрали и сготвихме страхотна вечеря заедно. Наслаждавахме се на готвената храна толкова много, след всички боклуци, които изядохме предните дни и след глада, това беше буквално пир!
Следващия ден мина все тъй чудесно, говорехме си много с Маси и все повече го харесвахме, докато Лейла дебнеше всеки миг, в който него го няма, за да почне да реве и да се оплаква. Според нея той трябвало да й плаща, задето е дошла да му плава на яхтата, не трябвало да я кара да му готви и т.н. щуротии, които мен лично ме оставиха с увиснало чене! Тази дама цял ден седи и нищо не похваща, той веднъж я помолил да му сготви, а тя се ядосала и сега търси на кого да се оплаква. Преди да дойде при Маси била на яхтата на някакъв богаташ, който й плащал по 1000 долара да плава с него, водел я на разни ресторанти и т.н. лиготии, а сега Маси не й бил плащал?!? Втрещихме се тотално от това, което чувахме. Ние бихме си скъсали гъзовете от работа и дори бихме платили някакъв минимум колкото можем да си позволим, за да ни вземе някой на яхтата си и да плаваме на юг, а тази примадона чака да й плащат за возенето и тя само да се поклаща важно на палубата. :))) Нещата със сълзите й излязоха от контрол последния ден, когато Маси й казал, че не я иска на лодката дори и да се оправи двигателя, защото е физически слаба, негодна и не върши нищо. Тя просто беше съкрушена. Дойде при мен и проплака, че иска да е силна като мен, но не знаела как да стане. Ами яж бе моме, яж! Сутрин яде един грейпфрут, докато ние тримата набиваме здраво и после цял ден бъркаме цимент, лепим плочки и влачим тежки кашони. Това правехме цял ден на третия ден. След като два дни се молехме на Маси да ни даде някаква работа, той колкото и да му беше неудобно да кара каучсърфъри да работят, все пак ни се довери и ни прие за свои. Сутринта извадихме машините и инструментите от мазето, донесохме кашоните с плочки и започнахме да бъркаме цимент и лепим плочки. Вечерта Маси имаше цял нов бар на терасата и беше толкова щастлив, че не можеше да ни се нарадва и не спираше да ни благодари. Лейла дори не излезе да провери какво правим цял ден :) Аз правех цимента, за първи път работех с една много готина машина за бъркане, която вибрира жестоко докато я държиш включена и ако имаш слаби ръце ще изпръскаш всички и всичко наоколо с цимент :) Затова машината бе само в моите ръце през цялото време. Маси я взе веднъж и ми изпръска целия панталон и пода наоколо, защото натисна не когато трябваше. После половин час си прах панталона на двора, за щастие преди да засъхне се маха. Общо взето цял ден беше голямо веселие! Налепихме плочките перфектно, стана много красиво, по едно време спряхме да обядваме и да съберем нови сили. Маси ни похвали, че сме страхотни работници. Предния ден пък му помогнахме много със сплитането на въжетата за яхтата. Научихме се как да ги правим и направихме доста, той остана много доволен. Същия ден вечерта бе поканил гости - три французойки, които дошли да си търсят работа на острова за зимата и живеят в Маригот в момента. Още не успели да намерят нищо, не било лесно. Приготвихме голяма вечеря за нас и за тях, говорехме си до късно, след което всички отидохме на яхтата за по чаша вино за пиещите алкохол и сок за непиещите. Едно от най-яките неща в къщата на Маси беше покривът. Имаше навес с легло и хамак под него, така че и трите нощи прекарахме там с другарчето. Всяка нощ валеше, но като бяхме под навеса нямаше проблем. Освен всичко друго успяхме и да си изперем дрехите, че и да си запиша снимките на компютъра на Маси, който има ДВД записвачка. Не остана нищо несвършено преди да си тръгнем. Оставихме част от багажа си у Маси и тръгнахме само с най-необходимото за следващите дни. Също така приготвих и опаковах първия си колет за вкъщи, съдържащ дисковете със снимките, всички събрани до момента раковини, миди и корали и брошурите от кораба плюс карти на някои от посетените досега места. Стана 3,7 кг пакет. Денят, в който си тръгнахме от къщата на Маси, отидохме до Маригот да го изпратим. Там в пощата ми поискаха 50 евро, което бе немислимо, така че отидохме до Симпсън бей в холандската част, където се оказа по-евтино - 40 долара. Нямаше как да продължа да нося раковините в раницата, защото всеки ден щяха да се чупят все повече, нито пък снимките, защото дисковете щяха да се надраскат от триене, така че колкото и да ми бе неприятно изпратих пакета. Следващите дни прекарахме единствено по марините в търсене на яхти. Почивката при Маси, комбинирана със супер приятната работа, ни се беше отразила много добре и бяхме освежени. Все още имахме някаква надежда, че ще намерим капитан, който ще ни вземе, а вече имахме и препоръки от Маси, който много ни хареса за екипаж и безспорно щеше да ни вземе ако лодката не бе развалена.



Продължение по-нататък.....
  

 СНИМКИ:

пристигаме на Сейнт Мартин

това е върволицата от народ между нашия круизен кораб и съседния

другия е като мишка до нашия, а сам по себе си е огромен

в една от презентациите показваха размерите на кораба ни
 


пристанището за круизни кораби ни посреща доста шарено





Филипсбърг - столицата на холанската част














осъществих мечтата си да съм пират!

по крайбрежната улица

гледка към Симпсън бей

малкото островче недалеч от изоставения хотел

Маригот - столицата на френската част


пазара за туристи



една от марините в Маригот

Филипсбърг сутрин, забележете пристигащия круизен кораб в далечината

отново Филипсбърг

между Фриарс бей и Хепи бийч

пътеката към Хепи бийч

Хепи бийч - един от най-спокойните плажове на осрова

пробвахме да го ядем сурово това, но беше гадно, иначе се правело сок от него

заливът на Гранд Кейс



първият ни кокосов орех, снимахме заколението му стъпка по стъпка

"месцето" му беше вкусно

в Гранд Кейс


Гранд Кейс отново

за жалост няма диви банани, все са на някого




плажът на Ансе Марсел


този сладур хич не щеше да позира за снимка

Дъкс бийч - една от нощувките ни
 
това е прехода, който правихме в северната част на острова

марината на Ансе Марсел

карибски череши!

а това излезе от някой вълшебен джоб, когато бяхме озверели от глад!

корал мозък

едно от заливчетата по маршрута

едно от последните недокоснати кътчета на острова

прекрасни диви плажове, останали са такива, защото не са достъпни с кола






черешиии


сушата отсреща е Ангуила - съседния остров-държава







тези кактуси са голямата атракция на резервата


паметникът на границата на френската и холандската части

раковините, които изпратих към вкъщи

 защо никой не ми спира на стоп! :)))


 
Симпсън бей

тези щъкат навсякъде

след дъжда

една от многото нощувки

гледка към Симпсън бей

това ни е храната за доста време напред

известния със самолетите Махо бийч

на една ръка разстояние







въпреки предупреждението много хора продължават да си играят с въздушната струя на самолетите :)





месец преди Коледа навсякъде има снежни човеци, елхи и Дядо ми Коледа, само снега липсва

фауната на острова


игуаните са стотици и са навсякъде :)






този е страшен позьор :)









 








Ориент бей




хайкинг клубът организира голям пешеходен преход веднъж годишно, ние участвахме в него

накрая имаше храна и напитки за всички участници

и се събра доста боклук
в дома на капитан Маси
разкошна вечеря



всички картини той ги е рисувал

басейнът е под терасата, може направо да се скача отгоре :)


покривът беше нашия многозвезден хотел

гледката си я бива :)
яхтата на Маси, , има три кабини, кухня, баня и тоалетна

тъй изглежда като влизаш вътре
бъркане на цимент

лепене на плочки

Маси  (вляво) беше много доволен от нас, налепихме му плочките :)

Няма коментари: