Чили 3 - планини, водопади, лагуни, сняг и една плажна Коледа



поздрав за всички - снегът до високопланинската лагуна де Лас Анимас :)


След като си взехме довиждане с Пауло и Талка, а аз оставих старите си продупчени обувки в един градски парк с надежда някой беден човек да ги намери и осинови, хванахме стопа за Молина - последното голямо градче преди парка. На изхода на града ни взе пикап с две кучета заедно с нас в багажника, закараха ни до черния път за Ел Радал. Походихме малко и пак ни взе пикап почти до Ел Радал, след което още един за след входа на парка. Покрай целия път нагоре имаше къмпинг след къмпинг, кабани след кабани и навсякъде огради, така че нямаше къде да се спи. В Чили платените къмпинзи са много популярни и в някой от тях дори можеш да отидеш за няколко часа на пикник, което е с отделна тарифа. Тоест пикника също се плаща :) Самият национален парк разбира се има входна такса и ние не знаехме точно как ще минем, но на главния вход явно нямаше никого и си влязохме без проблем. Вървяхме доста, докато си харесахме една гора за спане и се установихме. На сутринта походихме съвсем малко и стигнахме първия водопад Velo de la novia (булото на годеницата). В този парк водопадите са основната атракция и въпросните "седем чаши" са всъщност седем мънички водопада един след друг с разкошни басейни между тях. Доста любители на каяка се спускат по тях, само че тъй като завършват с голям водопад Ла Леона (лъвицата), преди него трябва умело да прекратят спускането. Първия водопад не се плаща, но до пътеката за седемте чаши и ла леона имаше къщичка на лошите с чичко, таксуващ туристите и цената бе 4000 песос за чужденци и наполовина за местни. Много ми е интересно как в държава с изключително висок стандарт като Чили може да има цени за туристи и такива за местни. Това нормално се прави в бедните държави, където всеки гринго е богат, като Перу например. Цените в Чили са като в Западна Европа, дори е по-скъпо, та как е възможно да таксуват чуждите туристи повече при все това, че техният стандарт на живот често е по-нисък от чилийския. Примерно ако перуанец дойде на ваканция тук, той направо ще фалира, дори 2000 песос за билет ще са му много, та какво остава за 4000. Естествено продължихме си по пътя и не след дълго стигнахме тайната безплатна пътека, за която четох в интернет няколко дни по-рано. Чуждестранен пътешественик бе споделил как се стига без пари до водопадите и аз за късмет попаднах на текста. Има табела за едни кабани Катак малко след официалния вход и там се тръгва надясно по пътя за кабаните, пресича се моста и след това има табела, сочеща към водопадите и друга за кабаните. Минава се по пътека от другата страна на реката, а не откъм официалния вход и се открива чудна гледка към всички водопади, а накрая и към Ла Леона, до който се слиза по стръмна пътека надолу. Връщането е по същия път ако не искате да се намокрите, може да се пресече с плуване съвсем малкия воден участък, който отделя тази пътека от другата. Имаше доста хора, които бяха на слънчеви бани или се къпеха във водопада и всички те бяха дошли от главния вход. Върнах се при другарчето, което чакаше с багажа до пътя и продължихме да вървим нагоре към селцето Парке Инглез. Там се намираше инфо центъра на парка, края на пътя и началото на пешеходните маршрути. Влязох да взема карта и питах чичето кой преход е най-хубавия. Предложи ми този за Ел Болсон, благодарих му и си излязох, не ме пита за пари и билет, защото явно не можеше да си представи, че толкова късно следобед ще тръгнем да правим прехода. Напълнихме си вода от двора на инфо центъра и поехме по пътеката. Тя минаваше през вълшебни гори, доста подобни на тези в Странджа. По някое време взе да се смрачава и спряхме в гората да спим. Паленето на огън във всички гори на Чили е забранено и нарушението се наказва със затвор и големи парични глоби, на другарчето хич не му бе лесно да се примири, че няма да яде готвена храна и сме в гората, където е пълно с дръвца за огън. Легнахме си след като хапнахме поредните сухоежбини. На сутринта продължихме по пътеката за Ел Болсон. Два прекрасни коня пасяха насред нищото и почти тръгнаха след нас по пътеката. Имаше и много диви зайци наоколо, мънички и пухкави, както и доста едри, един от които другарчето помисли за сърна :)) Стигнахме Ел Болсон и заслона, имаше туристи, които тъкмо тръгваха нагоре в нашата посока, а ние се забавихме докато пресечем реката и снимаме заслона и красивите скалисти планини наоколо, така че им дадохме преднина. Не смятахме да се задоволим само с ходенето до тук и искахме да отидем до високо разположената лагуна Лас Анимас. Не разбрахме дали е безплатно да спиш в заслона, или пък някой от лошите минава да събира пари. След още час ходене стигнахме долина със свободно пасящи коне и крави, там започна по-стръмното изкачване по сипееста пътека. Доста вървяхме нагоре, видяхме кондор и настигнахме бавните трима туристи. Спряхме на разстояние да ги изчакаме да минат по ледника, на тази височина имаше останали парчета неразтопен сняг, който в момента бе доста кашест под влияние на жаркото слънце. Мястото за преминаване бе опасно, стръмно и с изровени в снега стъпки - доста коварно като цяло. На едно друго такова място преди това, също имаше опасност от падане в пропастта, така че другарчето разумно се отказа да минава и го оставих с всичкия багаж, което ми помогна да продължа само с фотоапарат в себе си. Минах внимателно първия лош участък, после се качих по скалите под водопадче, което течеше надолу и ме мокреше, след което стигнах и до стръмния по-дълъг снежен участък. Онези тримата вече ги нямаше, бяха успели, след като обаче единият бе паднал веднъж и го чухме да вика, докато пада. Явно нищо му нямаше и бе успял втория път. Оказа се, че има и още двама туристи, които са били пред нас и които се отказаха точно преди снега и тръгнаха да се връщат, когато аз отивах. Като стигнах до снега, почнах да се чудя дали ще успея с маратонки при този наклон, но не се чудих дълго, вкопчих се със зъби и нокти. Забивах крака в снега и си помагах с ръце, които съвсем замръзнаха от допира със студения сняг. За нищо време се качих само с няколко подхлъзвания и от другата страна се радвах на невероятната гледка към други планини и долини. Лагуната бе на час ходене, около нея също имаше големи струпвания на сняг, обиколих я цялата и след като се полюбувах на красотата й, тръгнах обратно. Другарчето ми се зарадва и веднага тръгнахме надолу, за да слезем колкото се може по-ниско за спане. Тук на 2000 метра височина е като на 5000 в Перу и Еквадор - студено и има сняг. Слязохме до долината с кравите и конете, разпънахме недалеч от един водопад и спахме чудесно. Големи зайци подскачаха близо до палатката надвечер, бяха много подивели. На сутринта поехме надолу и срещнахме един руснак, който се движеше по GPS координатите на някакви хора, вървели този преход преди и смяташе да стигне още по-далеч от нас. Пътеките след лагуната бяха неясни, а ние нямахме и много храна, така че трябваше да се връщаме. Доста вървяхме докато стигнахме разклона за едночасова разходка до едно каньонче на име Мала Кара. Отидох да го видя, докато другарчето чакаше с багажа. Там имаше няколко човека, които мързеливо се припичаха на слънце.
Успяхме да слезем чак до гората, в която спахме преди две нощи и която е преди водопадите и малко след главния вход на парка, погледнато отдолу. Там стигнахме почти по тъмно, след като похапнахме джанки от крайпътни дървета и установихме, че след 17:00 на входа с лошия чичко за водопадите няма никого, така че може да се посетят и от тук без пари.
Сутринта продължихме все надолу и след дълго ходене хванахме стоп за Молина. Там си купихме храна и седнахме в парка. По-важното бе, че изпратихме пакета с новите ми снимки за вкъщи, след като получихме вест, че предният пакет от Перу е пристигнал след 40 дни чакане. Най-дълго пътуващият пакет досега, но добре че пристигна, направо го бяхме отписали. На излизане от Молина направихме две много важни покупки. Аз си взех обикновена мушама за дъждобран, тъй като оставих чадъра на Пауло - бе много трудно да се пътува с такъв голям чадър, постоянно се тревожех да не се счупи в някоя кола, а и ми трябваше нещо по-сериозно за Патагония. Също така купих коледен подарък на другарчето - газово котлонче. С което всичките ни проблеми с храната приключиха. Тъй като не може да се пали огън, а храната в магазина е боклук, това е единствения начин да ядеш нещо вкусно и здравословно, а и ако си готвиш, излиза най-евтина храната. Другарчето страшно се зарадва и като излязохме от магазина, тръгна да отделя бутилката от котлончето (те се продаваха заедно), само че изобщо не подозираше, че бутилката не може да се маха след като веднъж е сложена и като отвори предпазителя, газта взе да хвърчи навсякъде, изпръска му панталоните и изобщо стана една... Другарчето хвърли бутилката на безопасно разстояние и изчака всичко да излезе от нея, след което купихме нова и нямахме повече ядове. Идеята бе да се носи отделно бутилката от котлончето, но се оказа, че сложиш ли я веднъж, не се маха, а ние с такова котлонче не сме работили и не знаехме.
Започнахме да стопираме по пътя за Вилчес и другия парк резерват Алтос де Лиркай. Сменихме няколко превозни средства и почти по тъмно стигнахме Вилчес, само че долната част на селото, а резерватът почва много километри нагоре. Имахме голям късмет и ни взе пикап, хората отиваха на 4 км от входа на резервата. Последните километри извървяхме по тъмно и успяхме да се вмъкнем нелегално и незабелязано в 23:00 през нощта. Имаше 4 проверки или входа. Първо бариера с къщичка, после инфоцентър и бариера, после друга къщичка с паркинг и накрая администрацията, където бая се стреснахме, защото къщата светеше, имаше кола отпред и явно и хора. Но никой не ни усети, минахме по каменистия път без челници и се изпоспъвахме. Промъкването бе успешно. И тук се плаща 4000 песос за чужденци. А най-интересното е, че след администрацията имаше къмпинг, където се плаща 10 000 песос на човек, за да си опънеш палатката! Като минавахме покрай къмпинга, някакви хора все още бяха будни и ни осветиха с фенери, но нищо не казаха, явно бяха къмпингари. Спахме в гората след къмпинга и на сутринта продължихме по пътеката. Имаше един преход към Лагунас Алтос и втори към Еладриядо. Първият бе 3 часа в едната посока и се качваше до 2000 метра, а вторият 3,5 часа и се качва до 2200 м. Реших този ден да направя първия, оставих другарчето скрито в гората с багажа и поех нагоре по стръмната горска пътека. Имаше голямо изкачване, което ме изведе на билото и пътеката продължи малко по-равна. Бе много красиво, пълно с цветя по поляните. След всичкото изкачване последва слизане до лагуните, което включваше ходене и по сняг, но не бе стръмно като качването при предния преход. Долу имаше хора и една разпъната палатка, въпреки че пишеше, че е забранено да се къмпингува по този преход. Често имаше забрани за къмпинг, явно с идеята всички да ходят на регламентираните такива и да плащат. Ние така или иначе се криехме навътре в гората и трудно биха ни хванали. Слязох за около два часа до другарчето, преходът много ми хареса, нощувахме в гората наблизо и на сутринта поех и по другия. Пътеката за него минаваше близо до друг къмпинг на лошите, но те не ме видяха, пътеката бе леко встрани. Качих се до Еладриядо, което е много интересно струпване на камъни във форма на площадка, където кацали извънземни според Пауло. Освен това там се откриваше страхотна гледка към вулкан Дескабезадо (обезглавения) и друг съседен на него. Долината в подножието на вулканите също бе величествена, а времето вече една седмица бе просто перфектно и се бяхме отпуснали тотално. Вечерта си легнахме отново в гората, но тъмни облаци покриха небето и подозирах, че ще завали. До сутринта капка не капна, след което в около 7:00 започна да вали и не спря изобщо. Не след дълго счупената ни недобре изпъната и продупчена отвсякъде палатка, бе буквално пълна с вода. Шалтетата и чувалите ни бяха прогизнали като водата стигна до нас и лежахме в чувалите си с мокри дрехи. Толкова се намокрихме и така студено ни стана, беше кошмарно! Едва успяхме да съберем мокрите неща, докато по едно време дъждът отслабна, но тъкмо тръгнахме и отново се усили много. Едва стигнахме до входа на парка и имахме късмет, че мъж и жена ни взеха на стоп за Сан Клементе (първото по-голямо градче след парка). Бяхме мокри и кални, направо ни беше срам да влезем в лъскавата кола. Проклинахме палатката си и започнахме да обмисляме купуването на нова, защото този дъжд бе само малко предупреждение за това, което ни очаква в Патагония. В Сан Клементе напече слънце, седнахме в парка и чакахме поне дрехите ни да изсъхнат. Купихме си храна, писахме на Пауло, че ще се прибираме в Талка на следващия ден и тръгнахме да излизаме от града. Кратък стоп ни отведе до място, където тъмното ни хвана и се установихме до един канал, на изключително неравно, мокро и обрасло място. Добре, че тази нощ не валя, защото при този наклон и дупки, съвсем щяхме да се наводним. Проблемът в тези райони на Чили е, че всичко е оградено с мрежи и всичко е частна собственост. Не можеш да отидеш в никоя гора край пътя, освен в резерватите, защото е преградена и е на някого. Точно като в Колумбия оградите са навсякъде. Километри наред няма празно, имотите са големи, къщите на разстояние, но все ги има като ти трябва място за палатка. Тази нощ не ни беше никак лесно да намерим такова, затова се установихме до оградата на частна собственост, до канала. Сутринта поехме към езерото Колбун, където напече слънце и изсушихме всичко мокро, с което бяхме изкарали нощта и отново бяхме спали в мокри чували. Крайната ни цел за деня бе лагуна дел Мауле - високопланинско езеро на границата с Аржентина. Стопът натам бе труден поради липсата на трафик, но ни взе поредния готин чилиец, който бе от Медано и имаше кабани там, но реши да ни закара до езерото. И всъщност само благодарение на него го видяхме. Първо - оказа се, че граничният пункт не е на самата граница, а още преди езерото и то се води ничия земя, така че щяха да искат да ни подпечатат паспортите, за да идем до езерото, а ние нямаше да дадем, защото си пазим страниците. Нашият човек обаче познаваше граничните и ни пуснаха до лагуната без никакъв проблем. Второ - 15 минути след като стигнахме лагуната и я наснимах, небето притъмня и цялата лагуна изчезна, появи се непрогледна мъгла и започна страшна снежна буря. Времето бе толкова ужасно, че не можехме да си подадем носовете навън от колата и ако бяхме се излъгали да слезем там, щяхме да си умрем, просто да замръзнем при тази скорост на вятъра и бруталната снежна виелица. Като се отдалечихме доста от лагуната, времето се оправи и като слязохме на отбивката за Медано, продължихме стопа под слънчевите лъчи. Взе ни кола за Сан Клементе и там направо продължихме стопа за Талка, Пауло ни очакваше. Вместо нормална кола обаче ни взе автобуса за Талка. Изобщо не го стопирахме, но шофьорът бе толкова готин, че просто спря и ни взе. През целия път не спря да се бъзика и пътниците изпопадаха от смях. Освен с нас, се шегуваше и с всеки друг пътник, който се качваше. Беше много весело в автобуса :) Пауло ни посрещна за втори път в дома си, вечерта си говорехме до късно, а на следващия ден с другарчето излязохме да видим какви палатки се продават, защото бяхме тотално отчаяни от положението с нашата. Не можахме да си харесаме, бяха или много тежки, или не бяха тип иглу, а други измислени форми вече не щем. По улиците на града атмосферата бе предколедна, всички пазаруваха, пълно бе със сергии за опаковане на подаръци. Вечерта отново с Пауло си говорехме до късно, след което прекарахме поредната безсънна нощ в работа на компютъра.
Тръгнахме си от Талка чак следобед, дотогава се мотахме в парка и в дискусии за палатката. Стопирахме към крайбржието с идеята да идем на плаж за Коледа. Спахме в разкошна борова гора недалеч от селцето Батуко. На сутринта бе 24-ти и продължихме стопа към плажа, който по този пуст откъм трафик път отне доста време. Стигнахме градчето Курепто и намерихме безплатен интернет в парка до общината, така че останахме доста дълго в разговори с близките у дома. Това ми беше най-хубавия коледен подарък! Иначе получих и подаръци от другарчето - страхотна нашивка с Африка и буркан нутела :) Да си говорим и да се видим по скайп с близките беше истинската Коледа за мен и освен, че ме разплака, защото всички вкъщи зверски ми липсват, ме и зарадва, защото успях да ги чуя и видя на камерата :) Тръгнахме си от Курепто щастливи, черпих другарчето от най-скъпия и вкусен сладолед в магазина и продължихме стопа към плажа. Стигнахме привечер, гледахме залеза и си намерихме хубаво място в гората над плажа, изкачвайки се по стръмна пътека право нагоре и стигайки разкошни борови гори. Гледахме гларуси и лешояди отвисоко, както и разкошния океан с разбиващите се в брега големи вълни. Прекарахме първа плажна Коледа :) На мен всички тези Дядо Коледа и елени по моловете, както и коледните елхи, въобще не ми се връзват с околната среда - тук е лято! Време е за море, няма сняг, изобщо тия коледни песнички по магазините ми се струват направо смешни и съвсем не на място. На следващия ден смятахме да ходим до езерата Торка и градчето със стари къщи Вичукен, които Пауло ни бе препоръчал. Но на едно място край плажа, където имаше къщичка-гледка на една скала, намерихме контакт с работещ ток и останахме там целия ден и цялата нощ, за да си напиша аз блога и другарчето да си свърши някаква работа. Цял ден спираха хора с колите си и поглеждаха към океана, снимаха се и си заминаваха. Много им беше интересно какво правим, тук е характерно, че всички много зяпат и оглеждат с интерес и без срам. Белинда също бе казала, че чилийци постоянно я зяпали, а тя живее в градчето Лас Крусес и изобщо не е турист с раница. Явно просто е характерно за народа :) Та на това място си поседяхме доста, а през нощта близо до къщичката спря кола и ни изправи на нокти, но никой не излезе от нея и малко по-късно замина. На сутринта, капнали от умора се отправихме на юг по крайбрежния път, следваща спирка Конститусион.

Весела Коледа на всички! Когато успея да публикувам това на блога, вероятно ще е доста след Коледа, но е по-важно кога е писано, а именно днес - на Коледа :)          

Поздрав с нещо много любимо в две версии:
https://www.youtube.com/watch?v=6Dakd7EIgBE
https://www.youtube.com/watch?v=L0MK7qz13bU 

след входа на Сиете Тазас

първия ни камп в гората

водопад Velo de la novia






водопадчетата с басейни Сиете Тазас


водопад Ла Леона



перфектен за плуване

по тайната пътека



началото на селцето Парке Инглез

по пътеката за Ел Болсон и лагуна Лас Анимас




табелите са навсякъде

карта на парка

на английски - chicken spider! страшни сладури и не са отровни :) много меки на пипане



разкошен :)







втора нощувка в парка

това са вид гъби и според хоста Пауло в Талка - ядливи

не сме ги пробвали още







заслонът на Ел Болсон


емблематичната скала









много странни цветя, като стереопор














тук почнаха петна сняг

а това трябваше да се преодолее

беше стръмничко



стъпките нагоре

на бял сняг се ходи с бели маратонки :)


от другата страна




лагуна Лас Анимас



















обожавам ги тези :)

каньончето Мала Кара




в парка на Молина

начало на трекинга в резерват Алтос де Лиркай


двата най-важни прехода






вулкан Дескабезадо или Обезглавеният - 3830 м, активен :)


разкошни цветя има по планините тук!


отново се ходи по сняг, но не е стръмно

Лагунас Алтос








по пътеката за Еладриядо



интересно откъде се взе стадото кози :)







първо приложение на подаръка ми за другарчето - газово котлонче :)

след големия дъжд...катастрофа!

в Сан Клементе

лагуна Колбун




голямото сушене

компот от праскови в хартиена консерва :)


странни дупки в асфалта..

....с живот в тях

към лагуна дел Мауле

брррр студ :)

езерото е огромно












внезапно времето се разлюти, снежната виелица се развихри и лагуната изчезна...


фосили край Медано