Аржентина 1 - до Ушуая и назад


броненосец :)

Аржентина има десетки входни гранични пунктове, но нали си падам малко от шантавите пътешественици, избрах да пресечем пешеходната граница недалеч от Ел Болсон и така се озовахме в национален парк Лаго Пуело, започвайки страната с природните й богатства. Паркът бе много красив и имаше доста пътеки за ходене. Като стигнахме изхода/входа на парка, оставих другарчето под една сянка и отидох до инфо центъра да взема карта на парка. Направих още няколко кратки трейла преди да се отправим към Ел Болсон и да пробваме за първи път стопа в новата за нас държава.
Застанахме да стопираме на изхода на парка, но дълго време никой не спря, така че решихме да тръгваме да вървим и да стопираме в същото време. Малко нататък стигнахме същинския вход на парка, където се плаща такса от 50 песос (1 долар по официалния курс е около 8 песос, а на черния пазар 12-13). Ние смятахме, че паркът е безплатен и неприятно се изненадахме от наличието на такса. Другарчето пита едно от момчетата, продаващи билети и то му каза, че се плащало само от 7:00 до 19:00 и ако влезеш преди или след това, не плащаш. Очевидно имаше вратички за такива като нас, а през деня идваха толкова много туристи с коли, че имаше 5-6 човека, които продаваха билети, явно един не можеше да свари.
Извървяхме цялото село с идентично на парка име, но никой не спираше на стоп. Явно в Аржентина стопът нямаше да е лесен, нормално в Чили в националните паркове всеки спираше дори и без да стопираме. Накрая все пак ни взе един пикап с двама мъже до разклона за Ел Болсон. Там почти веднага ни взе едно момиче до градчето. Много се учудихме - само момиче спря! Такова нещо не ни се беше случвало никога в Чили, там изобщо жени не ни вземаха на стоп.
В Ел Болсон имахме няколко важни задачи - да обменим пари, да си купим храна, каквато вече изобщо нямахме, да вземем карта на страната и да проверим дали има библиотека с интернет. Обменът на пари се получи в едно магазинче, където сменихме двадесет долара на курс 11. Единственият малко по-голям супермаркет Ла Анонима (който се оказа водещия супермаркет на аржентинска Патагония), беше в сиеста и щеше да отвори чак в 5 следобед. В инфоцентъра едва успях да ги убедя да ми дадат една карта, която нормално се дава безплатно, искаха да ми продават от платените. Библиотеката бе затворена, но очевидно нямаше уай-фай, така че нямаше да е лесно както в Чили с интернета.
Самото градче Ел Болсон на пръв поглед изглежда много приятно, защото е разположено в красива скалиста местност с чудна природа наоколо и доколкото разбрах има десетки пешеходни маршрути наоколо. Обаче хората са това, което прави града наистина отблъскващ за мен. Тук преобладават изпадняците и наркоманите пред нормалните хора. За първи път имахме неприятното преживяване като седнем на главния площад - един нещастник дойде да ни продава марихуана като дори я сложи върху раницата на другарчето, докато чакаше да чуе дали ще си купим, а ние го гледахме втрещени и не можехме да повярваме. Всички в парка пушеха трева, а изпадналите типове, които оглеждаха багажа ни и обикаляха наоколо непрекъснато, бяха толкова много, че не ни се седеше повече от 5 минути в този град.
Накупихме си храна от магазина след като отвори (храната в Аржентина надмина по гадост и еднообразие всички държави от моя пътешественически опит досега) и тръгнахме да вървим към изхода на града. Стопрахме и отново за наша изненада ни взе жена! По-натам разбрахме, че за разлика от Чили, в Аржентина жените имат водещата роля във всичко и манипулират както си искат мъжете си. А ако видите профучаваща убийствено бързо покрай вас кола, шофьорът непременно ще е жена. Те карат по-агресивно и бързо дори от мъжете (които от своя страна също карат като идиоти).
Жената ни остави на разклона за Лаго Пуело откъм известната Рута 40 - национален път с обща дължина 5000 км, по който смятахме да се придвижваме занапред, сега надолу, а по-нататък нагоре чак до Салта и Хухуй. Започна да се стъмнява, затова се ориентирахме към търсене на място за спане. Влязохме в една гора край пътя и докато се опитвахме да си проправим път през гъстата растителност, от храсталака изпълзя някакъв пропаднал тип! Облещихме се и веднага се чупихме от там. За първи път имахме такъв лош късмет, но се намирахме в гората на имот, на който пишеше, че е общинско сметище и вероятно човекът бе клошар, а сметището може би е близо.
Отидохме пак на главния път и тръгнахме да вървим. Навсякъде имаше къщи и огради, никакво място за спане. Ходихме доста и стигнахме пожарникарска сграда. Лампата светеше и решихме да попитаме дали може да опънем палатка в двора им. Човекът каза, че не може, но по-натам по пътя имало място, където да може да се установим. Походихме още и намерихме незаградена горичка, където се разположихме. Бяхме неспокойни през нощта, очаквайки да се появят изпадняци, тъй като все пак бяхме само на десетина километра от този пропаднал град, пълен с всякаква измет. Поне разбрахме защо стопът ни беше толкова труден на другия ден и почти стигнахме следващото село без никой да ни вземе. Накрая все пак спря един човек и ни откара до село, в което другарчето намери уай-фай и където вятърът вдигаше кълбета прахоляк и ни направи бели, докато стопирахме няколко часа на бензиностанцията. Никой не искаше да спира и привечер ни писна и тръгнахме да вървим. Не бяхме направили и 100 метра, когато една кола спря. Отново жена, този път възрастна! Не можехме да разберем какво става в тая държава, как може всичко да е наопаки. Нормално жените не спират дори и в България, ние сме ги отписали по подразбиране от стопа и въобще не сме очаквали някоя някога да ни вземе. В Аржентина жените май щяха да се окажат хора :)
Тази дама пътуваше за Ескел и ни дръпна доста километри напред. Разказа ни, че хората не спирали около Болсон, защото имало доста лоши истории със стопаджии - убийства и грабежи. Е, това не ни учудва, имайки предвид какви боклуци с раници се мотаят по улиците на градчето. Ще излезе, че Болсон е нещо като тревоманската столица на Аржентина. Жената каза, че е "зона либре" и полицаите не правят нищо по въпроса с тревата.
Добре, че се ометохме бързо от това ужасно място, а на разклона за Ескел слязохме, за да продължим надолу по рута 40. Още не бяхме чакали и пет минути, когато един лъскав черен джип спря. Този път беше мъж и отиваше чак на атлантическия бряг, в големия град Комодоро Ривадавия. Нормално ако искаш да стигнеш до Ушуая, това е пътя, който трябва да вземеш, понеже рута 40 надолу е напълно лишена от трафик и неасфалтирана. Реших да направим точно това, а нагоре да се връщаме по рута 40, така ще видим и двата пътя. До Комодоро бяха много километри път, не след дълго се стъмни и заваля дъжд, а нашият шофьор караше със 160 на автопилот. Сметнахме, че е луд и е изключение, но се оказа, че всички аржентинци карат изключително бързо и агресивно (160-170 на асфалт и 120 на черен път). Поне музиката в колата бе супер и раздумката вървеше, та времето мина бързо.
Целият път до Комодоро минава през пампата и не се ядосвахме, че сме пропуснали някакви гледки, защото всичко бе равно, голо и лишено от дървета хиляди километри. Още преди Ескел пейзажът се смени в полза на безкрайната пампа и е все така в тази част на Аржентина. На входа на Комодоро имаше бензиностанция, където мъжът ни остави и ни каза да питаме дали можем да опънем палатка там. В Аржентина се оказа масова практика да се къмпира на бензиностанции. Безплатно и сигурно е, много хора го правят и за нас се оказа удобно решение във ветровитата и лишена от завет пампа, където реално не можеш да отвориш палатка ако нямаш стени наоколо.
Нощувахме на бензиностанцията, а сутринта решихме да влезем в града да видим един истински аржентински град, да обменим още пари и да хапнем нещо. Два часа стопирахме на входа на града, имаше към 10 км до центъра, минаваха хиляди коли и абсолютно никой не спря. Реших, че ако влизането в този град е толкова трудно, то излизането ще е направо ад, така че няма смисъл да влизаме изобщо. Преместихме се да стопираме от другата страна, тоест на изхода в посока юг, където реално отивахме и така пропуснахме да разгледаме този индустриален петролен град. В Комодоро почти всеки работи нещо, свързано с петролната индустрия. Дори имало българска общност в града, но така и не можахме да я посетим.
Стопът надолу не бе по-лесен, но по някое време един човек спря за Калета Оливия. Беше приятен и мина през градчето, за да ни го покаже, след което ни откара на изхода му. Калета Оливия бе поредния прашен, гол, отблъскващ аржентински град в пампата. Те явно всичките бяха такива. На този изход висяхме доста часове преди да спре едно камионче, разнасящо сладолед. Остави ни на един разклон в нищото, където за първи път видях две страхотни животни - голямата щраусоподобна птица нанду (цяла група) и два броненосеца. Наблизо обикаляха и редовните в пампата гуанако.
Мислехме си, че като сме на разклон в нищото, далеч от всякакви населени места, хората ще спрат по-лесно, защото ще се притеснят да ни оставят без храна и вода. Нищо подобно - колите си минаваха, камионите също, но никой не спираше. След около 4 часа, през които съвсем замръзнахме, брулени от студения вятър, един камион спря. Шофьорът бе много приятен, пътуваше с жена си и детето, но се намери място и за нас в кабината. Спряхме на една бензиностанция да се изкъпят, така че и ние успяхме да ударим по душ. След това спряхме на друга бензиностанция, където щеше да се спи, а на сутринта камионът продължаваше извън рута 3, така че нямаше как да продължим с него. Спахме до 10:00 в палатката, бяхме доста изморени от късното лягане и оскъдно спане предните нощи.
Бензиностанцията бе поредното прашно и ветровито място, а на сутринта видяхме, че сме разпънали палатката недалеч от канал с оточни води, та разбрахме и откъде е идвала тежката миризма. Нямахме никакъв апетит да ядем боклуците, които си бяхме купили от супермаркета, а най-лошото бе, че никъде нямаше бутилки газ за нашето котлонче, така че не можехме и да готвим. Можехме да ядем само хляб. Всичко друго бе или много скъпо, или абсолютно невъзможно за ядене - визирам бисквитите.  
Внимание!!! Вегетарианците, четящи блога ми, внимателно да прочетат следващите редове!!! Бисквитите, които се произвеждат и продават в Аржентина, често съдържат говежда мас!!!! Четете изключително внимателно съдържанието на всеки продукт, който купувате (не само бисквити, казаха ни и че в хляба е възможно понякога да има). Говеждата мас се нарича grasa de vacuna. Много внимавайте какво си купувате за ядене. В Чили няма нищо подобно, същите марки бисквити, които се правят в Чили и Аржентина, нямат мас в Чили и имат в Аржентина. Така че внимание!!!
Аз за първи път в пътуването наистина нацяло загубих апетит и от всичко ми се повръщаше. Положението с храната бе трагично. Например имах една кутия dulce de leche, което е уж същото като манхара в Чили, но като ядох от него ми стана лошо, а от манхар никога не ми ставаше лошо, колкото и много да ям.
Стопът след тази бензиностанция на разклона за Сан Хуан отново не бе от най-бързите, но накрая ни взе камион, с който пътувахме цял ден до Рио Гайегос - доста голям град преди границата с Чили. Преди да стигнем до него, камионът спря да разтоварва в Пиедрабуена - единственото приятно изглеждащо и свежо градче, което видяхме в Аржентина досега. Навсякъде по улиците имаше фигури на различни анимационни герои, статуя на Дядо Коледа с гуанакота вместо елени, впрегнати в шейната и изобщо имаше закачлива и веселяшка атмосфера.
Рио Гайегос бе поредния грозен и направо гаден град, от който след час стопиране успяхме да се махнем - взе ни един човек чак за Рио Гранде - най-големият град на Огнена земя. С него пресякохме две граници и се сдобихме с 4 нови печата в паспортите. Минахме ферибота до Огнена земя по залез и видяхме множество морски лъвове, подскачащи във водата като делфини. Ферито е безплатно за пешеходци, плаща се на кола.
Стигнахме Рио Гранде в малките часове на нощта. Шофьорът искаше да ни помогне с мястото за спане, откара ни в единствената бензиностанция в града и помоли хората там да ни разрешат да къмпираме. Тъй като нямаше ни двор, ни тревно пространство, а само цимент, се наложи да легнем в малкото коридорче пред тоалетните. Беше чисто и приятно, спасени бяхме от ураганния вятър, който брулеше навън. Преборихме се за няколко часа сън, когато в 6 сутринта една чистачка "почука" на стените на палатката и ни разбуди. Трябваше да стигне до една врата зад палатката, а тя бе заприщила достъпа, така че трябваше да събираме. Поредната тежка нощ с много оскъден сън. Ставахме все по-изтощени и изтормозени.
Тръгнахме към изхода на града, след хиляди изминати километри, не оставаха много до Ушуая. Студът бе убийствен, а градът бе най-грозния и неприятен, който сме виждали, а може би и най-грозния във всичките ми пътувания досега. Рио Гранде няма нищо освен фабрики и къщи. Тук се произвеждат много стоки и немалко хора от всякакви други градове на север, се местят да работят и живеят тук заради по-доброто заплащане. Патагонските части на Аржентина и Чили са с облекчени данъци, много привилегии и улеснения, за да привличат повече живущи. Но също така са и доста по-скъпи, още не сме били в северна Аржентина, но хората твърдят, че е значително по-евтино от Патагония.
Пейзажът около Рио Гранде допринасяше още за потискащата атмосфера - гола, равна докъдето ти стигат очите пампа, а вятърът бе така свиреп, че замръзвахме за броени минути чакане на стоп. Беше толкова студено, че не можеше да се седи и маха на едно място, трябваше да вървим и стопираме. Няколко пъти към края на града опитахме да спрем и стопираме на едно място, но така се вкочанихме от студ, че трябваше да продължаваме да вървим. По едно време заваля и дъжд, та съвсем влоши положението, което и без това не бе розово.
След няколко часа мъки, една кола, която ни бе подминала, се върна и спря. Мъж и жена ни попитаха накъде отиваме и след отговора Ушуая, ни поканиха да се качим. Отначало ги беше страх от нас, после като разбраха, че сме чужденци, страхът им изчезна и си приказвахме доста интересни неща по целия път до Ушуая. Първо разбрахме, че жената е поискала мъжът й да спре :) Отново потвърждение на правилото, че жените командват в Аржентина. Тя се оказа по-смела от него, той не би посмял да ни вземе. После стана въпрос за бекпекърите, наричани тук "мочилерос" (от мочила - раница), както и в Чили. Докато в Чили представата на хората за мочилерос бе, че това са млади хора, тръгнали да опознаят страната си (чилийските стопаджии), или светът (чужденците като нас), то в Аржентина на мочилерос се гледало като на изпаднали отрепки, напушени с трева и пияни. Хората изобщо не харесвали и не искали контакт с такива като нас и всички бивали слагани под един знаменател. Това обясни много неща, особено лошия стоп, средните пръсти, показвани няколко пъти от колите, както и пренебрежителните погледи на хората, извръщащи глави отвратено. Изобщо ако ходиш с раница в Аржентина, автоматично ставаш отрепка. Сетихме се за една жена, която ни заговори на бензиностанцията, на която стопирахме недалеч от Ел Болсон и която с мъка въздъхна, че нейният син също бил станал мочилеро. Чилийците излязоха все пак доста по-напредничави и отворени от аржентинци, които освен, че вече бяхме определили като адски арогантни, ни напомняха все повече и все по-болезнено за една друга южноамериканска нация - колумбийците. Досега впечатленията ни от аржентинците бяха почти изцяло негативни. А това, което хората ни казваха, ни навеждаше на мисълта, че Аржентина ще е поредната кошмарна държава за нас, а аз през последните дни плачех със сълзи за Чили.
Общо взето стана една гадна - една хубава държава. Колумбия бе гадна, Еквадор бе страхотна, Перу беше жива мъка, Чили го обожаваме, Аржентина изглеждаше като да ни вземе здравето и опъне нервите. Аз още в Ел Болсон започнах да бия отбой и много да се изнервям от положението в Аржентина , направо изпаднах в емоционална криза. Месеците в Чили здраво ни бяха разглезили и сега като стана гадно и тегаво, започнах да се разстройвам от всичко и сякаш изпаднах в депресия. Вече ужасно ми липсваше Чили и само за него мислех и говорех, а Аржентина още от Болсон та досега ми бе като камъче в обувката и някак си всичко ми нагарчаше във всеки един момент. Държавата, напита с толкова много кръв на животни, наистина всяваше мрак и тъга в сърцето ми. Всичко тук сякаш бе срещу нас - хората не бяха приятни, караха бързо, агресивно и опасно, градовете не изглеждаха никак спокойни и безопасни като чилийските, имаше финансова криза в страната, обменянето на пари бе много проблемно както във Венецуела, храната бе адски еднообразна и отвратителна, природата бе сурова, депресираща и безпощадна към нас по отношение на вятъра и студа, навсякъде из градовете се носеха прахоляци, къмпирането на бензиностанции ни изтощаваше, защото не успявахме да се наспим....... изобщо всичко бе трудно, сложно, тегаво и изнервящо. Отдавна бяхме отвикнали от тази действителност, дори Перу бе къде по-леко и дори забавно на моменти, докато Аржентина бе някакво копие на Колумбия, а това ни бе най-омразната държава в света досега. Все пак обаче тук имаше и плюсове. Тоалетните например! Наистина навсякъде имаше безплатни тоалетни и за разлика от Чили, в Аржентина не видяхме никъде платена тоалетна. В Чили доста често или се плащаха (по автогарите), или бяха заключени. Тук поне проблемите с ходенето по нужда и пълненето на вода нямаше да съществуват. Втори плюс бяха националните паркове. Докато в Чили Конаф вардеше почти денонощно входовете на парковете (е, пак можеше да се промъкне човек), то тук рейнджърите се махаха след работно време и влизането бе още по-лесно. Страната като цяло е по-социална и има повече неща за хората. Образованието е безплатно например. А в един град имаше и безплатен къмпинг с душове с топла вода. Също така често има достъпен за нас ток по градовете. В тези аспекти напомня на Венецуела. Един човек ни каза, че президентката им се опитвала да копира Венецуела и че Аржентина върви точно натам. Тежко им ако наистина е така.
Докато пътувахме в колата на топло към Ушуая, аз си мислех какво ли би се случило на някой мочилеро, излъгал се да дойде да стопира в този край на света няколко месеца по-късно. Отговорът бе лесен - би замръзнал и умрял край пътя, докато чака на стоп. Не смея да си представя колко е студено през зимата тук и имайки предвид желанието на хората да спрат, наистина не виждам каква друга съдба би очаквала стопаджията. Така че един съвет - не пътувайте на стоп в аржентинска Патагония през зимата, нито през есента. Най-късно до края на март да сте се изнесли.
Мъжът и жената, с които пътувахме, се оказаха много готини след като разбраха, че не сме страшни. Спряхме на един мирадор, за да видим отвисоко едно огромно езеро. Дъждът не позволи много снимки, но се насладихме на гледката. Посетихме и известната панадерия (хлебарница) в Толуин - малко градче между Рио Гранде и Ушуая. Двойката ни почерпи много вкусни хлебчета. Панадерията бе много интересна, пълна със снимки на известни личности, които са я посетили. Беше естествено много скъпо, така че не си купихме нищо. След Толуин природата тотално се промени - появиха се горички от ниски дървета, планини и въобще стана приятно, красиво и интересно. Тази част на Огнена земя бе най-красивата, останалото бе само пампа. Питахме няколко човека дали преди много години Огнена земя е била покрита с гори, които после са били изсечени, но всички отговориха, че никога не е имало гори тук, просто природата е пампа и винаги е било така, още от времето, когато по тези места са живяли няколко племена индианци, доведени до пълно изчезване след появата на белия човек. Местните били потискани и изтребвани по всевъзможни начини, докато накрая донесени от белите болести довършили малкото останали. Хора, живели по тези места хиляди години, изчезнали напълно за няколко десетилетия.
Нещо, което ми направи впечатление е, че в Аржентина или поне в южните й части, всички хора са с европейски черти, няма никакви индианци. Докато в Чили доста голяма част от хората визуално бяха с индиански произход, въпреки омешването с европейците.
Пристигайки в Ушуая двамата с другарчето много се вълнувахме. Това бе последната точка в пътуването ни на юг, което продължи година и четири месеца. Това също така бе първата и отправна точка в пътуването ни на север, което едва сега започваше. До Аляска имаше само 48 000 километра (според гугъл :)) Е, ние щяхме да ги направим с доста хиляди отгоре, имайки предвид колко ще обикаляме.
Мъжът и жената спряха на входа на града да се снимаме с големите надписи "Ушуая" и ни оставиха в центъра. Имаше голям круизен кораб край града и беше пълно с туристи по улиците. Ушуая се оказа красив и много приятен за разглеждане град, хареса ми! Първо се снимахме до знака за края на света, а другарчето засне едно видео как се разхождам в най-студения град по сандали, макар и с десет ката дрехи :) Много се гордеех, че стигнах до тук със сандалите на Теодора въпреки студа, радвах се, че издържах и сега с най-голямо удоволствие се канех да си обуя маратонките преди краката ми тотално да замръзнат. Другарчето остана в инфо центъра, където бе пълно с туристи от кораба и трябваше да се наредя на дълга опашка, за да взема карта на града. Имаше обаче контакт с ток и столчета, откъдето не успях да поместя другарчето в следващите няколко часа. Също така имаше няколко печата за края на света, които човек можеше да си удари в паспорта (точно това и направих, редом до печата от Мачу Пикчу), а един служител раздаваше поименни сертификати на всеки желаещ, че е посетил последния град в края на света :)
Отидох да разглеждам града, разходих се по доста различни улички, за да видя колкото може повече. Имаше интересни музеи, но се плащаха. Отбих се в офиса на водещата компания, която предлага круизи до Антарктида с надеждата да видя някаква оферта за евтин круиз, но най-евтините бяха 5000 и 7000 долара. Беше ми изключително мъчно, че 1000 километра ме делят от мечтата да посетя ледения континент. И още повече, че това е привилегия само за хората с пари. Още не можех да повярвам, че съм толкова близо до целта и само шепа хартийки ме спират да отида. Все пак има едно място на света, където стопът явно не може да ме отведе и ще трябва да търся друг начин.
Близо до Ушуая, на около 20 км, се намира края на пътя, или края на рута 3. За да стигнеш до този край, трябва да влезеш в национален парк Тиера дел фуего, чийто вход струва 150 песос за чужденци. Има обаче вратичка - след 19:00 е затворено и всеки може да си влезе без да плаща. Ние извървяхме пеш целия град, след което хванахме стоп до малко след входа на парка, където има отбивка вляво, водеща до безплатен къмпинг Енсенада. Установихме се там почти по тъмно, доволни че спим легално на безплатен къмпинг и няма никой да ни тормози за пари. На сутринта обаче имахме неприятна изненада. Към 10:00, тъкмо когато щях да тръгвам да правя пешеходните маршрути из парка, дойде един рейнджър с пикап, който каза, че трябва да ни издаде разрешително за къмпинг. Разрешителното е безплатно и представлява записване на данните ви на едно листче, но той се сети да ни попита дали имаме билети и аз естествено не излъгах и казах, че нямаме, защото сме влезли вечерта. Той учтиво помоли да платим на входа до края на деня, когато ни е удобно и ни остави на мира. Е, то беше ясно, че няма сила на света, която да ни накара доброволно да платим подобна сума, но човекът явно си вярваше, че чужденците имат много пари и са съвестни.
Цял ден пешеходсвах из парка като за да мина по всички пътеки, дори и кратките, на някои места взех и да тичам. Дъжд валя цялата втора половина от деня като доста ме намокри, но изобщо нямах намерение да му позволя да ме откаже. Първо минах дългата пътека от Енсенада, стигаща почти до големия инфо център в парка, после хванах стоп до края на пътя, където имаше няколко кратки трейла от по 30-40 минути всеки, след това други трейлове в гората край пътя, видях какви ли не езера, реки, птици... а след като посетих инфо центъра, разполагащ с доста табла с информация за природата наоколо и за живелите в района племена, се отправих към последния трейл, който исках да направя - този край лаго Рокас, който водеше до чилийската граница. Тук нямаше граничен пункт и не можеше да се премине легално, а и пътеката свършваше на границата, но пък беше много красиво покрай езерото, а идеята, че стъпих отново макар и за миг на територията на любимото Чили, ме успокояваше и навяваше надеждата от предстоящото напускане на Аржентина в полза на чилийска Патагония. След Огнена земя смятахме да отидем право в Пунта Аренас да си купим храна и да ядем докато умрем. Бяхме толкова гладни от престоя в Аржентина, панталоните взеха да ми падат и ми се повръщаше от всеки контакт с каквато и да е храна. Мечтаех си за киселото мляко, пък макар и сладко и плодово, за чипса на промоция, за шоколада, който бе драстично по-евтин в Чили... Изобщо правехме планове как първите дни в Чили ще го ударим на ядене :)
Другарчето ме бе чакало цял ден в палатката, прибрах се почти по тъмно в къмпинга и то сподели, че никой повече не идвал да го безпокои. На сутринта искахме да излезем преди работното време на рейнджърите и извървяхме двата километра до входа на парка още преди да съмне. Лампите на входа светеха, но се измъкнахме незабелязани. Дори хванахме стоп до Ушуая и съвсем рано бяхме по улиците на града. Беше много спокойно, днес не се очакваше круизен кораб и градът спеше. Напомни ни на островите по Карибите, които работеха и функционираха само като имаха круизен кораб, останалото време градчетата бяха толкова тихи. Потеглихме към изхода на града в посока Толуин, доста време вървяхме преди да стигнем края. Там имаше полицейски пост, където ни привикаха в една стаичка да ни запишат данните. От полицаите в Аржентина придобихме впечатление, че са точно толкова функциониращи, колкото в Перу :) Хората ни казваха, че са корумпирани, но освен всичко бяха и много забавни. Примерно веднъж минавахме пост с една кола и нашият шофьор нямаше колан. Полицайката вместо да ни спре и глоби, само му викна като дива селянка "сложете си колана" и го показа с жест :) Доста се посмяхме, особено като се сетихме за чилийските карабинери, които не само веднага щяха да пишат глоба, но и нямаше как да бъдат корумпирани. В Перу шофьорите даваха по 5 солес (за газеоза) и си продължаваха сякаш са платили такса "пеахе" вместо рушвет за полицаи.
На изхода на Ушуая имаше още двама стопаджии, които бяха взети веднага щом ние се появихме. Мястото за стопиране беше много добро. Дойде и едно момче от Германия, което се нареди след нас. Взеха ни доста по-скоро, отколкото очаквахме. Мъж и жена за Толуин, отново жената бе много отракана и разговорлива, докато мъжът мълчеше като пукал. И тук стигнахме до заключението, че жената е казала "спри и ги вземи тези мочилерос". Добре, че има жени в Аржентина, иначе щяхме да изгнием по пътищата. Може би ако попътуваме повече в тая държава, ще си променя мнението за жените като цяло към малко по-добро.
В Толуин пак ни провървя стопа, взе ни човек до Рио Гранде, където отново си припомнихме защо толкова мразим този град. Вървяхме към изхода в посока границата с Чили, когато към всичкия гаден вятър, се присъедини сериозно количество дъжд. Добре, че се подслонихме при едни работници в автосервиз и поседяхме при тях на раздумка, докато превали. Бяха много любопитни за България и пътешествието ни, бяха готини и освежиха иначе тегавата атмосфера на този град. Продължихме още към изхода на града и стопирахме, докато вървим, тъй като бе твърде студено да се стои на едно място. Много часове никой не ни взе и жестоко премръзнахме. Това бяха най-студените мигове в пътуването ни досега, по едно време усетих, че сърцето ми ще спира от студ и не можех да си поема въздух. Вятърът бе непоносимо студен и за нищо време така се втресохме, че предпочитахме да умрем и да не се мъчим. Тъй като в Аржентина или поне в тази й част, автобусни спирки не съществуват, няма къде да се подслониш от вятъра и дъжда. В Чили навсякъде има спирки и можеш да стопираш дори когато вали. Ужасно ни липсваха автобусните спирки.
Когато вече бяхме напълно загубили надежда, че някой ще спре, а аз така се сковах, че не можех дума да обеля от студ, една кола взе, че спря! Бяха мъж и жена чилийци и отиваха в Порвенир. С тях пътувахме до границата, след която пътищата ни се разделяха, ние не искахме да ходим в Порвенир, а на ферито обратно за континента. На границата обаче имахме късмет с бърз стоп. Взе ни аржентинец от Буенос Айрес, който имаше няколко дни ваканция, през които тръгнал да шофира трите хиляди километра от столицата до тук и сега се връщаше обратно. Общо взето не бе видял повече от пътя, защото нямаше време да спира и разглежда. Караше със 120 км/ч по черния път и всички чилийски шофьори, които идваха насреща, намаляха и отбиваха в канавката от страх да не катастрофират с него. Той все повтаряше "спокойно, нищо няма да се случи" по адрес на панираните шофьори. Дори камионджиите отдалеч му махаха да намали. Мнението на чилийци относно аржентинци е, че те са ужасни шофьори и всичките са луди. Ние напълно се присъединяваме към това твърдение. С който и чилиец да говорихме относно шофьорските умения на аржентинци, всичките бяха тотално потресени и ужасени от начина на шофиране на съседите по граница. В тези части на Чили като видеха кола с аржентински регистрационен номер, почти всички намаляха или отбиваха.
Та така, със 120 прелетяхме по черния път и се натоварихме на ферибота точно на време за залеза! Беше изумително красиво, морето се оцвети в червено, а върхът бе групата делфини, които се състезаваха с ферито! Бяха от вида Тонита - най-малките делфини на планетата. Бяха черно и бяло, плуваха много бързо и скачаха около лодката. Кефът ми да ги гледам, бе неописуем и несравним с нищо! Почти по тъмно стигнахме отбивката, където пътищата ни с аржентинеца се разделяха. Ние поехме по пътя за Пунта Аренас. Тъй като бяхме изпревалили всички коли от ферито, сега можехме да ги стопираме. За късмет точно една от тях ни взе. Един много приятен и симпатичен младеж, който пътуваше за Пунта Аренас, ни качи и пътят мина неусетно в приятни приказки. Когато пък наближихме града и ние започнахме да обмисляме къде ще къмпингуваме, той ни покани в дома си и ние приехме на драго сърце. За втори път ни канеха в Чили. Интересното бе, че младежът и семейството му бяха аржентинци, избрали да живеят в Чили. Това е любопитно, понеже като цяло аржентинците не харесват чилийци и ги наричат крадци, защото им били взели доста територии, които според тях са си техни. Също така в конфликта с Великобритания за островите Малвинас, чилийците подкрепили англичаните. Това семейство обаче е решило да живее в чилийска Патагония.
Пунта Аренас изглеждаше гигантска, обляна в нощни светлини. В дома на младежа ни посрещнаха майка му, брат му и сестра му. Всичките живееха в скромна и малка къща в предградията. Майката веднага извади нещо за хапване да ни нагости, както и чай да се стоплим. Ние както бяхме осмъртели от глад, високо оценихме кекса и сиренцето и си спомнихме как добре хапвахме в Чили. Реално основният ни проблем с храненето в Аржентина идваше от факта, че не можехме да намерим газ да си готвим. Нямаше същия размер бутилки като за нашето котлонче, което бе купено в Чили. Това много допринесе за глада, защото дори да няма друга приемлива храна, навсякъде има ориз и спагети човек да си сготви нещо вкусно.
Семейството ни прие много приятелски, а вечерта до късно гледахме фестивала във Виня дел мар по телевизията. Като стана време за спане ни отстъпиха стаята на сестрата и колкото и да настоявахме да спим на пода във всекидневната, понеже къщата все пак не бе много голяма и не искахме да им усложняваме живота, бяхме настанени в стаята на голямо легло. Откакто пътуваме спането на легло е такъв огромен лукс и толкова рядко се е случвало, че като седна или легна на легло, се изумявам колко е меко! Някъде назад в миналото остана спомена за това какво е да спиш на легло. Сега ми се струваше странно как потъваш в него и не е твърдо като земята, все едно спиш върху облак. Разнообразието бе добре дошло колкото и да си обичам палатката и спането в нея. Като съм си вкъщи, бързо развивам непоносимост към спане в затворени пространства, но сега бе толкова приятно да спя на затворено, в топла стая, а навън вятърът се опитваше не само да изкърти вратата на къщата, но и сякаш да вдигне цялата постройка. Така блъскаше по дървенията, че не можехме да заспим от шума. Тези дървени къщи при този вятър ми напомнят на "Вълшебникът от Оз" и къщата на Дороти :) Сякаш бе само въпрос на време да ни вдигне вятърът и върне обратно в Аржентина :)
На сутринта майката ни нагости закуска, поприказвахме си и ни разказа, че е платила около 500 долара, за да купи тази къща. Плазменият телевизор в стаята бе по-скъп от цялата къща. Това било възможно, защото се насърчавало заселването по тези места, а и доколкото разбрахме тя ползва още повече привилегии като самотна майка на три деца.
Благодарихме на чудесното семейство и тръгнахме към центъра на Пунта Аренас, планирах да разгледам града. Вятърът бе свиреп както обикновено по тези места, беше студено и мрачно, но къде по-красиво и свежо от аржентинските градове в пампата. Личеше си отвсякъде, че сме в Чили, а като стигнахме голям супермаркет Унимарк, влязохме да се нарадваме на разнообразието от храна и излязохме с пълни чанти. Идеше ми да се тъпча докато припадна, само като си спомнех как се чувствах до вчера и как стомахът ми се беше свил през последните дни.
За лош късмет бе понеделник и почти всички музеи, включително безплатните няколко, бяха затворени. Другарчето остана в библиотеката, а аз отидох да посетя гробището, което се води и туристическа забележителност. Най-интересното бе, че за чужденци имаше входна такса 3000 песос :) Като видях табелата със сумата, не влязох изобщо, а заобиколих отзад с идеята, че такова огромно гробище не може да има само един вход. Оказа се вярно - имаше втори, където никой не събираше такса и си влязох преспокойно (тайният вход е откъм бензиностанцията Шел). Бе красиво поради десетките дървета, оформени интересно, те бяха основната атракция, освен пищните гробове, някои от които биеха по шареност и натруфеност панаирджийска сергия. Излязох от главния вход и продължих да се мотая из града, след което записах няколко диска със снимки в библиотеката и тръгнахме да вървим към края на града. Имаше много да се ходи, докато стигнем края, а този съответен ден изобщо не го стигнахме. Намерихме нещо доста по-интересно - зона франка! Безмитната зона на Пунта Аренас, където маса народ от Чили и Аржентина идва да пазарува доста по-евтино. Има огромни молове и магазини, където се продава всичко, от храни и напитки, до коли. Влязохме само в един супермаркет и излязохме след час, напълнили торбите. Имаше шоколади на нелепи цени, така че си купих цели 10 :) Освен това се сдобих и с две плюшени играчки, а другарчето с нов панталон и шапка. По-рано същия ден бяхме намерили една пееща кукла на пейка в парка, явно оставена за осиновяване, която ние естествено прибрахме и сега раницата ми се пукаше по шевовете от багаж.
Като излязохме от магазина бе почти тъмно. Още бяхме в града, стопът по тъмно нямаше да върви, а всичко около града бе пампа, където не можеше да се разпъне палатка поради вятъра, така че се притеснихме какво ще правим. Тръгнахме все пак към края на града и след няма пет минути забелязахме двойка момче и момиче с раници, отиващи в нашата посока. Видяхме ги да спират и влизат в една голяма и затворена отвсякъде спирка, където имаше още хора с раници. Подминахме, но след секунда размислих - защо пък да не ги заговорим и питаме. Бяха приятелски настроени и веднага споделиха, че ще спят на спирката. Замислихме се - спирката бе голяма, удобна, затворена отвсякъде, а щом местните стопаджии щяха да спят, значи не е забранено и карабинерите няма да правят проблеми. А бидейки толкова много хора, няма и никой да тръгне да ни граби. Питах ги дали може и ние да останем, на което отговора се подразбираше, така че се настанихме вътре и се заприказвахме. Всичките бяха от Сантяго, много приятни младежи, които също бяха стопаджии, но се различаваха от изпадняците, описани в предните публикации за Чили. Имаха скъпи фотоапарати и дебели книги за видовете животни, така че веднага ми се издигнаха в очите и ми стана приятно да говоря с тях. Хора, които четат книги, не може да са идиоти, с които да няма какво да си кажеш. До късно си говорехме, а едно от момичетата ни подари бутилка газ, тъй като нашата нали бе свършила още в Аржентина и така и не видяхме железария цял ден в Пунта Аренас, така че не успяхме да купим. Газта дойде добре дошла и веднага сготвихме ориза, който носех накиснат в едно шише вода от доста дни, когато бяхме тръгнали да го готвим, но ни свърши газта и остана почти суров. Миришеше зле, но го сварихме и изядохме като нищо не ни стана.
Нощта мина неочаквано приятно и дори се наспахме. Сутринта другите тръгнаха към края на града, а ние решихме да се върнем в зона франка. Седнахме в един от моловете до един контакт и започнах да записвам дискове със снимки, идеята бе същия ден да ги пратя за вкъщи, заедно с другия излишен багаж. До вечерта успях да запиша всичко и пратих пакета, другарчето в това време обиколи магазините и се сдоби с важен за чилийска Патагония артикул - покривало за раница срещу дъжд. Такова покривало си търсехме отдавна, в Пуерто Варас го продаваха за 20 000 песос, а тук намерихме за 5000 песос на Дойте. Чудесно покривало за тези пари. Аз също си купих, това беше много разумна покупка, в последствие се оказа страшно необходима.
Нощта падна отново и минахме покрай спирката да видим дали има нова партида стопаджии, при които да преспим. Този път обаче нямаше никой, а не ни се оставаше на спирката сами, все пак е голям град и не е много умно. Отидохме на изхода на града да пробваме да стопираме, но не след дълго се отказахме, защото се появи някакъв смахнат тип, който ни оглеждаше и се мотаеше безцелно наблизо. Тръгнахме да се връщаме към бензиностанцията наблизо, а той тръгна да върви след нас. Питахме персонала дали може да разпънем палатка до бензиностанцията и след положителния отговор се настанихме на поляната отстрани. За съжаление обаче вятърът се развихри и се наложи да свалим рейките на палатката и да спим без тях, за да не се счупят.
Сутринта директно стопирахме на изхода и ни взеха за близък разклон, после за по-далечния за Пуерто Наталес, след което по-дълъг стоп ни отведе до малко селце в нищото. Там имаше една спирка, в която се криехме от вятъра да не ни вледени и стопирахме като идва кола от и без това редкия трафик. Взеха ни за Пуерто Наталес и така се озовахме в града, в който останахме да живеем и доброволстваме следващите няколко седмици, без изобщо да имахме такава идея, когато пристигахме :)
Ще разкажа за това в някоя от следващите публикации :) 
    
  
лаго Пуело

къмпинга при жандармерията





след дните ходене в горите маратонките на другарчето изглеждаха така

една от кратките пътеки в парка





в селото




в парка в Ел Болсон

Ел Болсон





Калета Оливия

аржентинската Патагония...

броненосец в пампата


нанду

зад бензиностанция край Сан Хуан

в градчето Пиедра Буена


Дядо Коледа с гуанако вместо елени

за писма до веселия старец

нашият камион до Рио Гайегос


край Рио Гайегос има замърсено езеро, пълно с птици

гуанако са навсякъде в пампата

точно преди ферибота за Огнена земя


ето го и него

вътре


Рио Гранде - най-грозния град на планетата :)

айде, не остана!

известната панадерия в Толуин

вътре



по пътя към Ушуая


пристигнахме!











магазините за сувенири са хиляди









болна тема в Аржентина е съдбата на островите Малвинас...





изложба за войната за островите Малвинас





само на 1000 километра сме!






в национален парк Тиера дел Фуего











краят на рута 3










не се бийте! :)






в информационния център на парка





лаго Рока




пак в Ушуая






в Рио Гранде отново



на ферито обратно към континента





най-малките делфни в света - тонита