Бразилия - до Рио де Жанейро


плажът на Ипанема


След като получихме входни печати от федералната полиция, която трябва да издирваш в граничния град, защото въобще не е на самата граница, продължихме с камиона още 400 км до Порто Алегре. Изсипа се голям дъжд и продължаваше да вали като пристигнахме посред нощ в големия град. Шофьорът спря на една бензиностанция, която бе затворена и той самият каза, че е много опасно да се седи там, така че се преместихме на друга, където имаше нощна охрана. Цялото преживяване бе зловещо, защото първо слязохме на затворената с намерение да опънем палатка, но на входа на бензиностанцията под дъжда стоеше жена с колело. Шофьорът много се притесни, жената вероятно бе съгледвач на нападатели, които ще дойдат по-късно. Каза че не бива да оставаме там и пак се качихме в камиона, за да ни закара от другата страна на друга бензиностанция. Разстоянието бе 100-200 метра, но той каза, че ако тръгнем пеш, ще ни нападнат. Бяхме на магистралата преди града и нещата хич не изглеждаха розови. Порто Алегре е почти двумилионен град и се води доста опасен.
На другата бензиностанция ни посрещна охраната и ни показа един навес, под който да опънем палатката. Оставаха няколко часа до сутринта и искахме да поспим, но беше трудно, не спирахме да мислим за това, което се случи - влязохме в Бразилия. След толкова дискусии, толкова тревоги и нерви, мисли за това как ще я минем тази огромна територия, която представлява половината от континента... Сега се бе случило точно това, от което другарчето се опасяваше - взе ни камион и ни вкара 400 км навътре, където вече не можем дори да си позволим автобуса до границата, за да напуснем страната. Надеждата на другарчето беше да чакаме три дни на границата и като не ни вземе никой, аз да променя мнението си и да се върнем назад към Перу като минем по Панамериканата до Колумбия отново. Сега обаче нямаше връщане назад, единственият път бе право нагоре - към Белем. Оттук насетне всеки ден щяхме да говорим за мечтания камион за Белем, който да ни избави от стопа в Бразилия. В Белем ни чакаше корабчето за Манаус, а последните километри до Венецуела не ги мислехме толкова, щяхме все някак да ги избутаме. Това, което ни тревожеше, бяха километрите до Белем, които ако някой погледне картата, ще види че са мноооооого, ама наистина много! И ако стопът наистина бе така, както други го описват, не ни чакаха радостни дни. Едни руснаци бяха писали на блога си, че чакали три дни за камион на границата, на бензиностанция със стотици камиони.

Положението ни с езика бе интересно. Нашият първи шофьор говореше испански, а ние си мислехме, че ни говори на португалски и, видиш ли - бяхме си повярвали, че разбираме португалски! :) На по-късен етап разбрахме, че нищичко не разбираме. Хубавото бе, че като говорехме на испански, хората долу-горе ни разбираха и стигахме до някаква основна комуникация. Когато камионджията бе пуснал радио в камиона и слушахме португалски, разбирахме не повече от отделни думи, а акцентът ми звучеше като руски, сякаш хората наистина говореха руски. Както бяхме свикнали с испанския, сега трябваше да почнем отначало и да учим нов език. Бидейки толкова притеснени за стопа, хич не ни беше до това, но какво да се прави - още докато бяхме в камиона започнахме да записваме нови думи, а шофьорът, тъй като знаеше и испански, можеше да ни помогне с тази задача. 

Сутринта валеше, беше ужасно мрачно, а ние трябваше да тръгваме. Излязохме на пътя и започнахме да стопираме тотално неуверени и убедени, че ще седим там цял ден. Времето бе ужасно, колите ни подминаваха, а ние бяхме много сдухани. По едно време кола, излизаща от бензиностанцията, взе че спря. Беше трошка и я караше едно доста съмнително типче, от онези дето ги вземат да играят лошите в гангстерските филми. Тъй като знаехме за фавелите, престъпността, насилието и всичкия тоя ужас, за който се носят легенди и с който Бразилия е известна по света, ни беше малко нервно да влезем в колата, а аз не си извадих апарата да снимам небостъргачите на Порто Алегре, когато минахме покрай тях. Човекът отиваше до един разклон след града и така ни помогна да го подминем. Остави ни до пост на полицията и голям супермаркет на име Макро, в който влязохме да си купим храна с надежда, че ще може да се плати с карта. Имахме само 12 реала и трябваше да изтеглим при първа възможност. Макро беше нещо като нашето Метро, само че доста по-голямо и основно беше предназначено за пазаруващи на едро. На нас ни дадоха едно листче да представим на касата, защото нямаме клиентски карти. Прекарахме към час в магазина, разглеждайки изобилието от храни, които не бяхме виждали и ниските цени, които ни се видяха наистина ниски след Уругвай. Накупихме доста неща с идеята да караме с тях чак до Рио, за да не влизаме в други градове по пътя. На касата обаче се оказа, че машината не работи с картата на другарчето, защото е кредитна. Наложи се да пробваме с моята, която е дебитна, и проработи веднага. 
Закусихме пред магазина и отидохме да стопираме. Магистралата тук стана така натоварена, че трябваше да си държим ръцете вдигнати нонстоп. Имаше толкова камиони, колкото може би няма в цяла България. Не си представях, че Бразилия е такъв огромен производител. Тук има фабрики за всякакви коли и камиони, произвежда се рено, хонда, ситроен, мерцедес, бмв, скания, волво и какво ли още не. Около Порто Алегре се произвежда много ориз, който се разнася нагоре из страната. Захарна тръстика, царевица, жито, всякакви плодове.... май почти няма нещо да не се произвежда в страната.
Почакахме около час на това място като бяхме нервни и се оглеждахме постоянно, защото съвсем наблизо се виждаха очуканите коптори на една фавела, а по-назад по пътя бяхме видяли изключително потресаващи гледки на мизерия и бедност.
За наше голямо учудване спря камион! За втори път бразилски камион. И за още по-голяма изненада - камионът отиваше право в Рио де Жанейро! Точно където ние искахме да идем, или по-точно аз, защото другарчето не искаше и да чува за такова 400 километрово отклонение от пътя и настояваше да продължаваме право нагоре към Белем. Аз все се надявах да успеем с Рио, защото това щеше да е единственото нещо, което щях да видя в страната. Понеже се отказах от всички останали набелязани места, беше останала само надеждата да разгледам Рио. Знаех, че ще се наложи да се охарча за платена нощувка, понеже никой не отговаряше на рекуестите ни в каучсърфинг, но все пак реших, че си заслужава и че само това ще ми остане от тази огромна и необятна страна.
Камионът караше ориз, шофьорът бе бивш полицай, който станал камионджия, защото професията му била твърде опасна. Очевидно не бързаше за никъде, камионът си беше негов и не работеше за друга компания, така че спираше на всяка бензиностанция за кафе, тоалетна, храна... Още преди Флорианополис обаче спря да спи на една бензиностанция. Разпънахме палатката там, а той каза, че тръгва сутринта в 6:00. Стана ми странно, че ще прави такава огромна почти 12 часова пауза, но не се усъмних и си легнахме спокойни, че имаме сигурен превоз за Рио, което бе "само" няколко хиляди километра нагоре.

Сутринта станахме в 4:00. Валеше и искахме да сме сигурни, че ще съберем всичко навреме. Нашият камион обаче го нямаше. Другарчето каза, че го чул как запалил и тръгнал по едно време около 22:00. Не можех да повярвам и се надявах, че просто се е преместил другаде на паркинга. Тръгнахме да оглеждаме камионите, но нашият го нямаше. Очевидно ни бе изоставил, никога нямаше да разберем защо. Може би не му е било приятно с нас и е измислил паузата, за да се отърве. Можеше просто да ни каже, а ни беше предложил да ни вози чак до Рио, така че нямаше никаква логика. Така или иначе камионът го нямаше, а ние трябваше да продължим.
Понеже всички камиони тръгваха рано още по тъмно, решихме да излезем да стопираме на края на бензиностанцията въпреки дъжда. Махахме в тъмното и на минаващите по магистралата коли, но никой не спираше. Аз бях направо в шок от загубената възможност за Рио. И още не подозирах какъв кошмарен ден ни очаква...

Като се развидели вече бяхме доста мокри, но продължавахме да стопираме. Дъждът продължаваше вече трети ден, още от уругвайската граница и явно нямаше да спре скоро. Една кола от магистралата отби и един младеж предложи да ни закара 20 км нататък. Направихме фаталната грешка да се качим, след което разбрахме колко е важно мястото, на което слизаш и стопираш. Озовахме се в град, където нямаше никакво удобно място за стоп, нито бензиностанция на самия главен път, така че се наложи да стопираме на магистралата. Валеше като из ведро и станахме чисто мокри за нищо време като дъждобраните на раниците ни също пропуснаха и багажът се намокри. Дъждът продължи цял ден, а ние отвисяхме няколко часа на това ужасно място, където всички минаващи коли и камиони изпръскваха всяка възможна капка от пътя право върху нас. Беше толкова ужасно и си мислех какво би било само ако камионът не ни беше изоставил, как сега щяхме да пътуваме за Рио на топло и сухо. Но явно трябваше да се борим повече и да заслужим стигането в Рио. Дъждът нямаше никаква милост, а минаващите коли изобщо не ни отразяваха, докато в един момент малка бяла количка отби. Бяха мъж и жена и отиваха на 70 км преди Флорианополис. Всяко място бе по-добро от това, така че подгизнали до кокал се качихме в колата със също така мокрите си раници. Хората ни закараха до една огромна бензиностанция след град Имбитуба, където те отиваха. Тази бензиностанция имаше поне 100-200 камиона. Казваше се Simon и очевидно бе много атрактивна за камионджийте, защото предлагаше безплатни душове. Както бяхме мокри и кални, тъкмо душ ни трябваше. Беше студено, но не можехме да продължим толкова мръсни, а и дъждът не спираше, така че направихме пауза за къпане.
Наличието на толкова камиони ни караше да мислим, че просто няма как да не ни вземат скоро. Затова застанахме под един мрежест навес на изхода на бензиностанцията и надявайки се да хванем стоп скоро, зачакахме под дъжда. Ситните капки минаваха през навеса и ни мокреха, но не бе чак толкова лошо както би било направо на дъжда. Чакахме час, два, три... минаваха толкова много камиони и коли, но никой не спираше. Много се сдухахме, а когато стана тъмно и бяхме чисто мокри, решихме че е време да се откажем за деня. Сега проблемът бе къде и как ще опънем палатката. Огледахме зоната на бензиностанцията от край до край, но всичко бе подгизнало от вода. На едно място имаше малко хълмче, на което панически бързо разпънахме, но това не попречи да подгизнем още повече, защото не спираше да вали проливно. Легнахме си мокри, с мокри дрехи, чували и в мокра палатка, а и беше студено. Нощта не беше никак приятна и на сутринта още по-уморени станахме рано да стопираме. Дъждът бе спрял и дори слънцето се показа. От интернета на бензиностанцията бяхме видяли прогнозата за времето и обещаваше два дни слънце преди да почне следващата поредица от много дъждовни дни.

Докато стопирахме дрехите ни изсъхнаха, раниците също. Чак на обед, след стотици хиляди коли и камиони, минали покрай нас, един камион спря. Шофьорът беше много готин и отиваше в Куричиба - един от най-големите градове в страната, които смятахме да заобиколим по околовръстното. Часовете пътуване минаха бързо, а камионът летеше по огромната магистрала. Видяхме Флорианополис в далечината, минахме покрай красиви градски плажове и градове с огромни небостъргачи. Всичко изглеждаше гигантско в Бразилия. Не приличаше на никоя от страните, които бяхме посетили до момента. Градовете в тази южна част изглеждаха по-богати и развити от всичко нагоре. Хората казват, че тази част на страната е най-индустриализираната и богата. На някои места виждахме и сърфисти по плажовете, а покрай магистралата в градовете се редяха огромни молове. Открояваше се един, който бе разпространен в цялата страна и винаги на входа му имаше по една огромна "статуя на свободата", точно копие на американската. Бразилия определено е фен на САЩ, както и Колумбия.
Преди Куричиба започна един участък, където нямаше населени места и пътят се качи в планините. Беше много красиво и всичко бе зелено, както и целия път до тук. Това според мен е най-зелената страна на континента, откакто влязохме та досега всичко бе покрито със зеленина. 

Слязохме на бензиностанция 60 км преди града, защото не искахме да приближаваме повече, а и бяхме в планините, където бе най-подходящо за спане. Отново получихме разрешение да разпънем палатката и спахме отлично за първи път в Бразилия.
Суринта застанахме да махаме на изхода на бензиностанцията директно с табела Рио де Жанейро. Още бяхме на стотици километри, но се надявахме на камион за Рио. Почакахме десетина минути, когато един камионджия от бензиностанцията ни махна да отидем при него. Предложи да ни вземе, отиваше в Сао Пауло - 450 км преди Рио. Нямаше накъде по-добре, качихме се в камиона, а шофьорът се оказа много готин. Казваше се Педро и през целия път си приказвахме. Спря да купи пиняо, за да ни почерпи. За първи път пробвахме това ядкоподобно, с вкус на картоф. Продава се варено, белиш люспата и ядеш вътрешното. Много ми хареса!
После пък спря да ни черпи обяд и ни заведе на ресторант. От няколко дни вече гледахме бюфетите по бензиностанциите, които изобилстваха от храна и точехме лиги. Плащаш някаква сума и ядеш колкото си искаш. Камионджиите винаги се хранеха на такива. Този беше на Shell и беше доста луксозен, с поне десет различни салати и основни. Много се изненадахме да видим страна, в която се яде нещо различно от месо. Никой не се чудеше и маеше като кажем, че сме вегетарианци, макар хората да ядяха месо. Това, което ни изненада, е че освен месо ядат и много салати и плодове. Нещо, което не можеше да се каже за предните карниворски държави, особено Аржентина, в която не се нагъваше нищо, освен мръвки и не се пиеше нищо, освен мате. Бразилия дойде неочаквано разнообразна, а храната бе толкова вкусна, че ни се искаше да имаме 20 стомаха. Нашият шофьор първо мина да си напълни една голяма чиния със салати и после основно. Ние направихме същото като после повторихме и чак след това десерта. Имаше банани, натопени в някакъв сладък сироп, както и сладкиши. Всичко бе страшно вкусно! Пихме и газирано с вкус на ананас, очевидно местно производство, което също бе страхотно. Педро не искаше и дума да чува да плащаме, когато аз предложих, така че ядохме на аванта. Както каза другарчето по-късно - Бразилия е Турцията на Южна Америка. Там всички черпят, тук не остават по-назад и често ни черпеха занапред.

Педро ни остави на огромна бенциностанция Graal с голям комплекс магазини и ресторанти, където спираха всички автобуси по маршрута. Седнахме на пейка пред ресторанта да ползваме интернета и тогава видяхме какви индивиди се возят по автобусите. Разбрахме защо полицията ги спира на чекпойнтовете както и защо уругвайският пътешественик ни бе казал много да внимаваме ако ползваме автобуси. Някои от пътниците изглеждаха като излезли от някоя фавела. А автобусните превози бяха толкова скъпи, не знам как можеха да си ги позволят. Бяхме на километри от Сао Пауло - най-големия и най-опасния град в Южна Америка. Нямахме никакво намерение да влизаме в него, затова застанахме на изхода на бензиностанцията с табела Рио. Не чакахме никак дълго и спря камион право за Рио. Този шофьор обаче караше адски бързо и опасно. Камионът бе по-малък от големите тирове и явно не се следеше по GPS и като цяло нямаше много контрол върху малките камиони. Поради което шофьорите, опиянени от свободата си, караха като на рали, сякаш бяха седнали зад волана на Ферари. На завоите бяхме на път да се обърнем, а правите участъци и надолнища камионът си вървеше със 130 км в час. Бяхме претоварени с цимент и каросерията бе направо огъната от тежестта.
За съжаление Бразилия стана поредната държава с луди шофьори камикадзета. Абсолютно всеки ден виждахме поне по два инцидента, повечето от които бяха с камиони и винаги бяха обърнати камиони. Най-опасното превозно средство тук е камионът поради лошите шофьорски умения на седящите зад волана. Колите също катастрофират често, както и моторите. За два дни видяхме два смлени мотора, доста коли, а в столицата Бразилия имаше една кола, паднала от надлеза на пъпа на центъра като беше по капак и цялата изпепелена. Когато минахме оттам труповете вече бяха махнати и пожарникарите разглабяха колата. Камионите пък се обръщат, но не защото шофьорите заспиват, а защото карат твърде бързо на завоите. Видяхме десетки камиони с разпилян по пътя товар, най ме беше яд за мандарините на един.

Все пак не се обърнахме с този камион. Решихме да слезем на бензиностанция 100 км преди Рио, беше доста късно вечерта. Преспахме под навес, който любезният служител ни предостави и сутринта продължихме към Рио. До бензиностанцията имаше пост за проверка на всички камиони, така че нямаше някой, който да не спира там. Докато отивахме към мястото за стоп, проверяващите полицаи ни заговориха. Първо поискаха да ни видят документите, след което станаха много разговорливи и ни разпитваха за пътуването, за България, какъв език се говори там, колко е населението, дали е зелено като тук.... Накрая дори се снимахме заедно и ни пожелаха успех.
Почакахме половин час, камионите минаваха, но не спираха. Един от полицайте ни махна да отидем при него и се оказа, че ни е уредил с един камион. Шофьорът отиваше за Бело Хоризонте, не за Рио, но щеше да ни остави на едно пеахе на 50 км преди града, където също щеше да е удобно за стоп. Пътьом спря да ни черпи на едно крайпътно капанче, пихме кола и ядохме бразилско сирене, което се оказа вкусно като българското :) Човекът бе много готин и дори спря на едно място да снимам планините, през които минавахме и които бяха много впечатляващи.
Слязохме на пеахето, където всички плащаха за магистралата (на португалски вече се наричаше педадже, а не пеахе). Тъкмо като взехме да стопираме, отпред застанаха двама негри по потници, които изглеждаха като отявлени престъпници, и почнаха да махат на някои камиони. Не стопираха никакви коли, а камионите избирателно. Другарчето каза, че вече нямаме никакви шансове с двете маймуни отпред и по-добре да не си губим времето и да вземем автобуса от градски транспорт, който очевидно минаваше от тук. Аз обаче се заинатих и реших, че ще стопираме, въпреки че вече отиваше обяд. След половин час обаче късметът ни проработи и спря бус. Вътре пътуваха перуанци, двама братя и сестра им. Отиваха на някакъв панаир в Рио. Бяха страшно готини, споделиха че от няколко години живеят в Бразилия, в малко градче недалеч от Флорианополис. Говорихме си за Перу и разказахме къде сме били и какво сме видели. Беше голямо облекчение да говорим испански! Откараха ни до центъра като преди това минахме покрай световно известните фавели на Рио. Картината бе меко казано зловеща дори през деня, не искам да си представям какво е нощем. Имаше негри, натръшкани в несвяст под мостовете на надлезите, пълно бе с бездомници и всякакви ужасяващи индивиди, които надничаха от изкъртени крайпътни сгради.

Центърът поне на пръв поглед изглеждаше доста по-приятно и красиво. Слязохме на една главна улица, откъдето се вмъкнахме в малките улички на стария център. Беше пълно с хора и на моменти изглеждаше доста зловещо, защото голяма част от хората бяха надрусани, с окъсани дрехи и влачеха по парче картон, на което очевидно щяха да спят. Имаше и много визуално изглеждащи като гангстери и проститутки. Другарчето поиска веднага да си ходим от града и каза, че никога не си е представял така Рио. Първоначално смятах да потърсим регламентиран къмпинг, на който да останем за спане, но тъй като нямах инфо за наличен такъв в града, а и изглеждаше твърде опасно да се спи в нещо, което няма четири стени и не може да се заключва с поне няколко резета, веднага се заехме да търсим инфо център за карта и хостел за спане.
На една от уличките видяхме банкомат, който изглеждаше сигурен и изтеглих пари, след което попаднахме на един голям и много красив парк. Беше пълно с агутита, които щъкаха свободно, както и патици, и котки. Дърветата в парка бяха изключително красиви и внушителни, имаше и нещо като малка пещера, както и езерце. Лошото бе, че целият парк бе пълен с отрепки. Всякакви пияндета и надрусани лежаха по пейките и земята, а още като влязохме в парка, който имаше и ограда, до нас дойде една количка за голф, пълна с охранители, които започнаха да ни предупреждават много да внимаваме. Не само ни предупредиха, но и докато разглеждахме, не спряха да обикалят около нас. Пазеха ни почти непрекъснато. По едно време пак дойдоха да ни кажат колко е опасно в Рио, как наоколо е пълно с хора на наркотици и настървени крадци. Бяха много добронамерени към нас.
Ометохме се от парка и веднага затърсихме хотел, в който да се скрием и да не привличаме вниманието с раниците си. Беше събота - най-лошото време да пристигнеш в Рио, ако не броим неделя. Всички нормални хора са или извън града, или си почиват вкъщи, а отрепките са завзели целия град. На повечето улички магазините са затворени и е много тихо, което означава и много опасно. Клошарите лежат пред вратите на затворените банки и палят огньове по центъра, пред важни и лъскави административни сгради. Полиция има, но по-малко, отколкото през седмицата.

Случайно или не, уцелихме хотела още от първия път. Надали е имало по-евтини опции, но в първия, в който влязохме и който изглеждаше не особено привлекателен, ни предложиха стая за 35 реала на човек, което значеше 18 лв. Нелошо, не сме и очаквали по-евтино. Даже се опасявахме, че нищо няма да намерим за по-малко от 50 лв, все пак сме в Рио. Интересното бе, че бяхме попаднали без да искаме на улицата с най-много хотелчета, защото както по-късно се убедих - в тази част на Рио нямаше много такива. Преобладаващият брой хотели са в туристическите части, тоест Копакабана, Ипанема и Леблон. Тук бяхме в центъра на града, който е сравнително далеч от плажовете и явно малко хора избират да останат тук. А цените на хотелите край плажовете бяха от съвсем друга категория, така че бяхме уцелили най-евтиното. Веднага оставих багажа и другарчето в стаята и хукнах да разглеждам. Чудех се дали изобщо да си вземам големия фотоапарат, но все пак не можах да го оставя и да се лиша от снимки. Стисках го с две ръце и тръгнах по улиците. Понеже повечето бяха празни откъм нормални хора, ако изключим проснатите клошари и обикалящите по кофите, избирах само главни улици, по които минаваха коли и вървях на шосето, вместо на тротоара. Попаднах на огромна катедрала с уникална архитектура, която посетих. Вътре имаше големи групи туристи, заведени там с автобус. Туристите в Рио почти никога не се движеха сами, а бекпекъри почти нямаше. Все бяха на големи групи и с гид.
Разходих се доста добре в останалата част от деня като посетих един дворец, където получих безплатен тур с гид на английски. Успях и да взема карта на града от инфо центъра. Купих си и сладолед за левче от машина, нагледах се на мизериите и простотията на отрепките по центъра и успях да се прибера точно преди тъмно без да ме нападнат. Чак аз не си вярвах, че ще се мине без насилие, но явно просто имах късмет. Мисля, че единственият начин човек да си представи атмосферата на Рио през уикенда, е да дойде да види сам, аз не мога да го опиша с думи. През седмицата обаче е доста различно.

Нямаше как да разгледам всичко, което исках за един ден, така че щеше да се остава втора нощувка. В неделя станах и излязох рано, отидох до главната улица, където минаваше градския транспорт за Копакабана и се качих на автобуса. По пътя се откриха чудни гледки към известната скала Пао де азукар (или Захарния хляб, абе по български казано - Козунака). До горе има лифт, но доколкото разбрах е много скъпо, така че се отказах от ходенето там. Слязох на последната спирка в Копакабана, която бе точно в началото на Ипанема. Първо тръгнах на разходка през Ипанема, защото щях да се връщам пак от там и да разгледам Копакабана накрая. Ипанема се оказа най-спокойното, чисто и лишено от отрепки място в Рио. Извървях цялата плажна ивица по крайбрежния булевард, който през уикенда е затворен за коли и е пълен с бягащи, каращи колелета, ролери, скейтове, разхождащи кучетата си, както и голям брой туристи. Адски оживено е, а плажът също е пълен с народ. Много е красиво с планините на заден фон. Във вътрешността на квартала пък хората живеят в приятни блокчета, улиците са много зелени с високи дървета и навсякъде цари спокойствие. Тотално различно е от центъра и направо се изумих! Не видях нито една отрепка, гангстер или клошар. Посетих и съседния Леблон, отидох до едно езеро, което се пада в задната част на кварталите, погледнато откъм плажа. Там се откри гледка към статуята на Христос, за която цял ден се чудих дали да отида, поради високата цена на билета. Върнах се покрай плажа до Копакабана и се разходих и там. Плажът тук бе по-широк и дори не се виждаха плажуващите откъм улицата. Хотелите отново се редяха покрай крайбрежната улица, спортуващите и туристите бяха колкото и на Ипанема. Крайбрежните заведения изобилстваха от клиенти, някои продаваха "коко джеладо" (охладен кокосов орех) за 3 лв парчето и хората поглъщаха жадно кокосовата вода.

Спрях в една информационна будка да попитам все пак за цената до статуята на Христос, която очевидно щеше да предлага изумителна гледка. Ужасно много исках да видя града отвисоко, защото това е най-добрия начин да се насладиш на цялата главозамайваща комбинация от чудни планини, красиви плажове и огромен модерен мегаполис. Рио неслучайно е толкова специален и напълно разбирам защо много хора казват, че е най-красивия град на планетата. Цената до горе бе 60 реала, тоест 30 лв с транспорт до там и обратно както и входа за посещение. Реших се да отида, защото така или иначе това щеше да е единственото нещо, което щях да посетя в тая страна, така че прежалих парите и се втурнах с нетърпение да видя гледката отгоре. Оставаха 5 минути до тръгването на последната маршрутка за деня в 16:00, така че бързо си купих билет и се качих. По пътя видях една фавела точно в подножието на статуята и се зарадвах, че се отказах от идеята за ходене пеш до горе. В интернет пише също за някаква пътека през гората, която стига до горе, но имайки предвид наличието на фавела, мога да си представя как ли не са се сетили да причакват туристите и да ги ограбват по пътеката, която се изкачва право нагоре и не се вижда отникъде. Може би ако отидеш с местен има шанс да не ти се случи нищо, но не препоръчвам да се пробва. Може да се иде и пеш по пътя, което е по-добра алтернатива, но за тази цел трябва време, каквото аз нямах, искахме да си тръгваме от Рио сутринта, за да не харчим повече за хотел. В крайна сметка този начин ми излизаше най-евтин.
Горе на статуята бе пълно с хора, трябваше да се чака ред за снимка на определени места. Имаше туристи от цял свят, а гледката бе нещо зашеметяващо и наистина си заслужаваше. Прекарах около час горе, гледах залеза и се качих на предпоследния ван обратно за Копакабана (последният е в 18:00).

Беше тъмно като стигнах долу, бързо се ориентирах към един супермаркет, където купих малко храна и хванах автобуса обратно за центъра. Проблемът бе, че беше неделя вечер и нямах идея как ще се прибера до хотела, при положение че уличките около него бяха екстремно опасни по това време. Слязох на голяма оживена спирка в центъра и трябваше мигновено да хвана друг автобус към хотела. Питах двама охранители къде има автобус до мястото и те ми посочиха близка спирка като дори дойдоха да ме пазят, докато пристигне автобуса. Наоколо обикаляха всякакви боклуци, а клошарите бяха запалили огньове пред една банка. Зачудих се няма ли полиция да ги разгони, каква е тая мизерия в центъра на града! Този автобус го взех за има-няма 500 метра, но си заслужаваше! Слязох на спирката и хукнах към хотела преди някой да ме е видял, че както носех апарата в чантата през рамо, а ръцете ми бяха заети с покупки, бях чудна мишена за играта "дръпни и избягай". Другарчето ме посрещна много притеснено и взе да ми се кара защо се прибирам толкова късно.
На сутринта напуснахме хотела и се озовахме в едно съвсем различно Рио. Улиците бяха пълни с хора в костюми, всички магазини бяха отворени, на всеки ъгъл имаше полиция, нямаше и следа от клошари и индивиди тип "аз съм от фавелата". Изглеждаше като всеки нормален голям град, пред банките нямаше следа от клошария и мизерия, и се чудехме как са изчистили всичко за една нощ. Един съвет от мен - не ходете в никой бразилски град през уикенда. Съвсем различно е в работните дни и много по-безопасно.
Така като се отпуснахме и убедихме в приятелската атмосфера наоколо, решихме да намерим ток и да си запиша снимките на дискове, за да изпратим пакет за вкъщи. Отидохме в културния център, където заседнахме до един контакт и започнах да си освобождавам вече пълната памет. До късния следобед успях да запиша снимките, да купя несесерче за дискове и отидохме до пощата преди да затвори. Пакетът бе подготвен и изпратен, а ние се ориентирахме към спане на летището. Питахме в инфоцентъра кой автобус да вземем, оказа се че до летището ходят само скъпи, специални автобуси. Какво им е специалното ли - ами имат климатик. И понеже е включен на макс, вътре се хваща настинка или направо се умира от студ. Другарчето се навлече цялото с катове дрехи и пак му беше студено. А тропическата жега не отстъпва навън дори и нощем.

Летището бе огромно, пълно с народ и го разгледах цялото, докато си избрахме място за спане. Имаше контакти с ток, така че единият щеше да седи на компютъра и пази багажа, докато другият спи. Нощта мина добре и дори успях да спя, за разлика от летището в Монтевидео. Сутринта не искахме да плащаме прескъпия рейс до центъра и затърсихме всякакви други опции, но за съжаление нямаше. Единственият начин да излезем от Рио без да попаднем във фавела или насред улицата, беше да се върнем до автогарата, откъдето да вземем автобуса за Петрополис - следващия град в нашата посока, на около 60-70 км. На автогарата обаче не ни хареса цената за авобуса - 13 лв на човек и затърсихме други варианти като другарчето предложи да се юрнем на градските автобуси, да слизаме от всеки, когато завие в грешна посока и да се качваме на друг в нашата. Това беше най-тъпата възможна идея, защото означаваше да слизаме във всяка фавела по пътя и да седим на огромен булевард, където трудно може да се спре автобус. Да не говорим, че шансът тотално да се загубим, бе огромен, понеже имахме само карта на центъра на Рио, а не на крайните гета. След като поседяхме известно време край пътя и гледахме хилядите автобуси за кварталите, другарчето само осъзна, че това е лоша идея и се насочихме към рейса за Петрополис. По това време обаче, след всички размисли и висене в задръствания от летището до автогарата, бе станало 14:00 следобед и бе адски лоша идея да ходим в нов град, при положение че автобусът до Петрополис пътува два часа. Щяхме да стигнем там в 16:00 и да се чудим какво да правим. Затова колкото и да не ни се искаше решихме да останем да преспим на автогарата. Бяхме вече пробвали летището, сега беше ред на автогарата. Тя изглеждаше като летището, само че беше по-малка. Нямаше как да се спи, защото всеки стол имаше облегалки от двете страни, но поне можехме да седим там до сутринта, защото имаше и охрана.Очакваше ни поредната кошмарна безсънна нощ... спането в Бразилия нещо не ни се удаваше.


           
първа нощ в Бразилия, в покрайнините на Порто Алегре

верига молове, винаги със статуята на свободата отпред

вкусно!

след големия дъжд

първата ни табела





в южната част на страната градовете изглеждат така все едно влизаш в Ню Йорк :)





бензиностанция преди Куричиба

пиняо


машинките със студена и гореща вода

бюфет на бензиностанция Шел






      

комплекс за деца на бензиностанция




нощта преди Рио

с проверяващите камионите полицаи

преди Рио


влизаме в Рио




паркът с клошарите


новата катедрала









театъра




















в Ипанема





















фавела край плажа









обяд :)

пясъчни творения








гледка от статуята














залезът

бразилски реали












летището изглежда така

и супермен очевидно живее там :)

фавели в Рио

Пао де Азукар по залез