До Нордкап с колело - част 13 - Норвегия/ от Алта до Нордкап и Карашок

северен елен край пътя преди Нордкап


WHAT ARE YOU WAITING FOR? - https://www.youtube.com/watch?v=BOk2uEq2xGw



Ден 86 - гора след Alta - тоалетна след Skaidi (02.09.2017) 
километър 6144,09
за деня - 91,43
Маршрут: гора - Rafsbotn - Aissaroaiv - Skaidi - тоалетна

Утрото беше слънчево, не можех да повярвам. Около час след като тръгнах, слънцето беше достатъчно силно, че да изсуши палатката. Спрях и я метнах край пътя да съхне, закусвах докато чаках. Маршрутът ми за деня започна с дълго изкачване, след него се простираше плато на около 300-400 м надморска височина. Няколко километра беше учудващо равно, после продължи с леки качвания и слизания. През целия ден се оглеждах за северни елени и непрекъснато ми се привиждаха такива. Поне сто пъти сбърках някой дънер или камък с елен :) По някое време видях цяло стадо ама този път истински. Бяха доста далеч, хукнах към тях, обаче се уплашиха и разбягаха. По нататък на шосето сгащих един заблуден елен, който се стресна и тръгна да пресича шосето. Снимах го как пресича и се шмугна в храсталака. Нямаше почти никакви населени места по шосето и околният пейзаж създаваше усещане, че си в студена пустиня.


Преди Skaidi се спуснах от платото, градчето беше съвсем малко, имаше хотел, мотел и бензиностанция като даже не видях магазин. Отидох до тоалетна и имаше душове за 50 крони. Не ми се даваха толкова пари за един душ, макар много да се нуждаех от него. Не само парите, но и друго ме отказа - температурите навън. Щях да изляза с мокра коса на студа и да хвана някоя настинка, а сега само това ми липсваше. Явно косата нямаше да се мие скоро...
Нататък по пътя имаше доста ваканционни къщички на норвежците, които бяха пълни понеже беше събота. Изкачих и следващата планина, горе стана зверски студ след като слънцето се скри и от отчаяние легнах да спя в една компостна тоалетна на отбивка край пътя. Две каравани също бяха отбили да нощуват там. Беше ми криво, че запречвам едната тоалетна, но имаше още една. Настаних се в инвалидната. Подът беше чист, пуснах тоалетния капак да не мирише, разпънах шалтето и одеалцето от белгийката и си легнах в чувала като дори се завих с горния пласт на палатката, предусещайки какъв нечовешки студ ще е. Доста дълга и мъчителна нощ беше, тресох се от студ и наличието на 4 стени въобще не помогна да ми е по-топло. Не че исках да си представям какво ще е навън с побеснелия среднощен вятър, който сякаш щеше да вдигне целия кенеф и да излее съдържанието му върху мен.


гледка от гората, в която нощувах




поредното плато започва

най-високата му точка

 

първи северен елен отблизо :)





това е тоалетната, в която спах, горната снимка е отвътре

Ден 87 - тоалетна след Skaidi - Honningsvag (03.09.2017) 
километър 6228,76
за деня - 84,67
Маршрут: тоалетна - Olderfjord - Nordmannset - Kafjord - Honningsvag

Не мога да кажа, че тоалетната беше съвсем без мирис, така че към цялостната ми мръсотия и аромат, се прибави и такъв от кенеф. Сутринта събрах багажа тресейки се от студ и потеглих, днес щеше да е голям ден! За щастие слънцето напече и се сгрях, спускането до Oldefjord обаче бе смразяващо. Там седнах на припек пред супермаркета да зареждам телефона и да надписвам няколко пощенски картички, които исках да изпратя от Нордкап. Беше неделя и магазинът беше затворен, добре че имах запаси храна.
По пътя нататък нямаше много живот и каквито и да било населени места. Три северни елена пресичаха пътя и никак не им пукаше от колите. Хвърлих колелото в канавката и тръгнах след тях. Запасаха се на една полянка и успях да ги доближа на два метра като не се плашеха никак от мен. Когато обаче дойдоха други туристи с каравана да ги снимат, си плюха на петите. Нататък още един супер сладък елен ми позираше и ме допусна много близо до себе си. Продължих да виждам елени през целия ден, радостта ми беше огромна и нищо не можеше да я помрачи. Пътят до Нордкап беше постлан с еленски муцунки и нищо повече не ми трябваше, за да му се наслаждавам на макс. Минах доста километри и два много неприятни тунела, в единия от които капеше вода от тавана и се намокрих (в същия този станала катастрофа ден по-късно, някакъв мотор се ударил в стената). На крайпътна отбивка спрях да снимам стадо елени и да хапна бисквити. Там ме заговори германецът Джордж, който обикаляше с кола, или по-точно шофираше директно до Нордкап и обратно от Германия. Не беше спал две нощи и карал до припадък натъпканата с багажи малка количка. Джордж е фотограф, колата беше пълна с всякаква фото техника и беше много надъхан да снима сиянието. Отиваше право към Нордкап и се разбрахме да се видим там утре, когато аз очаквах да пристигна.
Почти по тъмно стигнах до най-ужасния тунел, който със сигурност нямаше да мина с колелото. Този 6,8 км подводен тунел има 200 метра денивелация. След него има и още един, който също е дълъг и не става за каране. Хубавото е, че между двата има съвсем мъничко разстояние и който спре на стоп, ще отива при всички случаи до Honningsvag, който е веднага след втория тунел. Застанах да чакам, смрачи се и се съмнявах, че някой ще ме качи. Почти нямаше трафик, на 5 минути минаваше кола. Имах обаче гигантски късмет, мина човек с ремарке, където беше настанено неговото АТВ. Сложихме там и колелото, така отървах тунелите и кошмарния въздух вътре. Слязох точно след тунела и се настаних на една полянка с гледка към Honningsvag. През нощта два пъти ставах да гледам за полярно сияние, но уви, беше твърде облачно и нищо не видях.


еленска инвазия по шосето :)
 
 


един самотен екземпляр




кофти тунел, през който минах




сега наистина почти не остана :)


 


готино плажче, но студено

малко къщи сред самотния пейзаж




най-дългия тунел, пред който стопирах

гледка от палатката ми към Honningsvag

сутринта


Ден 88 - Honningsvag - Nordkapp (04.09.2017) 
километър 6268,95
за деня - 40,19
Маршрут: Honningsvag - Nordkapp

Ако вчера бе голям ден, то днес беше най-големия! Тръпнех в очакване този ден да започне! Въобще не спях през нощта и само чаках да съмне, че да отвори магазина в Honningsvag, да си купя храна и да хващам пътя към Нордкап най-сетне! Преди това обаче разгледах и града, всъщност единственият град от доста дни насам. Имаше голям супермаркет Рема 1000, от който си купих сума ти вкусни неща, за да отпразнувам пристигането на носа по-късно. Оставаха ми само 30 км и през ум не ми минаваше, че това ще са едни от най-трудните километри в пътуването досега. Цялото трасе беше стръмни  и изцеждащи, сякаш безкрайни нагорнища, и кратки мигновени надолнища. Не знам как толкова бързо свършваха тия надолнища, сякаш траеха миг, а след тях изкачванията бяха хем стръмни, хем дълги. Измъчих се много, капнах, но стисках зъби и си повтарях, че вече нищо не остана. А после ще карам все на юг и би трябвало да става по-топло. Интересно как времето последните три дни беше приказно, слънцето печеше и студът беше много по-поносим. Точно на Нордкап очаквах да имам най-лошото време, а сякаш в моя чест беше вълшебно, може би го заслужавах след всички дъждовни и студени дни.
Малко преди Нордкап, ме настигна италиански колоездач, с когото се заговорихме. Казваше се Дарио и пътуваше с по-малко багаж от мен, което доста ме изненада. Явно имаше възможност да отсяда и на хотели, затова нужните му неща бяха по-малко. Досега всички колоездачи, които срещнах, бяха поне двойно по-натоварени от мен. Снимахме се заедно и си продължихме отделно по пътя, всеки сам трябваше да пресече финалната линия, свързана с толкова дълго и изморително каране.
На едно от последните надолнища подобрих досегашния си рекорд за най-висока скорост в това пътуване - 60,7 км/ч! Досегашният беше 57 км/ч. Днес очевидно ми беше късметлийски ден, а най-хубавото тепърва предстоеше.
И ето, че след няколко часа драпане по баирите пред очите ми се показа дългоочакваната, мечтана табела на син фон с бели букви - Nordkapp. Първото, което забелязах, беше будка за таксуване на влизащите в обекта. Знаех, че на Нордкап се плаща прескъп билет, но също така ми бяха казали, че колоездачите не плащат. Все пак леко се напрегнах, намалих като минавах край будката, а чичето отвътре ми се усмихна и ми махна радушно, сякаш ми е стар приятел. Ясно, че нямаше да плащам нищо. Минах през паркинга вляво от пътя и се насочих право към глобуса на самия нос, на края на скалите. Преди да стигна до него обаче, прилив на сълзи ме застопори до оградата и започнаха дълги три часа рев като буквално не можех да се спра. Джордж ме видя и дойде радостен да ме поздрави за успеха. Извиних се, че рева и не мога да спра, а той каза че това било нормално в такъв важен момент след изтощително пътуване. И той взе, че се разплака, а в това време дойдоха и други туристи от караваните, които се надпреварваха да предлагат да ми направят снимка на това място. Една жена даже ни снима с Джордж. После той ме остави на спокойствие да си рева и да се обадя вкъщи. Поревах половин час и на телефона, сълзите не спираха и работата излизаше от контрол. Исках да се успокоя най-сетне, че да ида до глобуса. Отидох плачейки и там други туристи предложиха да ме снимат, за да имам снимка от това място. Много се кефеха на колоездачи и се усмихваха като ме видят. Приличах на изпаднал прошляк и смърдях на тоалетна от толкова дни без душ, но хората ми се радваха, да не повярваш! В Норвегия витаеше някакъв особен респект към пътуващите с велосипед.
До глобуса имаше багер и работници, които извършваха ремонтни дейности. Слънцето печеше цял ден и грам вятър не подухна! Беше 12 градуса! За такава температура можех само да мечтая през последните седмици, обикновено беше 5-9 градуса и валеше. Стоплих си кокалите на слънце и влязох в големия посетителски комплекс да го разглеждам. Имаше магазин за всякакви сувенири и дрехи, както и пощенска кутия, в която пуснах картичките. На долните етажи имаше мини-музей, мъничък параклис и зала за прожекция на филми. Както и големи топли тоалетни, от които не ми се излизаше :) Имаше и контакти, където си заредих телефона и апарата. Докато чаках да се зареждат, най-после се реших да си купя яке. След толкова отлагане и молби от страна на близките ми по телефона, се навих да се наградя с едно яке по случай достигането на заветната цел. Разделих се с 60 евро, срещу които получих прекрасно ветро и водоустойчиво яке с нашивка "Нордкап" и много му се радвах! Облякох го под другото и ми беше добре навън, а през студената предстояща нощ без него щях да зъзна много повече.
Върнах се на паркинга при Джордж и другите туристи с каравани, които щяха да остават за нощта. Дойдоха и още двама колоездачи, но се отдръпнаха встрани и не се заговорихме. Споделих с Джордж лакомствата, които си купих от Honningsvag за вечерта на Нордкап, а той сподели с мен макароните, които сготви на котлончето си. По залез той пусна дрона си да лети над носа и да прави снимки.
Според прогнозата на телефона на Джордж, тази вечер щеше да има сияние поради неочаквани изригвания на Слънцето. Не е никак характерно да се виждат сияния по това време на годината, много е рано и нощите са все още светли на Нордкап. Много се обнадеждих, че една от големите ми мечти ще се осъществи без да се налага някой ден да стопирам хиляди километри през най-лютата зима, за да стигна до северните части на Скандинавия и да видя сиянието. Зачакахме нетърпеливо, подготвени с фотоапарати и стативи. За късмет Джордж носеше два и ми зае единия. Обясни ми как да правя читави снимки на сиянието и после само чакахме да се случи. Хората по караваните си легнаха, а аз започнах да се отчайвам, когато мина 22:00 и още беше недостатъчно тъмно и не се виждаше никакво сияние. Към 23:00 обаче чудото започна... Първо се появиха малки проблясъци, които почти не се виждаха с просто око, но апаратът успяваше да ги улови. После вълшебството малко по малко обхвана цялото небе и от всички страни започна магията на цветовете... Жълтеникаво, зелено, синьо... беше нещо фантастично и невъзможно да се опише с думи! Движеше се плавно и хаотично, ту се показваше, ту изчезваше и изникваше на друго място... Тотално се побърках от радост, Джордж също полудя и хукна с апарата и статива да търси идеалните места за снимки, а хората от караваните се разбудиха, наизлязоха и целият паркинг беше изпълнен с възклицания и фотоапарати. Магията продължи близо 3 часа, през които всичките ми сетива бяха отворени на макс и не можех да осъзная къде се намирам и какво се случва. Това безспорно беше едно от най-красивите и невероятни неща, които очите ми са виждали. И се случи точно в този важен за мен ден, на това изключително място! Сякаш беше като една неочаквана награда за всички трудности и мъки по пътя. И категорично всичко си заслужаваше, за да мога през тази нощ да присъствам на това вълшебство.


в Honningsvag


 

по пътя към Нордкап


 

още мои любимци


навсякъде са :))


най-после!!!


вътре в комплекса за посетители







Джордж прави вечеря и се приготвя за снимане на сияния тази нощ

и аз хапнах нещо топло най-сетне

дронът на Джордж лети над паркинга и снима

величественият Северен нос или  Нордкап

Луната изгря

двама други колоездачи също къмпират тук

залез




иии ето го и него - Полярното сияние!!!






една голяма мечта се сбъдна :)))




Ден 89 - Nordkapp - Kistrand (05.09.2017) 
километър 6285,78
за деня - 16,83 + 130 на стоп
Маршрут: Nordkapp - Honningsvag - Olderfjord - Kistrand

В около 2:00 сиянието изчезна, защото денят настъпваше, развидели се и вече нямаше как да се видят каквито и да било цветове. Каталясали си легнахме да спим, аз в палатката, Джордж в малката си пълна с багаж кола, в която не смея да си представя как се спи, а туристите в караваните си. В около 4:30 сутринта се събудих от страшен тътен и усетих как цялата палатка сякаш пада върху мен. Беше излязъл свиреп вятър, който натискаше рейките настрана и щеше да ги прекърши. Станах и махнах горния пласт, надявайки се вятърът да минава през тънкия долен слой и да няма такова съпротивление. Толкова ми се спеше, че нямах сили да подпирам рейките отвътре и заспах докато все пак се опитвах. След час се събудих отново, нещата вече бяха тотално излезли от контрол и трябваше веднага да събирам палатката. Вътре всичко беше покрито с пясък, даже чантата с апарата ми беше пълна. Имах пясък и в устата, скърцаше между зъбите ми. Рейките едва се държаха, цялата палатка полягаше настрана. Адски трудно събрах всичко, с цената на много усилия и време. Оставих колелото заключено на паркинга и отидох на завет в комплекса, където включих изцедената до край батерия на апарата да се зарежда. Вятърът беше толкова силен, че не можех да ходя в права линия и трябваше да залягам напред, за да не ме събори. Добре, че не смятах да карам днес, възнамерявах да се придвижа на стоп обратно по същия път до разклона на Olderfjord, за да не карам два пъти по едно и също шосе и да отърва всичките тунели на куп този път. Докато бях в комплекса, се появи колоездачът от САЩ, когото срещнах няколко дни по-рано, тогава беше с един французин, но явно се бяха разделили и франсето още го нямаше. Американецът току що беше пристигнал и не смяташе да остава да спи на носа, а да си намери автобус на обратно към Тромсо. Май сбърках като му казах, че ще стопирам, имаше съвсем малко потенциален трафик, а той ми взе идеята и понеже очевидно не го беше срам да пита директно хората, си уреди стоп с един голям джип. После гузно ми махна отвътре, докато минаваха покрай мен. Трафикът беше толкова малко, че нямаше изгледи някой скоро да ме качи.
След като си взех довиждане с Джордж и с Нордкап, застанах да чакам на стоп с новото яке. Посоката занапред в пътуването щеше да е само юг. Минаха около два часа и нищо, от паркинга си тръгнаха само няколко леки коли и две каравани. Дойде и автобусът, който изчака известно време някой да се качи и обърна. Не го стопирах изобщо, а той взе, че спря и вратата се отвори пред мен! Добродушно и усмихнато чиче с голямо шкембе и бяла брада тип "Дядо Коледа" ме покани да се кача, а като казах, че съм на стоп, чичето отвърна, че няма проблем. Возих се до Honningsvag с него и през целия път ми разправяше какви ли не интересни неща, бях единственият човек в автобуса и затова можел да ме вземе на стоп без проблем. Разказа, че големите дървени конструкции по пътищата са предназначени за предпазване от падащи лавини, а не за сушене на риби или спиране на вятъра, както аз наивно си мислех досега. Също така заобяснява, че женските северни елени също имат рога, но са по-малки от тези на мъжките. Той самият през туристическия сезон работел като шофьор на автобус, но през зимата карал снегорин и работел по 12 часа на ден, изкарвал 4000 евро всеки месец и много си обичал тази работа. Каза, че се търсели екскурзоводи с чужди езици за лятото и според него трябвало да се пробвам за тази работа. Остави ме в Honningsvag пред супера, където се втурнах да пазарувам след като почти всичката храна от пируването предния ден беше свършила. Накупих доста неща с намаление заради изтичащите срокове на годност, даже леко почернели банани за по 1 крона, направо без пари! Обядвах и се запътих да стопирам пред тунела. Още преди да стигна до него, лъскав джип отби до мен. Чичето от автобуса, само че сменил превозното средство. Взел си джипа, минал през приятел, откъдето взел стойка за колело и се върнал да ме търси :) Настояваше да ме кара чак до Olderfjord - 100 км в посока и беше непреклонен като му заобяснявах, че някой, който отива натам, ще ме качи. Сложихме колелото отзад и ми докривя много, че ще навърти 200 км само заради мен. Заяви, че щяло да му бъде много приятно да ме закара и да ми спести тунелите, пък и нямало какво да прави, свършил работа за днес. През половината път разказваше интересни неща, но после се впусна в дълга проповед на тема християнство и по-точно сектата свидетели на Йехова, към която принадлежеше. Опитваше се да ме убеди, че това е правия път, а аз както обикновено при срещите си с християнски фанатици, просто си мълчах и слушах, за да не стане разправията. Все пак човекът ме возеше толкова километри, можех поне да го изслушам. А и беше добър човек и това е най-важното. От опит знам, че религиозните не падат по гръб, както и да им оборваш теориите, винаги твърдят, че са прави. Едно време преди да започна да пътувам, просто не харесвах християнството. Откакто пътувам, откровено се отвратих от него. Нито един мюсюлманин досега не се е опитвал да ме кандардисва, че ислямът е правия път, докато християни, които са ме увещавали - бол. Нямам никакъв проблем с тях до момента, в който не започнат настойчиво да ме въвличат в техните вярвания, които от моя светоглед изглеждат меко казано абсурдни.
На раздяла човекът ми набута 300 крони в джоба буквално насила, защото отказвах да ги взема. Разтоварих колелото и дисагите на паркинга пред познатото вече магазинче в Olderfjord, взехме си чао и се заех с оправяне на веригата на колелото. Докато бях на Нордкап, вятърът носеше пясъци навсякъде и цялата верига беше плътно покрита с песъчинки като даже цветът и се беше сменил. Беше невъзможно да се кара така и следващия час прекарах във внимателно почистване с подръчни материали - тоалетна хартия и вода. Изхабих почти всичката си хартия и всичката си вода, за да махна ужасните песъчинки, които щяха да повредят веригата. Тъкмо като приключих и почнах да товаря колелото, се появиха двама пешеходци французи, тръгнали от Швеция. Изглеждаха много капнали и гладни, питаха ме дали има друг магазин наблизо, понеже този до нас беше затворил преди час. Казах им, че няма и веднага извадих да им предложа каквото имах за ядене. Отказаха с усмивки и ме успокоиха, че имат храна, само че им била омръзнала и искали малко разнообразие, били се настроили за пица или нещо такова. След още 3-4 дни и те щяха да стигнат Нордкап и им пожелах времето да е с тях и да видят сиянието.
Започнах най-сетне да карам, а денят си беше отишъл. След 16 км разпънах палатката до реката, на една отбивка с тоалетни край пътя. Много ми се спеше заради предната безсънна нощ и направо умрях в спалния чувал.


хранителни запаси на промоция от Hоnningsvag

мястото, на което обядвах, предлагаше гледка към къщички за птици :)


по пътя




перфектно място за спане край пътя

Ден 90 - Kistrand - гора след Skoganvarre (06.09.2017) 
километър 6369,82
за деня - 84,04
Маршрут: Kistrand - Lakselv - Skoganvarre

Предстояха ми последни дни в Норвегия и хич не се радвах. Толкова свикнах с тази страна и всичките екстри за пътешественици като мен, че въобще не горях от търпение да я напусна и да се върна в страните от откачения Европейски съюз. Днешният ден не беше лек, защото ми предложи свиреп насрещен вятър, който буквално ми смазваше скоростта. Едва кретах с 12 км в час по равното. Интересно как вятърът беше само южен, а всичките дни назад във времето, когато духаше, беше все северен. Сега тръгнах на юг и това чудовище пак намери как да ме мъчи! Е, поне имаше слънце, поредицата от хубави дни без дъжд продължаваше.
На една отбивка настигнах швейцарска колоездачка на име Луси от градче до Берн, която предложи да караме заедно заради вятъра и по този начин да си помагаме. Тоест този, който е отпред, помага на този отзад като обира вятъра и съпротивлението. Аз се настаних отпред и бавничко продължихме по пътя. Като стигнахме Lakselv, тя отиде до спортния магазин да си купи жило за скоростите, защото едното започнало да се прокъсва. Колелото и беше страшно натоварено, а тя - ниска и не особено охранена, така че имаше голям зор с носенето му, на практика и беше невъзможно да го вдигне и да го изкара извън пътя ако преди това не го е разтоварила. Явно носеше поне 30 кг на това колело и отделно то самото. Аз можех стълби да качвам и слизам с моето в ръка заедно с дисагите.
Нататък по пътя се натъкнахме на отбивка за кратък преход към останките от военна болница, разрушена през Втората световна война. Още могат да се видят множество останки от бита, например железните легла, кухненска посуда и какво ли още не. Всичко е обрасло и ръждясало, отдавна изоставено и потъващо в забрава. Имаше нещо злокобно на това местенце и Луси сякаш се притесни малко. Обиколихме го добре и продължихме по пътя. Взе да става късно и отбихме да спим в крайпътна гора. Споделих храната си с нея, а тя се чудеше как оцелявам само на сухоежбини, без котлон. През целия ден по-рано с Луси водехме интересни разговори, от които научих доста за нея и се оказа, че имаме немалко общи разбирания за света. Тя е на 19 г, карала е колело от Швейцария до Нордкап и сега кара обратно. Това я прави най-сериозният колоездач от всичките, които срещнах. Има тумор в мозъка, който уж не бил опасен в момента, но не се знае в бъдеще дали няма да стане. Сподели, че още от малка всяка вечер е заспивала с панически страх, че няма да се събуди сутринта. И аз изпаднах в откровения и споделих, че всяка вечер като си лягам, си пожелавам само едно - да не се събудя никога повече. И че има само едно нещо, което искам повече от това да умра - да не са ме раждали никога. От там изпаднахме в други размисли на тема дали хората трябва да се размножават и се оказа, че Луси също е много против. Само че за разлика от моите радикални предложения да изчезне цялото човечество на куп, за да се спаси планетата, тя предложи много по-миролюбив метод - всички да бъдат кастрирани. С някаква нейна приятелка стигнали до тази идея след много размисли как може да се промени света към по-добро. И като говорим тя или аз за света, имаме предвид Света - със или без човека. Защото човекът не е света, колкото и да му се иска да е така. Трябва да се съглася, че нейният метод е по-добър от моя и доста по-благороден. И тя очевидно не се радваше от това, че родителите и са я хвърлили на тоя свят да се мъчи и да живее с тумор в главата, да припада когато най-малко очаква и да ходи по болници още от малка, та до гроб. Но явно живее на макс и не и се умира, и аз живея на макс пътувайки и правейки всичко, което обичам да правя, но това не означава, че тя или аз сме искали да се родим и да гледаме целия този цирк на човешката лудост. Дотолкова свикнах през живота си на тоталното неодобрение на всички към мен и моите възгледи за света, че споделянето на общо мнение с друг човек и единомислието направо ме шокираха. Винаги хората са ме осъждали за това, което съм и в което вярвам, почувствах се много странно и неадекватно, че някой ме разбира.
Някъде измежду всички интересни и различни като тематика разговори, които проведохме, се промъкна незнайно как и защо темата за кърлежите. Луси се заоплаква, че много я хапели и постоянно трябвало да си вади такива по време на пътуването. Похвали се, че засега нито един не е бил заразен, защото нямала симптомите на никоя от кърлежовите болести. Започна да ми описва симптомите на лаймската болест много подробно и като спомена червения кръг около ухапаното, в принципно кухата ми глава се появи една доста неприятна мисъл... От месец и половина, ако не и два месеца, на коляното ми непрекъснато растеше един странен кръг, който приличаше на мишена за стрелба с лък, имаше няколко вътрешни кръга. Мястото беше винаги топло и зачервено, а напоследък бе придобило синкав отенък и все повече се разширяваше, сякаш щеше да превземе целия крак. Типично за мен изобщо не му обръщах внимание и дори не си задавах въпроса какво е това. Помнех само, че това е мястото, откъдето много внимателно си извадих един кърлеж преди време. Самото вадене беше адски стрес за мен, защото внимавах много да не го нараня и ако не беше се пуснал толкова лесно, дори възнамерявах да го оставя да седи колкото иска, докато се насмуче и сам се пусне. Добре, че не се наложи. След ваденето случаят беше приключен и повече не се сещах за това. Оказа се обаче, че животинката е пренасяла лаймската болест и имах симптоми на болестта. Вече не беше странно, че толкова лесно се уморявах от карането по норвежките баири или че постоянно усещах как не ми достигат сили. Благодарение на Луси разбрах, че имам лаймска болест. Лошото е, че от тази болест може да не умреш изобщо, даже е много вероятно, а да се мъчиш години наред с артрит, прецакани стави, сърце и т.н. За човек, който иска да кара колело и да е физически силен и издръжлив, това е голям проблем. Обадих се вкъщи и помолих майка ми да прочете как се лекува тази болест. Оказа се универсалното лекарство за всякакви трески, паразити и подобни - доксициклин. Пият се 20 дни хапчетата и с болестта е свършено. Сега въпросът беше как ще си го купя като то не се продава без рецепта. Помня, че в Тринидад и Тобаго през 2014-та обикаляхме като гламави с другарчето в търсене на аптека, в която да се съгласят да ни го продадат без рецепта. Навсякъде отказваха, докато накрая другарчето нави един индиец и се сдоби с доксициклин. Тогава го купихме превантивно, в случай че другарчето хване малария и до края на пътуването си го носехме с нас като си го върнахме и в България.
Сега нещата бяха по-сложни, понеже се намирах в Европа, а тук хората не са толкова склонни да заобикалят правилата. Щях да го мисля на другия ден обаче, тъй като най-близкият и последен за Норвегия град предстоеше. Нощта мина спокойно, Луси много се радваше на моя шоколад и усвои голяма част от него като на следващия ден ме почерпи от нейния. Тя явно си беше маниачка на тема шоколад, освен нормалния такъв си носеше и буркан нутела, който още преди да е свършил, трябваше да бъде заменен с нов от магазина. А си мислех, че аз прекалявам с нутелата...


по пътя

зачестиха жълтите пейзажи



на това му се вика оригиналност :)))

останки от военната болница

две палатки и две колелета :)


Ден 91 - Skoganvarre - Karasjok (07.09.2017) 
километър 6415,18
за деня - 45,36
Маршрут: Skoganvarre - Karasjok

Луси стана най-дълго издържалата с мен спътничка в това пътуване - почти цял ден вчера и половин ден днес. Принципно човек трудно би издържал с мен по-дълго време. А тя дори се замисляше да си промени маршрута, за да караме заедно и през Финландия. Социопатът в мен изпищя на умряло и беше на път да избухне дори при мисълта за тази възможност, беше ми приятно с нея, но не исках да караме заедно повече от ден-два, най-много три. Затова обичам срещите с каучсърфъри - те продължават не повече от няколко дни, всеки научава каквото може от другия, помагаме си взаимно и всеки по пътя си. Когато хората станат част от живота ти, те се опитват да те променят и не могат да те приемат такъв, какъвто си, защото винаги мислят, че знаят кое е добро за теб. Малцина са тези, които са способни да те обичат въпреки това, което си и без да се опитват да те променят. След достигането до Нордкап още повече затвърдих усещането си за единак и потънах една идея по-дълбоко в удоволствията, които предлага самотата. Да бъда насаме със себе си ми действаше опияняващо и хич нямах намерение да си разтуря кефа! А Луси просто жадуваше за някаква компания, толкова и личеше. Не исках да бъда лош човек и я оставих сама да си реши накъде да продължава, но и обясних, че не мога да карам с нейното темпо - максимум 40-50 км на ден. И че във Финландия ще се опитвам да карам всеки ден над 100. Тя смяташе да поеме не към Инари във Финландия, където отивах аз, а на юг по друг път през Норвегия, после Финландия и за малко Швеция, понеже там не била ходила. Замисли се обаче дали да дойде с мен към Инари. Имаше време да мисли до Карашьок, където пътищата ни трябваше да се разделят.
Тръгнахме късно, занизаха се баир след баир, но поне не валеше и вятърът беше отслабнал. През целия път Луси разказваше всякакви истории от живота си, много е приказлива. Родителите и били готини и я подкрепяли в начинанието, много и помагали по телефона с оправянето на колелото при авария, баща и бил механик. По пътя имаше военна зона, където бяха сложени табели, предупреждаващи че снимането е забранено в следващите километри. Пейзажите бяха красиви, но това, което силно ме обезпокои, бяха листата на дърветата... сякаш бяха пожълтели за една нощ! Есента идваше толкова бързо, че не можех да осъзная какво се случва. Няколко дни по-късно във Финландия листата не само бяха жълти, но и падаха масово. Не есента - зимата идваше! Трябваше да се евакуирам час по-скоро.
В Карашьок с Луси се отбихме до супермаркета, след което тя си продължи по предварително планирания маршрут и си взехме чао. Разменихме телефони и се разбрахме пак да се видим в южна Финландия ако сме там по едно и също време. Отидох до аптеката, но беше затворена, въпреки че не беше късно. Зачудих се какво да правя, засуетих се около аптеката и за късмет един човек ме заговори. Обясних му какъв е проблема и ме насочи към болницата като дори ме заведе до там с мотора си, аз карах зад него. На входа на сградата двама мъже си говореха. Оказаха се доктори, изслушаха ме любезно и с усмивки. Понеже имам страшна непоносимост към медицински лица и болници, отидох там с предубеждение и много негативизъм, а хората бяха много готини и мястото приличаше повече на курорт, отколкото на болница. След като разговаряхме отвън доста време, единият доктор ме покани вътре да ме регистрира и да ми напише рецептата. Оставих колелото отпред без да го заключвам, след като и двамата се изсмяха на притеснението, което изказах относно евентуална кражба. Ех Норвегия, Норвегия, ще ми липсваш! В сградата беше тихо, спокойно и чисто. Не видях нито един болен. Доктор Мика ме покани в една стаичка и седна да ме регистрира. После отвори в Интернет да чете за лаймската болест, защото каза, че аз съм му първия такъв случай. В тази част на Норвегия болестта не съществува, но в южната - да. И тук докторите не били много наясно с това заболяване. Разпита ме какви са ми симптомите, показах му кръга и му обясних, че много лесно се уморявам като не мога да разбера дали се дължи на болестта или на това, че карам колело по цял ден в тежки климатични условия, системно недоспиване и постоянни емоции. Докторът се ухили и каза, че ще се оправя напълно и няма да бъдат засегнати ставите ми. Това беше единственото ми притеснение - да не мога да карам колело и да вървя заради тази тъпа болест. Но също така каза, че според него вече съм във втора фаза и при още малко закъснение е нямало изобщо да стигна до България преди да се разболея много сериозно. Написа ми рецепта и ми даде единствената опаковка доксициклин, която имаха на разположение. С рецептата трябваше да си купя още две като отвори аптеката на сутринта. Дойде време за плащане и той плахо ме попита дали мога да платя мъничко поне. Очевидно знаеше, че бюджетът ми на велопътешественик хич не е много, а в скъпата Норвегия си е направо нищо. Аз вече имах настройка да плащам много, усмихнах се и казах, че имам някакви пари, но ще се радвам да е възможно най-икономично. Той направи някакви врътки на компютъра и ме вкара в някакви схеми, според които системата показа, че трябва да платя 100 крони вместо 500. Разликата беше огромна и хич не очаквах да мина толкова тънко! Този доктор ме спаси от банкрут :) А другият му колега, който чу историята ми, по-късно ме спаси от измръзване. Запътих се към изхода да си взема колелото и да тръгвам, доктор Мика ме изпрати и ми даде телефона си в случай, че имам проблем. Другият доктор пушеше цигара на входа и пак се заприказвахме. Той беше значително по-възрастен, както после разбрах - 67 годишен и от Берген, тук дошъл за няколко месеца да поработи. Казваше се Ян и предложи да ми подари  пуловер, понеже по-рано стана въпрос за студа и за това колко много мръзна. Даже двете якета едно върху друго не можеха да ме стоплят в Карашьок, беше -2 градуса тази вечер и се тресях като листо. Тръгнах с доктора към дома му като изчаках в парка да донесе пуловера. Домъкна цяла торба с дрехи и от дума на дума, доста плахо ме покани да се стопля в къщата му и да пия чай. Личеше им на норвежците, че не канят често непознати у дома :) Радушно приех поканата и умирах да се прибера на затворено, че да не мръзна. За първи път ме поканиха директно от пътя, беше ми много интересно да вляза в къщата на местен и да видя как живее. В дома на Ян цареше доста голяма бъркотия, нищо че е доктор. Навсякъде из хола имаше разпилени дрехи, книги и дискове с класическа музика. Най-напред се изкъпах и не мога с думи да опиша как оцених топлия душ, последният ми такъв беше в Бодо преди мноооого дни. Ян ми напомни да пия първото хапче вечерта, че иначе щях да забравя най-вероятно. После до полунощ слушахме класическа музика, той разказваше за нравите в норвежкото общество, а аз споделях преживявания от пътуването. Умирах си от кеф да му хваля страната, наистина нямах какво лошо да кажа за Норвегия и най-обичам да ме канят местни, в чиито държави ми е харесало - така мога с часове да им говоря високопарно и те да се кефят :)
Харесаха ми норвежките доктори. Единият направи всичко нужно да ми спести пари, другият ме прибра вкъщи да не мръзна и ми подари не един, ами два пуловера. Не знам какви са българските доктори като хора, но към норвежките просто няма как да храня лоши чувства.
Нощта прекарах на топло на дивана и дори не исках да си представям какъв зверски студ е навън. Утре предстоеше важен и тъжен ден - напускането на Норвегия и влизането във Финландия - страната на Дядо ми Коледа :)


изведнъж всичко пожълтя!

швейцарката Луси :)

Дявол и колелото на Луси, което май си няма име


в саами центъра в Карашьок

пак там


реката край града



3 коментара:

Анонимен каза...

Това я прави най-сериозният колоездач от всичките, които срещнах. Има тумор в мозъка, който уж не бил опасен в момента, но не се знае в бъдеще дали няма да стане. Сподели, че още от малка всяка вечер е заспивала с панически страх, че няма да се събуди сутринта. И аз изпаднах в откровения и споделих, че всяка вечер като си лягам, си пожелавам само едно - да не се събудя никога повече. И че има само едно нещо, което искам повече от това да умра - да не са ме раждали никога. От там изпаднахме в други размисли на тема дали хората трябва да се размножават и се оказа, че Луси също е много против. Само че за разлика от моите радикални предложения да изчезне цялото човечество на куп, за да се спаси планетата, тя предложи много по-миролюбив метод - всички да бъдат кастрирани. С някаква нейна приятелка стигнали до тази идея след много размисли как може да се промени света към по-добро. И като говорим тя или аз за света, имаме предвид Света - със или без човека. Защото човекът не е света, колкото и да му се иска да е така. Трябва да се съглася, че нейният метод е по-добър от моя и доста по-благороден. И тя очевидно не се радваше от това, че родителите и са я хвърлили на тоя свят да се мъчи и да живее с тумор в главата, да припада когато най-малко очаква и да ходи по болници още от малка, та до гроб. Но явно живее на макс и не и се умира, и аз живея на макс пътувайки и правейки всичко, което обичам да правя, но това не означава, че тя или аз сме искали да се родим и да гледаме целия този цирк на човешката лудост. Дотолкова свикнах през живота си на тоталното неодобрение на всички към мен и моите възгледи за света, че споделянето на общо мнение с друг човек и единомислието направо ме шокираха. Винаги хората са ме осъждали за това, което съм и в което вярвам, почувствах се много странно и неадекватно, че някой ме разбира.

Здравейте, отново! Аз продължавам да чета и да преживявам мислено вашите неволи и радости.
Стигнах до тук, където намерих абзац, който не ми хареса и ще си позволя да не съм съгласен с него.
Самата вие твърдите, че хората са добри, а сега тези неща за смърт, кастрация и другите ви там мисли.
Никой не иска да се роди с увреждане, но от нас не зависи и увреждания така или иначе има.
Е, в днешните времена сигурно и човека помага малко за някакви увреждания, но тях си ги има.
За да ги премахнем напълно, трябва всеки здрав да се свърже с такъв, който може да има наследствено заболяване.
Идеята ми е, че така шансовете за предаване на някаква болест намаляват и след стотици, а може и хиляди години селекция, може да очакваме евентуално изчезване на болестите.
А да се размножаваш е заложено дълбоко в нас и то е като дишането.
Всяко живо същество се размножава и в това е красотата на живота.
Да, хората са опасни, ако го правят безконтролно, но това е друга тема.
Ще се радвам някой ден да можем да поговорим и да се запознаем.

ПП

И да добавя, че живот не се дава лесно. Казвам го от личен опит и смело се преборих за него, та сега мноого ми се живее и ми се пътува, ама много ми се пътува и ще пътувам.

Христо каза...

Предния коментар беше от мен.

Tery каза...

Здравей, Христо!
Аз пък предлагам да оставим всеки да си има своето мнение и виждане за живота, без да се опитваме да убеждаваме някого в нещо. Никой не очаква от Вас да се съгласите или да харесвате написаното от мен, то е моята лична истина за нещата и твърдо стоя зад позицията си. А красота на живота в размножаването не виждам точно така, както не виждам и в смъртта. И двете ги считам за абсолютно противоестествени, въпреки че се приемат точно за такива, а са най-ниско и примитивно ниво на съществуване и пречат да се премине към по-високо такова. Но на никой не му пука така или иначе. И явно винаги така ще си остане. Хората са твърдо закрепени към материалния свят, колелото се върти - размножават се и умират. Явно това са приели за нормално, колкото и да не мога да ги разбера по никакъв начин. Не че има каквото и да е значение.